Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

ПОЗНАВАМЕ СЕ БЛИЗО ПОЛОВИН живот. Виждала съм те усмихнат, самонадеян, безкрайно щастлив. Виждала съм те прекършен, наранен, изгубен. Но никога не съм те виждала такъв. Ти ме научи да търся красотата. Дори в мрака, сред разрухата, винаги успяваше да откриеш светлина.

Не зная каква красота ще открия тук, каква светлина. Но ще опитам. Ще го направя заради теб. Защото знам, че и ти би го направил заради мен.

В нашия съвместен живот имаше толкова много красота. Може би точно оттам би трябвало да започна.

ПОНЯКОГА ПРЕДМЕТИТЕ СЯКАШ СА ЖИВИ СВИДЕТЕЛИ на историята. Представях си, че дървената маса, около която се събирахме за Шекспировия семинар на Крамър през последната година от следването, е връстница на самия Колумбийски университет — как стои в това помещение още от 1754 г. и как с течение на вековете краищата й са се изгладили от лактите на студенти като нас, което, естествено, няма как да е истина. Аз обаче си я представях така. Също и студентите, които са седели около нея по време на Американската война за независимост, на Гражданската война, на двете световни войни, на войните в Корея, Виетнам и Персийския залив.

Странно, но ако сега ме попиташ кой още беше с нас в онзи ден, едва ли бих могла да ти отговоря. Навремето виждах лицата на всички съвсем ясно, но след тринайсет години помня само теб и професор Крамър. Не се сещам даже за името на асистентката, която влетя в стаята със закъснение. След теб дори.

Крамър тъкмо приключваше проверката на присъстващите, когато ти отвори вратата. Усмихна се към мен, докато сваляше шапката с козирка на бейзболния отбор „Аризона Даймъндбекс" и я пъхаше в джоба, а трапчинките ти се мярнаха за кратко. Погледът ти бързо кацна на свободното място до мен, после и ти го последва.

— А вие сте? — попита Крамър, докато ти ровеше за тетрадка и химикалка в раницата си.

— Гейб — отвърна. — Гейбриъл Самсън. Крамър направи справка в списъка пред себе си.

— Постарайте се да идвате навреме през останалата част от семестъра, господин Самсън — каза. — Заниманията ни започват в девет. Всъщност постарайте се да идвате даже по-рано.

Ти кимна, а Крамър подхвана лекцията за основните теми в „Юлий Цезар"[1].

— „Оттук ний можем само/ да спадаме, а нашият противник,/ напротив, се засилва всеки ден." — започна той. — „Във плаването на живота има/ момент на прилив, който — щом го хванем — / понася ни към слава, а — пропуснат — / оставя ни за цял живот със кил,/ заседнал в плитчини и злополуки."[2]Надявам се всички да сте го прочели. Кой може да обясни какво има предвид Брут за съдбата и свободната воля?

Запомних този пасаж, защото оттогава много пъти съм се чудила дали на нас двамата ни е било писано да се срещнем точно на Шекспировия семинар на Крамър. И дали е въпрос на съдба, или резултат от нашето решение, че останахме свързани през всички тези години. А може да са и двете — хванатият навреме прилив.

При въпроса на Крамър няколко души взеха да прелистват текста пред себе си. Ти приглади къдриците си, но веднага след това те пак се навиха като пружини.

— Ами… — започна ти и моят поглед, както и погледите на всички останали на семинара, се прикова в теб.

Но така и не успя да довършиш.

Асистентката, чието име не помня, влетя в стаята.

— Съжалявам за закъснението — каза. — В една от Кулите близнаци се заби самолет. Показаха го по телевизията точно когато тръгвах за семинара.

Никой не осъзна колко знаменателни са думите й; даже самата тя не го разбираше тогава.

— Пилотът пиян ли е бил? — попита Крамър.

— Не знам — отвърна асистентката, сядайки на масата. — Изчаках да разбера, но новинарският екип изобщо нямаше представа какво се случва. Казаха, че бил някакъв витлов самолет.

Ако днес се случеше нещо подобно, телефоните на всички щяха да прегреят. Съобщения по Туитър и фейсбук, известия от „Ню Йорк таймс". Обаче по онова време комуникациите не бяха толкова светкавични и нямаше какво да смути лекцията за Шекспир. Новината мина покрай ушите ни и Крамър продължи да говори за „Юлий Цезар". Докато си водех бележки, скришом наблюдавах как пръстите на дясната ти ръка несъзнателно повтарят линиите на дървесните шарки по масата. Захласнах се по палеца ти с нащърбен нокът и накъсани кожички. Още пазя тая тетрадка — сигурно е в кашона със записките ми от курса по литература, хуманитарни науки и съвременни цивилизации. Сигурна съм, че е някъде там.

НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВЯ КАКВО СИ КАЗАХМЕ на излизане от департамента по философия; макар да не беше нищо особено, целият разговор се е запечатал в съзнанието ми като част от този ден. Заедно заслизахме по стълбите. Не точно заедно, просто един до друг. Въздухът беше чист, небето — ясно, но всъщност всичко вече беше различно. Само дето ние още не го знаехме.

Хората около нас говореха един през друг:

— Кулите близнаци са рухнали!

— Занятията са отменени!

— Искам да даря кръв. Знаете ли къде може да се дари кръв? Извърнах се към теб.

— Какво става?

— Аз съм в източния кампус — отговори ти, сочейки към общежитието. — Дай да отидем и да разберем. Ти си Луси, нали? Къде живееш?

— Хоган — отвърнах. — И, да, аз съм Луси.

— Приятно ми е да се запознаем, Луси. Аз съм Гейбриъл. — Подаде ми ръка. И насред всичко това аз поех ръката ти и те погледнах, докато се здрависвахме. Трапчинките пак се появиха. Очите ти излъчваха синьо сияние. Тогава за първи път си помислих: „Той е красавец".

Отидохме в твоята стая и гледахме новините по телевизията заедно със съквартирантите ти — Адам, Скот и Джъстин. От Кулите близнаци летяха човешки тела, купчините овъглени руини пращаха димни сигнали в небето и сградите рухнаха една след друга. Мащабът на опустошението ни вцепени. Стояхме вторачени в гледката на екрана, неспособни да свържем случващото се с нашата реалност. Все още не проумявахме, че това става в нашия град, едва на седем мили от мястото, където се намираме, и че онова там са човешки същества. Поне с мен беше така. Всичко ми се виждаше толкова далечно и нереално.

Мобилните ни телефони блокираха. Ти звънна на майка си в Аризона от стационарния в общежитието, за да й кажеш, че си добре. Аз се обадих на нашите в Кънектикът и те настояха да се прибера веднага. От дъщерята на техни познати, която работела в Световния търговски център, до този момент нямало ни вест, ни кост. Братовчедът на друг техен познат точно тогава имал среща в ресторанта „Прозорец към света", на последния етаж на Северната кула.

— По-безопасно е да си далече от Манхатън — каза баща ми. — Ами ако има антракс? Или друго биологично оръжие? Или нервнопаралитичен газ?

Казах на татко, че метрото не работи. Най-вероятно и железниците бяха спрели.

— Ще дойда да те взема — настоя той. — Още сега се мятам на колата.

— Аз съм добре — уверих го. — Тук съм с едни приятели. Всичко е наред. По-късно ще ти звънна пак. — Все още не осъзнавах, че това наистина се случва.

— На мястото на някоя терористична организация — обади се Скот, след като затворих, — по-скоро бих ни пуснал бомба.

— Какво става, мамка му?! — възкликна Адам, докато опитваше да научи нещо повече от чичо си, който работеше в нюйоркската полиция.

— Искам да кажа, че академично погледнато. — опита се да продължи Скот, но така и не успя.

— Млъквай — сряза го Джъстин. — Сериозно говоря, Скот, сега изобщо не му е времето за такива приказки.

— Е, аз ще тръгвам — обърнах се към теб. Всъщност тогава изобщо не те познавах. И току-що бях срещнала приятелите ти. — Моите съквартиранти сигурно се чудят къде съм.

— Обади им се — подаде ми телефона ти. — И им кажи, че отиваш на покрива на общежитие „Виена". Може и те да дойдат, ако искат.

— Там ли отивам?

— Идваш с мен — каза и разсеяно прокара пръсти по плитката ми. Интимен жест, до който се стига чак след като са отпаднали всички бариери, ограничаващи личното пространство. Все едно ядеш от чинията на другия, без да си попитал дали може. И тогава внезапно се почувствах свързана с теб, сякаш твоята ръка върху косата ми беше нещо много повече от случаен жест на неспокойни пръсти.

Сетих се за този миг години по-късно, когато реших да даря косата си и фризьорът ми подаде найлоновото пликче, в което беше моята плитка, доста по-тъмнокестенява от обичайното. Макар по онова време ти да беше чак на другия край на света, аз пак имах усещането, че те предавам — сякаш бях прерязала нишката помежду ни.

