Можеше да го нарани, напомни си тя, стана и посегна към поставката за ножове на плота. Вече го бяха наранявали. Извади най-големия нож и се закани, че ако демонът е дошъл в къщата, няма да си тръгне без болка. Но инстинктът й подсказа, че е по-добре да излезе навън, отколкото да остане затворена с него вътре. Посегна към резето.

Шокът разтърси ръката й, Сибил издаде сподавен вик, залитайки назад. От чешмата внезапно бликна силна кървава струя. Тя се втурна към телефона. Помощта бе на две крачки, ако се нуждаеше от нея. Но когато посегна към апарата, последва втори, по-разтърсващ шок.

„Тактики за сплашване“, каза си Сибил и запристъпва навътре. „Затвори жената сама в къщата. Вдигни шум“, добави тя, когато тътен разтърси пода, стените, тавана.

Видя момчето през прозореца на хола. Бе притиснало лице към стъклото и се хилеше.

Не мога да изляза, но и то не може да влезе, бе следващата й мисъл. Интересно. Но докато го гледаше, съществото пропълзя нагоре по прозореца, през него и после надолу като грозна буболечка.

От стъклото потече кръв, докато напълно почервеня, и заприиждаха рояк мухи — кръвопийци.

Те скриха светлината и в стаята стана тъмно като в рог. Слепота, помисли си тя, докато сърцето й препускаше. Ето това искаше да я накара да чувства. Да разчовърка този стар, дълбок страх. Сред тътена и бръмченето, Сибил опря ръка на стената за ориентир. Усети топлата лепкава течност, която я обля, и разбра, че и по стените тече кръв.

„Ще изляза“, каза си тя. На светло. Щеше да преодолее шока и да се измъкне. Достигна до парапета на стълбището и почувства облекчение. Почти бе успяла.

Нещо полетя към нея в мрака и я повали на пода. Ножът издрънча, напълно безполезен. Запълзя на четири крака. Когато вратата се отвори със замах, светлината я заслепи. Сибил скочи на крака като бегач на стартовата линия.

Втурна се напред и се сблъска с Гейдж. По-късно щеше да му хрумне, че би преминала през него, ако можеше. Хвана я, готов да укротява ритаща, истерична женска. Вместо това погледът й срещна неговия със спокоен и хладен израз.

— Виждаш ли го? — попита тя.

— Да. Но не и съседката ти, която мете плочките в двора си и ни маха за поздрав.

Едната й ръка все още стискаше неговата, когато се обърна и помаха с другата. На предния прозорец момчето драскаше по стъклото като паяк.

— Продължавай — хладно заговори Сибил. — Пилей енергията си, както при днешното сутрешно забавление. — Тя решително пусна Гейдж, седна на стъпалата отпред и попита: — Е, на разходка ли си тръгнал?

Той остана втрещен за миг, поклати глава и седна до нея. Момчето скочи и хукна през тревата. След него течеше кръв като река.

— Отбих се при Фокс. Докато бях там, той долови сигнал. Имало много смущения, сякаш каналът не е настроен. Лейла каза, че си сама тук, и дойдох да погледна.

— Много се радвам да те видя. — От кървавата река се надигна огън. — Не бях сигурна, че ще успея да се свържа чрез телепатичния ни сигнал.

Търсейки опора, Сибил посегна към ръката му. Създанието издаде вик на ярост, скочи и се гмурна в потока от пламтяща кръв.

— Забележително оттегляне.

— Имаш железни нерви — тихо отбеляза той.

— Професионален комарджия би трябвало да разбере, че блъфирам.

Всяка частица от тялото й затрепери и Гейдж обхвана брадичката й, повдигайки лицето й към своето.

— Нужен е страхотен кураж, за да блъфираш така.

— То се храни от страха. Проклета да съм, ако му осигуря обяд. И двойно по-проклета, ако отново вляза сама в къщата точно в този момент.

— Да се приберем ли вътре, или да отидем някъде другаде?

Тонът му бе нехаен, почти безгрижен, без ласкави уверения, че всичко е наред. Свитият й на топка стомах най-сетне се отпусна и Сибил осъзна, че последното, което е трябвало да превъзмогне, е било гордост, а не страх.

