Настаних се в един фотьойл с банските в скута и казах на Кейт — едва тогава — че двамата с теб сме се срещнали на по питие.

— И как беше? — попита тя предпазливо.

— Странно — отвърнах. — Обичам Дарън, наистина. В това няма съмнение. Но с него е толкова по-различно, отколкото с Гейб. Не бих казала, че обичам Дарън по-малко. Или пък че го обичам другояче. Том кара ли те да се чувстваш някак по-жива в сравнение с времето отпреди него?

Кейт ме изгледа сериозно, сякаш размишляваше върху въпроса и търсеше най-правилния отговор. Това у нея много ми харесваше. Думите й винаги бяха внимателно премислени, даже като бяхме още деца.

— Не — каза тя най-накрая. — Чувствам се еднакво жива и сега в пробната с теб, и когато съм с Том.

Подадох й първия от банските.

— Аз пък от всички хора на света се чувствам най-жива с Гейб — казах. — Което няма нищо общо с обичта ми към теб — добавих.

— Или към Дарън? — уточни тя.

— Онова е. просто различно — отвърнах. — Боя се, че не ми е достатъчно. С Гейб беше толкова голямо и значимо, че трудно бих се задоволила с по-малко.

Кейт навлече банския и промуши ръце през презрамките.

— Какво ще кажеш? — попита, поглеждайки се в огледалото.

— Честно ли?

— Както винаги — отвърна тя.

— Честно казано, според мен те прерязва през задника на много странно място.

Тя се обърна и изви врат, за да се погледне отзад в огледалото.

— Леле! Права си. Много странно. — И започна да смъква банския. — Наскоро двете със сестра ми си приказвахме за отношенията между хората и тя каза нещо интересно.

Ти успя ли да се запознаеш със сестрата на Кейт? Трябва да съм ти разправяла за Лиз, дори двамата да не сте се срещали. Завърши университета „Браун" и е пълна противоположност на Кейт във всяко едно отношение — изключително артистична, творческа личност. След колежа замина за Париж да работи за „Вог". По онова време ние, двете с Кейт, бяхме на шестнайсет. Лиз имаше куп любовни истории — и с мъже, и с жени — и до ден-днешен си остава една от най-интересните личности, които познавам.

— И какво разправя Лиз? — попитах.

— Каза, че за нея всяка връзка е нещо като пожар. И че някои от тия пожари са направо огнена стихия — могъщи, завладяващи, величествени и опасни, способни да те изпепелят още преди да си усетил, че гориш. Други пък са като домашно огнище — с укротени пламъци, даващи уют и животворна топлина. Имаше и други примери — свалка като фойерверк, като бенгалски огън, която трае само една нощ. Но аз запомних главно огнената стихия и домашното огнище.

— Вие с Том домашно огнище ли сте? — попитах. Кейт кимна.

— Така мисля. И точно това искам. Сигурност, стабилност и топлина.

— Според мен ние с Дарън също сме домашно огнище — казах. — С Гейб обаче бяхме огнена стихия.

— Да, и аз така мисля — съгласи се Кейт.

Сега Кейт пробваше бански от две части — с висока талия и на бели и червени точки.

— О, този ти стои великолепно! — възкликнах.

Тя измери с поглед отражението си в огледалото.

— Харесва ми! — каза, кимвайки на огледалния си образ. — Първата задача е изпълнена, остава още една.

— А според Лиз кое е за предпочитане? — продължих да разпитвам.

Кейт поклати глава, докато разкопчаваше горнището.

— Каза, че зависи от това що за човек си. И какво искаш. Лично нея връзките от типа домашно огнище след време я отегчавали. Отначало търсела огнената стихия, но вече искала нещо по средата. Според мен е бенгалският огън — такава връзка винаги заплашва да погълне в стихията си всичко останало, но не трае достатъчно дълго, за да го направи. Лиз каза, че досега не й се е случвало, но иска да го изпита.

— Ти би ли могла да укротиш огнена стихия, или да превърнеш домашното огнище в буйна клада? — попитах.

— Не знам — отвърна Кейт, изхлузвайки долнището на банския. — Лиз каза, че досега не е успяла да трансформира един тип връзка в друг. Ако обаче разширим метафората — щом пожарникарите са способни да укротят огнена стихия, значи и други сигурно ще могат. Пита се обаче дали е възможно да овладееш огнена стихия, без напълно да я потушиш.

Подадох на Кейт следващия бански, обмисляйки дали и аз да не потърся огнена клада. Нали ако искам да реша коя връзка е моят тип, трябва да изпробвам всички.

