След тая история те погледнах с други очи. Ти беше сърцат, смел, посветен на търсенето на изкуството в живота.

Сега, връщайки се мислено назад, допускам, че точно това си целял да си помисля за теб. Опитвал си да ме впечатлиш, но тогава не си давах сметка. И си казах: „Еха!". Помислих си: „Той е прекрасен". Но е истина — и тогава, и по-късно, след като те опознах, — че беше способен да откриваш красота във всяко нещо. Забелязваше неща, невидими за останалите. Винаги съм се възхищавала на това ти качество.

— С това ли искаш да се занимаваш? — попитах, сочейки снимките.

Ти поклати глава.

— Правя го само за удоволствие — отвърна. — Майка ми е художник. Трябва да видиш великолепните й огромни абстракции. Само че си изкарва прехраната, като рисува малки платна със залези от Аризона за туристите. Аз не искам такъв живот — да правя само неща, които вървят на пазара.

Подпрях се на кухненския плот и продължих да прехвърлям снимките. Полазила по каменна пейка ръжда, напукани мраморни жилки, прояден от корозията железен парапет. Красота там, където никога не съм очаквала да я открия.

— Баща ти също ли е художник? — попитах. Изражението ти изведнъж се промени. Видях го ясно, все едно зад очите ти хлопна някаква врата.

— Не — отговори. — Той не.

Изглежда, бях прекрачила отвъд граница, за чието съществуване не подозирах. И го запомних — така лека-полека започнах да проучвам твоя ландшафт. Още тогава се надявах, че това е територия, която ще опозная добре, и ориентирането през нея ще се превърне в моя втора природа.

Ти мълчеше. Аз мълчах. Само телевизорът продължаваше да гърми отнякъде като фон и аз чувах новинарите да говорят за Пентагона и за самолет, който се разбил в Пенсилвания. Отново ме заля ужасът на случващото се. Оставих снимките. Тогава да се фокусирам върху красотата ми се стори перверзно. Но сега, връщайки се мислено назад, смятам, че може би точно това е било най-правилното.

— Не спомена ли нещо за обяд? — подхвърлих, макар изобщо да не бях гладна. От препускащите по екрана гледки стомахът ми се беше свил на топка.

Вратата зад очите ти отново се отвори.

— Точно така — кимна.

С наличните продукти можехме да си приготвим само начос[3]. Затова автоматично се захванах да режа доматите и отворих консерва боб с ръждясалата отварачка, докато ти редеше тортиления чипс в тавички от алуминиево фолио за еднократна употреба и стържеше кашкавал в нащърбена купичка.

— Ами ти? — обади се по някое време, сякаш разговорът ни изобщо не беше стигнал задънена улица.

— Ъ? — Натиснах капака на консервата навътре, за да се отвори.

— И ти ли си човек на изкуството?

Оставих металния диск върху кухненския плот.

— Не, изобщо — отговорих. — Най-артистичното ми занимание е да пиша разни истории за своите съквартиранти.

— Какви по-точно? — Ти килна глава настрани.

Сведох поглед, така че да не забележиш как се изчервявам.

— Неудобно ми е да ти ги разправям — отвърнах, — но в общи линии става дума за едно миниатюрно прасенце на име Хамилтън, което внезапно попада в заешки колеж.

Ти се засмя изненадано.

— Хамилтън, значи. Прасенце — повтори. — Ясно. Забавно е.

— Благодаря — казах, и пак те погледнах.

— Значи с това искаш да се занимаваш, като завършиш? — Сега ти се беше заел с буркана с доматен сос и почукваше капачката му о кухненския плот, за да се охлаби и по-лесно да я развинтиш.

Поклатих глава.

— Не ми се вярва да има голямо търсене на историите за прасенцето Хамилтън. Мислех да се занимавам с реклама, но като го казвам сега, ми звучи глупаво.

— Защо да е глупаво? — попита ти и отвинти капачката с леко пукване.

Хвърлих поглед към телевизора.

— Има ли вече някакъв смисъл от това? Ако днес беше моят последен земен ден и целият ми съзнателен живот е преминал в рекламни кампании да продавам на хората. настърган кашкавал. или тортиля чипс., дали тези усилия биха го осмислили?

Ти прехапа устни. Очите ти казваха: „Мисля върху това". Ето че научих още нещо за твоята топография. Може би и ти научи нещичко за моята.

— Кое прави живота ни смислен? — попита.

— Ето на този въпрос опитвам да си отговоря — отвърнах и продължих, разсъждавайки на глас. — Според мен би трябвало да има начин човек да остави следа — в положителен смисъл. И да напусне света малко по-добър, отколкото го е заварил.