— Искам да съм в Бимини и да пийвам коктейл „Белини“ на плажа.

— Да тръгваме.

Когато Сибил се засмя, воден по-скоро от инстинкт, отколкото от разума си, Гейдж впи устни в нейните.

Знаеше, че е глупаво, но умна постъпка далеч не би му донесла такава наслада. Вкусът й приличаше на външността й — екзотична и загадъчна. Не се престори на изненадана и не се съпротиви, а отвърна на целувката. Когато я освободи, погледът й остана вперен в неговия, докато се отдръпваше.

— Е, не беше „Белини“ в Бимини, но беше хубаво.

— Уверявам те, че може да стане и повече от хубаво.

— О, не се и съмнявам. Но… — Изправяйки се, Сибил приятелски го потупа по рамото. — Мисля, че е най-добре да влезем и да проверим дали всичко е наред. — Тя погледна свежата зелена трева, после — предния прозорец, чието стъкло сега блестеше на следобедното слънце. — Едва ли има следа, но нека надникнем.

— Добре. — Той стана и тръгна с нея. — Трябва да се обадиш в кантората на Фокс, да им кажеш, че си добре.

— Да. Бях в кухнята, когато започна всичко. — Сибил посочи към поваления стол в хола. — Сигурно това е прелетяло през стаята и ме е ударило. Копелето е хвърлило стол по мен.

Гейдж го върна на мястото му и вдигна ножа.

— Твой ли е?

— Да, жалко, че не можах да го използвам. — Тя влезе в кухнята с него и бавно въздъхна. — Задната врата е затворена и залостена, прозорецът — също. То го направи. Тази част е била реална. Важно е да разграничаваме реалното от нереалното.

След като изми ножа и го остави на мястото му, тя позвъни на Лейла.

Предполагайки, че би искала нещата да бъдат както преди, Гейдж отвори вратата и прозореца.

— Ще сготвя — заяви Сибил, когато затвори телефона.

— Добре.

— Готвенето ще ме държи спокойна и съсредоточена, ще ми трябва това-онова, така че ме откарай до пазара.

— Аз ли?

— Да, ти. Ще взема чантата си. Като заговорихме за „Белини“, ще се отбием в магазина за алкохол и ще вземем шампанско.

— Искаш шампанско — промълви Гейдж след миг.

— Кой не би искал?

— Нещо друго в списъка за пазаруване?

Тя само се усмихна.

— Няма да забравя чифт гумени ръкавици. Ще ти обясня по пътя.



Сибил с интерес разглеждаше и изучаваше предлаганата стока. Избра доматите така внимателно и решително, сякаш бяха скъпо бижу. В ярко осветения супермаркет с пъстри щандове тя приличаше на приказна кралица, може би Титания. Но едва ли Титания можеше да съперничи на царствената й осанка.

Бе очаквал баналното пазаруване да го изнерви, но Сибил представляваше интересна гледка. Придвижваше се бавно и погледът й издаваше, че забелязва всичко. Малцина биха се разхождали така спокойно с количка за покупки, след като ги е споходил демон. Не можеше да не й се възхити.

Сибил прекара цели петнадесет минути до хладилника с птичи продукти, докато най-сетне намери пиле, което да отговаря на стандарта й.

— Значи ще ядем пиле? За това ли са ти нужни всички тези неща?

— Не просто пиле. — Сибил тръсна коси назад и се обърна към него с онази своя загадъчна усмивка. — Печено пиле с вино, градински чай, чесън, балсамов оцет и прочие. Ще плачеш от радост при всяка хапка.

— Не ми се вярва.

— Да видим какво ще кажат вкусовите ти рецептори. Навярно странстванията ти са те отвеждали в Ню Йорк един-два пъти през годините.

— Да.

— Хапвал ли си някога в „Пикант“?

— Шикозен френски ресторант в Ъпър Уест.

— Да, и гордостта на града. Готвачът там беше първото ми сериозно гадже. Беше по-възрастен, французин, идеалният първи любовник за жена на двайсет. — Усмивката й стана хитра и малко похотлива. — Научих доста неща от него… за готвенето.

— Колко по-възрастен?