— Едно нещо обаче ме притеснява — продължи Кейт. — Ако човек се откаже от домашното огнище заради фойерверк, а после установи, че не това е искал. Нали тогава ще е изгубил безвъзвратно домашното огнище.

— За вас с Том ли става дума? — попитах. Тя сви рамене.

— Може би. Не знам.

— Според мен въпросът е сложен — казах. — А гърдите ти изскачат от това горнище.

Кейт се погледна.

— Ужас! — възкликна и преметна връзките на банския през глава. — Според мен човек трябва да направи нещо като рисков анализ на дадена връзка. Колко щастлив се чувства, съотнесено към риска да се откаже от това щастие и потенциала да открие нещо по-добро. Аз лично не съм убедена, че съм готова да поема такъв риск. Зависи къде е горната граница. Ако съм осемдесет и пет процентово щастлива с Том, дали да рискувам връзката ни срещу вероятността да съм деветдесет и пет процентово щастлива с някой друг? И какъв е максимумът щастие, който може да постигнеш с някого? Едва ли е сто процента.

— Не, определено не е сто процента — казах. — Нищо не е съвършено.

Запитах се колко процента е било Щастието ми с теб. И колко е сега с Дарън.

После се замислих как бихте отговорили ти и Дарън на този въпрос — какъв е вашият процент щастие с мен. Ти как мислиш? Дали процентът ни щастие е бил еднакъв, докато бяхме заедно? Дали сме били осемдесетпроцентово щастливи? Осемдесет и пет? Имам чувството, че съм била по-щастливата от двама ни, защото ти беше този, който напусна, който имаше нужда да замине. Дори да не си го формулирал точно по този начин, ти определено беше готов да поемеш риск — да провериш дали няма да си по-щастлив без мен, преследвайки мечтите си.

Наистина ли така се оказа? Поне за кратко? Защото знам, че най-накрая рискът не се е оказал оправдан.

XXXIX

ПОНЯКОГА ГОДИНАТА ТИ СЕ ВИЖДА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, разбита на малки капсули време. Всеки къс е толкова монументален, че сам по себе си прилича на отделен живот в живота. Такава беше моята 2004 г. Имаше отрязък от време, в който живеехме заедно; отрязък от време след раздялата ни и още един — след като срещнах Дарън. Това бяха три отделни, абсолютно различни части. Но дванайсетте месеца след запознанството ни с Дарън приличаха на завършено цяло. Дойде ми като гръм от ясно небе, когато една събота — тъкмо бях отишла при него след брънча с Джулия — той каза: „Е, след две седмици имаме годишнина. Мислила ли си как да я отпразнуваме?".

Отначало за малко да посегна към блекберито си да проверя датата в календара, но знаех, че със сигурност е прав. Той никога не би забравил тази дата. Освен това лятото клонеше към края си, а ние се бяхме запознали по същото време предишната година — в края на най-тъжното лято в моя живот.

— Тоя уикенд наш ред ли е да сме в Монтик? — попитах, наливайки си чаша вода. Дарън беше договорил лятната къща за уикендите и имаше задача да следи кога е наш ред да ходим.

— Естествено — отвърна той.

Трябваше да се досетя. Сигурно вече си е бил набелязал тази дата, когато с останалите са се уговаряли кой кога ще ползва къщата.

— Какво ще кажеш за барбекю с риба и морски дарове? — подхвърлих и добавих лед в чашата си. — На онова модно място при доковете. Нали се сещаш — където всички ходят наконтени, като пораснат.

Дарън прекоси кухнята, за да ме целуне.

— Сега ние сме порасналите — каза. Разсмях се.

— Знаеш какво имах предвид.

Тоя път той ме целуна по носа.

— Идеята е страхотна. На мен обаче ми хрумна нещо друго — продължи. — Свързано е с подаръците.

Зачудих се дали няма да извади годежен пръстен. Сабрина се беше сгодила преди месец — най-вече защото забременя — но това пак ми се видя мило. И носещо задоволство, все едно най-накрая си открил точното парченце от пъзела — онова, което дълго си търсил и за което повече няма да се налага да ровиш. Поне не скоро, а по-нататък.

— Какво за подаръците? — попитах.

— Ами — подхвана Дарън, — сетих се за списъците ни на живота. В моя пише: „Да взема домашен любимец от приют за животни", а в твоя: „Да имам куче". От години се каня, така че… Имам изненада за теб. Знам, че малко избързвам, но щом ми хрумна, нямах търпение да чакам нито минута повече!

Той тръгна към спалнята, чиято врата като никога беше затворена, влезе и след малко пак се появи с някакъв малък бял, шаващ и космат вързоп в ръце. Оказа се паленце. Направо се вкамених.