Аз все още вярвам в това, Гейб. Към това съм се стремяла цял живот — според мен ти също.

И тогава видях лицето ти да се озарява от нещо. Не бях сигурна какво точно. Все още не те бях изучила достатъчно добре. Но сега вече познавам този поглед. Той показва, че мислено преценяваш нещо от различни гледни точки.

Ти топна един чипс в доматената салца и ми го подаде.

— Ще си гризнеш ли? — попита.

Отхапах половината, а ти пъхна останалото в уста. Очите ти обходиха лицето ми и продължиха надолу по тялото. Усещах как ме изучаваш от различни ъгли и гледни точки. После докосна бузата ми с върховете на пръстите си и отново се целунахме; този път целувката ти имаше вкус на сол и люта чушка.

Като бях на пет или шест години, изрисувах стената на стаята си с червен пастел. Не вярвах, че някога ще ти разкажа тая история. Както и да е. Та, докато рисувах сърца и дървета, слънца и луни и облаци, знаех отлично, че върша нещо нередно. Усещах го със стомаха си. Въпреки това не можех да се спра — така отчаяно желаех да го направя. Стаята ми беше боядисана в розово и жълто, но моят любим цвят си оставаше червеното. И исках стаята ми да е в червено.Имах нуждастаята ми да е червена. Рисуването по стените ми се струваше съвсем в реда на нещата и в същото време абсолютно погрешно.

По същия начин се чувствах и в деня, когато те срещнах. Това, че те целувах в разгара на една трагедия, ми се струваше съвсем в реда на нещата и в същото време абсолютно погрешно. Но аз наблегнах на чувството, че върша нещо редно, както правя винаги.

ПЪХНАХ РЪКА в задния джоб на джинсите ти, а ти — в моя заден джоб. Притиснахме се плътно един в друг. Телефонът в твоята стая зазвъня, но ти не му обърна внимание. После взе да звъни телефонът в стаята на Скот.

Няколко секунди по-късно Скот дойде в кухнята и се прокашля. Откъснахме се един от друг и го погледнахме.

— Стефани те търси, Гейб — каза Скот. — Оставих я да чака на телефона.

— Стефани? — повторих.

— Няма значение — отвърна ти в мига, в който Скот уточни: „Бившата му".

— Пич, тя плаче — продължи Скот.

Ти изглеждаше раздвоен, погледът ти скачаше от Скот към мен и обратно.

— Ще й кажеш ли, че ще звънна след няколко минути? — обърна се към него.

Скот кимна и си излезе, а ти сграбчи ръката ми и сплете пръсти с моите. Погледите ни се впиха като на покрива, не можех да откъсна очи. Сърцето ми запрепуска.

— Луси — промълви ти и сякаш наелектризира името ми с желание. — Давам си сметка, че си тук, и това прави ситуацията доста странна, но трябва да се убедя, че с нея всичко е наред.

Двамата излизахме миналата учебна година и скъсахме едва преди месец. В ден като днешния…

— Ясно — отвърнах. Странно, но заради това ти ми допадна още повече — макар да не се виждаше вече със Стефани, теб те беше грижа за нея. — Аз така или иначе трябва да се прибирам при моите съквартиранти — рекох, въпреки че хич не ми се тръгваше. — Благодаря за… — Започнах изречението, без да знам как ще продължа, и установих, че не мога да го завърша.

Ти стисна пръстите ми.

— Аз ти благодаря, че превърна този ден в нещо повече — каза. — Луси. Луче.Luzна испански означава светлина, нали така? — Ти замълча. Кимнах. — Е, благодаря ти тогава, че изпълни със светлина този черен ден.

Беше облякъл в думи чувството, което аз не бих могла да изразя.

— Ти стори същото за мен — отвърнах. — Благодаря ти. Целунахме се пак и ми беше много трудно да се откъсна от теб. Трудно ми беше да си тръгна.

— Ще ти се обадя по-късно — каза. — Ще те открия в указателя. Съжалявам за начосите.

— Пази се — прошепнах. — Начоси можем да ядем по всяко друго време.

— Това ми прозвуча добре — отвърна ти.

И аз си тръгнах, питайки се дали е възможно в един от най-ужасяващите дни, които съм преживявала, да има и ситно зрънце добрина.