Но в онзи първи ден, едва докоснал ме по косата, ти изведнъж осъзна какво си направил и отпусна ръка в скута си. Пак ми се усмихна, тоя път обаче усмивката не стигна до очите ти.

Свих рамене.

— Добре — отвърнах.

Светът ни изглеждаше раздробен на парчета — сякаш бяхме прекрачили през строшено огледало на място, където всичко е лишено от смисъла си, където защитата ни е срината, а стените ни разрушени. В такъв свят няма никаква причина да казваш „не".

ВЗЕХМЕ АСАНСЬОРА ДО ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ на общежитие „Виена", после ти отвори прозореца в дъното на коридора.

— Някой ме светна за това във втори курс — каза ти. — Оттук се разкрива най-невероятната гледка към Ню Йорк, която изобщо може да се види.

Прехвърлихме се през прозореца, излязохме на покрива и аз ахнах. Над южната част на Манхатън се стелеше дим. Цялото небе беше посивяло, градът беше потънал в пепел.

— Божичко — промълвих. Очите ми плувнаха в сълзи. Представих си какво имаше на това място. Видях празнината, където доскоро се издигаха двете кули. И най-после го осъзнах. — Там е имало хора.

Ръката ти намери моята и я задържа.

Стояхме, вперили поглед в последиците от катастрофата, и по страните и на двама ни се стичаха сълзи; не знам колко време останахме така. Сигурно на покрива е имало и други хора, но аз не ги помня. Помня само теб. И дима. Тази гледка остави незаличими следи в съзнанието ми.

— Какво ще стане сега? — успях да прошепна най-накрая. След като го бях видяла с очите си, най-сетне успях да проумея мащаба на атаката. — Какво следва?

Ти се обърна към мен и погледите ни, още мокри от сълзите, се сплетоха с магнетична сила, която заличи целия останал свят. Ръката ти се плъзна около кръста ми и аз се вдигнах на пръсти, за да срещна твоите устни. Притиснахме се един в друг, сякаш само така можехме да се защитим от онова, което следва. Сякаш единственият ми шанс за оцеляване беше да не откъсвам устни от твоите. Когато тялото ти обгърна моето, се почувствах защитена, обвита в силата и топлината на твоите ръце. Мускулите ти потръпваха под моите длани, зарових пръсти в косата ти. Ти нави плитката ми около ръката си, изтегли я и наклони главата ми назад. Забравих за света. В този миг съществуваше единствено и само ти.

Години наред се чувствах виновна заради това. Виновна, че се целунахме за първи път, докато градът около нас гореше; виновна, че бях способна да се разтворя в теб в такъв момент. Чак по-късно разбрах, че не сме били единствените. Хората ми споделяха шепнешком, че през онзи ден са се любили. Заченали са дете. Сгодили са се. Казали са „Обичам те" за първи път. В смъртта има нещо, което събужда у хората желанието за живот. През онзи ден ние искахме да живеем и аз не ни виня за това. Вече не.

Когато най-сетне се откъснахме един от друг, за да си поемем дъх, аз склоних глава на гърдите ти. Стоях, заслушана в сърцето ти, и неговият равномерен ритъм ми вдъхваше покой.

Дали биенето на моето сърце тогава те е успокоило? Все още ли е така?

ВЪРНАХМЕ СЕ В ТВОЯТА СТАЯ, ЗАЩОТО МИ БЕШЕ ОБЕЩАЛ обяд. След това щеше да отидеш отново на покрива, тоя път с фотоапарат — така ми каза, — за да направиш няколко снимки.

— За „Спектейтър"? — попитах.

— За списанието ли? — каза. — А, не. За мен са си.

В кухнята се разрових в купчина твои снимки — черно-бели фотографии, правени из всички кътчета на кампуса. Красиви, чудновати, окъпани в светлина. Снимал беше толкова отблизо, че дори всекидневните предмети изглеждаха като предмети на модерното изкуство.

— Това къде е? — посочих една от тях. Но щом я разгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е птиче гнездо, снимано в едър план; стъкмено беше от нещо, което приличаше на парчета от вестници, страници от списания и лист с нечие есе по френска литература.

— О, това беше невероятно — възкликна ти. — Джесика Чо… Познаваш ли я? Дето пее акапелно. Гадже е на Дейвид Блум. Та тя ми каза за гнездото — видяла го през прозореца на стаята си и забелязала нечие домашно в него. Затова отидох да проверя. Наложи се да се провеся през прозореца, за да направя снимката. Джес накара Дейв да ме хване за глезените, защото се страхуваше да не падна. Все пак успях да го снимам.