— Значително. Имаше дъщеря на моите години. Разбира се, тя ме ненавиждаше. — Сибил побутна една франзела. — Не, няма да купя хляб от тук по това време на деня. Ще се отбием във фурната. Ако не работи, ще опека нещо.

— Печеш хляб?

— Ако се наложи. И ако съм в настроение. Понякога има терапевтичен ефект и носи голяма наслада.

— Като секса.

Усмивката й бе кратка и шеговита.

— Точно така. — Обърна количката встрани и се облегна на дръжката. — Е, кое беше твоето първо сериозно гадже?

Не забеляза, или не я беше грижа, че жената пред тях извърна глава назад с широко отворени очи.

— Все още не съм имал.

— Много жалко. Не си изживял тази дива страст, жестоките кавги, отчаяните копнежи. Сексът е забавен и без тези неща, но го правят по-вълнуващ. — Сибил се усмихна на жената отпред. — Нали?

Непознатата поруменя и сви рамене.

— А… да, разбира се.

Изведнъж клюкарските списания в коша преди касата събудиха у жената огромен и, според Гейдж, престорен интерес.

— Всъщност жените са по-склонни да търсят всички тези емоции. Това е генетично заложено… хормонално. — Сибил продължи с непринуден тон: — Нашият пол изпитва по-голяма сексуална наслада, когато влагаме емоции и вярваме, дори и да се заблуждаваме, в чувствата на партньора. — Върху конвейера се освободи достатъчно място и тя започна да нарежда покупките. — Аз готвя, ти плащаш.

— Това не беше споменато.

Сибил потупа пилето.

— Ако вечерята не ти хареса, ще ти възстановя сумата.

Той продължи да се взира в нея, докато разтоварваше и останалите продукти. Дълги пръсти, блед лак на ноктите и няколко бляскави пръстена.

— Мога да излъжа.

— Няма да го направиш. Обичаш да печелиш, но както е при жените с емоциите и секса, победата не носи същото удовлетворение, ако не си играл честно.

Гейдж проследи маркирането на покупките и видя крайната сума.

— Дано пилето си струва — промърмори той, изваждайки портфейла си.

Четвърта глава

Права бе за пилето — никога не бе ял нещо по-вкусно. Според Гейдж тя имаше право и когато настоя по време на вечеря да не обсъждат преживяването й или каквато и да е друга тема, свързана с демони.

Удивително бе за колко много други неща имаха да си говорят, въпреки че почти непрекъснато бяха заедно през последните месеци. Планове за сватба, нов бизнес, книги, филми, скандали с известни личности и клюки от малкия град подскачаха над масата като топчета за тенис.

В друго време и при други обстоятелства събирането би представлявало точно това, което изглеждаше — приятели и влюбени двойки, решили да прекарат вечерта заедно, хапвайки специално приготвено ястие.

Как се вписваше той в компанията? Отношенията му с Кал и Фокс се бяха променяли и развивали през годините, когато тримата се бяха превърнали от момчета в мъже и определено, когато той се бе откъснал от корените си в Холоу, за да странства по света. Но в основата им стоеше приятелството за цял живот. То просто бе неизменно.

Харесваше избраниците им, заради самите тях и начина, по който си пасват с приятелите му. Трябваше да са уникални жени, за да могат да се изправят срещу онова, с което всички се сблъскваха, и да устоят. Ако някой от тях оцелееше, четиримата щяха да имат добри шансове за успех в странното начинание, наречено брак.

Искрено вярваше, че ще бъдат щастливи.

И ако оцелееха, той щеше да продължи по пътя си. Той бе този, който заминаваше и се завръщаше. Такъв начин на живот водеше. Винаги имаше следваща игра и още един шанс да влезе в нея. Това беше неговата роля, помисли си Гейдж. На обърнатата карта след разбъркването и цепенето.

Оставаше Сибил, жената с енциклопедични познания, гениални кулинарни способности и стоманени нерви. Откакто се познаваха, само веднъж я бе видял да проявява слабост. Туис бе събудил най-дълбокия страх на всеки от шестимата, спомни си Гейдж, и за Сибил това бе слепотата. Бе заплакала в прегръдката му, когато всичко бе свършило. Но не бе избягала.