— Виж какво ти взех! — обяви Дарън. — Реших, че тя може да остане при мен, а някой ден, по-нататък, и ти да дойдеш да живееш с мен и кучето.

— Куче?! — възкликнах. — Купил си ми куче? — Не можех да повярвам на очите си.

— Надявам се да се грижим заедно за нея — отвърна той. — Това може да бъде нашето куче.

Подаде ми палето и аз механично го взех. То ме близна по шията, по брадичката и по носа.

— Тя беше най-сладкото кученце в приюта — каза Дарън. — Огледах ги всичките до едно.

Погледнах кученцето и то джафна едно „здрасти". Аз също й казах „здрасти" и тя ми се усмихна с широка кучешка усмивка.

Та така: подаръкът беше много грижливо обмислен, типично за Дарън. Онова, което той не съобрази тогава, а и все още продължава да му убягва, е, че аз искахличнода огледам всички кученца в приюта. Исках иазда участвам в избора кое да вземем — и дали да е непременно куче. Сигурно той мислеше, че е особено галантно да ми прави щедри жестове, които обаче са свършен факт, но това просто. изглежда. инфантилно. Или. покровителствено. Сякаш моето мнение е без значение. Ти никога не би постъпил така.

— Ще ми се и аз да бях дошла в приюта — казах. — Това е страхотен подарък, обаче. все едно съм пропуснала веселбата.

Той ме изгледа недоумяващо с повдигната вежда.

— Веселбата едва сега започва! Нали си имаме куче! Въздъхнах.

— Ясно. но щеше да е хубаво заедно да го изберем. Нали ще енашетокуче. Значи и двамата трябва да го харесаме. Искам да сме партньори, Дарън.

— Луси — подхвана той и пристъпи още по-близо, — то е ясно, че сме партньори. Аз просто исках да те изненадам с нещо специално. Не може ли понякога да правя изненади на красивата си приятелка с по някой възхитителен подарък?

След като постави така въпроса, аз вече не знаех какво да отговоря. Защото щеше да излезе, че съм истинска глупачка. Пък и как бих могла да виня човека, който току-що е извършил нещо удивително, който току-що ми е подарил куче.

Палето опита да навре език в ноздрата ми, сякаш искаше да ме разсмее. Може би усещаше какво става.

— Естествено, че можеш — отговорих най-накрая. — Е, тя има ли си име?

— Открили са я без никаква идентификация — каза Дарън. — Една от служителките я кръстила Ани заради къдравата й козина, но аз си мислех, че бихме могли да удължим още малко това име.

— Анджела?

— Анивърсъри[28]! — обяви той.

И тогава вече се разсмях. Името беше абсолютно нелепо за куче, но едновременно с това и някак перфектно. А тя наистина беше перфектното куче — обичливо и умно, пък и не ни проглушаваше с лая си. Слава богу, подаръкът не се оказа годежен пръстен, но споделената отговорност за друго живо същество си беше сериозен ангажимент. Щом бях казала „да" за Ани, вече виждах колко лесно ще бъде да кажа „да" и по останалите точки в списъка.

XL

ВИНАГИ СЪМ СМЯТАЛА, ЧЕ ИМА ДВА ВИДА ХОРА — едни, които обичат да правят подаръци, и други, които обичат да ги получават. Аз винаги съм обичала да получавам подаръци — и досега е така. Но на втората ни Коледа с Дарън осъзнах, че също така обичам и да подарявам.

Планирано беше за Коледа да отидем със семейството на Дарън в Колорадо. Вече се бях запознала с всички — първо, с най-младата от трите му по-големи сестри и с нейния съпруг. После с другите две сестри, с техните деца и съпрузи. Накрая с родителите. Досега се бяхме събирали в различен състав по разни поводи. Тоя път обаче щях да прекарам празника с цялото му семейство и за първи път щях да ги видя всички, събрани заедно. Поотделно всеки един беше мил, особено баща му — много тих човек, също като окото на бурята, каквато всъщност представляваше кланът Максуел — сега обаче малко се притеснявах какво ще е да прекарам толкова време с тях и дали няма да ми липсва моето собствено семейство.

Родителите на Дарън бяха наели огромна къща във Вейл, а майка му обеща да осигури голяма елха. Семейството беше изпратило предварително два грамадни кашона с подаръци, които да пристигнат преди нас. Двамата с Дарън бяхме позакъснели с избора на подаръци, така че нашите трябваше да са по-малки, за да се поберат в багажа. Обмисляхме да пътуваме заедно с Ани, но брат ми предложи да я вземе със себе си в къщата на нашите — имах чувството, че така все едно самата аз ще бъда с тях, затова се съгласих.