ТИ Наистина МИ ЗВЪННА няколко часа по-късно, но не такова обаждане бях очаквала. Каза, че съжаляваш, ужасно съжаляваш, но двамата със Стефани пак сте се събрали. Нейният най-голям брат бил изчезнал — работел в Световния търговски център — и тя имала нужда от теб. Каза, че се надяваш да те разбера, и отново ми благодари, че съм ти донесла светлина в толкова ужасен ден. Увери ме, че за теб това означавало много. И пак взе да се извиняваш.

Не би трябвало да го приемам толкова навътре, но точно така стана.

И не ти проговорих до края на есенния семестър. Това продължи и през пролетния семестър. Смених си мястото в часовете при Крамър, за да не се налага да седя до теб. Но се заслушвах всеки път, щом започнеше да говориш за красотата в езика и образността на Шекспир — откриваше я дори в най-зловещите сцени.

„Уви! — четеше ти на глас. — Червена струя/ от топла кръв на тласъци избликва/ като фонтан от вятъра развяван — / ведно с дъха на сладките ти устни!"[4]. Аз обаче можех да мисля единствено затвоитеустни и усещането, когато ги притисна в моите.

Опитах да забравя този ден, но се оказа невъзможно. Не можех да изтрия от мислите си това, което се случи на Ню Йорк, на Америка, на хората в Кулите близнаци. Не бях способна да забравя и случилото се между нас. И досега, щом някой попита: „В Ню Йорк ли беше, когато кулите рухнаха?", или „Къде беше в онзи ден?", или „Какво беше да си там точно в онзи момент?", аз първо се сещам за теб.

ИМА МОМЕНТИ, които променят траекторията на човешкия живот. За мнозина от нас, които по онова време живеехме в Ню Йорк, 11 септември се оказа точно такъв момент. Всяка моя постъпка в този ден щеше да се окаже важна, щеше да остане запечатана в съзнанието ми и щеше да бележи сърцето ми. Не знам защо те срещнах в онзи ден, но съм убедена, че тъй като стана точно тогава, ти ще останеш част от моята лична история завинаги.

V

СЛУЧИ СЕ ПРЕЗ МАЙ И НИЕ ТЪКМО СЕ БЯХМЕ ДИПЛОМИРАЛИ. Връщахме шапките и робите си и в замяна получавахме написани на латински дипломи, увенчани с нашите имена — собствено, бащино и фамилно. Отидохме в „Льо Монд" цялото семейство — майка ми, баща ми, брат ми Джейсън, двете баби и двамата дядовци, чичо. Настаниха ни до друго семейство, много по-малобройно — твоето.

Ти вдигна очи, докато се настанявахме, и протегна ръка да хванеш моята.

— Луси! — възкликна. — Честито!

Потръпнах. Макар да бяха минали месеци, досегът на твоята кожа до моята ми действаше като електрически ток.

— И на теб — едва успях да смотолевя.

— Какви са ти плановете занапред? — попита. — Оставаш ли в града?

Кимнах.

— Намерих си работа като програмен координатор в една нова телевизионна компания — отговарям за детските предавания. — Не успях да се сдържа и се ухилих широко. Близо два месеца стисках палци, докато ме назначат. Реших да се занимавам точно с това скоро след падането на двете кули — осъзнах, че искам да правя нещо по-смислено от реклама. Исках работа, която касае следващото поколение и има потенциал да промени бъдещето.

— Детски предавания? — повтори ти и по устните ти пробяга усмивка. — Нещо като „Алвин и чипоносковците"[5]? Ще говорят ли все едно са вдишали хелий?

— Не точно — засмях се леко и ми се прииска да ти кажа, че стигнах дотук благодарение на разговора ни с теб и че онзи споделен момент в твоята кухня означаваше толкова много за мен. — Ами ти?

— Компания „Маккинзи" — отвърна. — Управленско консултиране. И никакви чипоносковци.

Останах изненадана. Не очаквах подобно нещо след разговорите ни, след като бях чула твоите анализи в часовете на Крамър. Но единственото, което казах, беше: „Страхотно. Поздравления за назначението. Може някога да се срещнем в града".

— Би било хубаво — отговори ти.

И аз отидох да седна при семейството си.

— Кой беше това? — чух да пита някой. Вдигнах поглед. До теб седеше някакво момиче, имаше дълга, почти до кръста, коса с цвят на пшеница и обгръщаше кръста ти с ръка. Почти не я бях забелязала, защото виждах единствено теб.

— Просто позната от университета, Стефани — чух те да казваш. Което си беше самата истина. Но въпреки това думите ти някак ме жегнаха.

VI

НЮ ЙОРК Е СТРАНЕН ГРАД. МОЖЕ ДА ЖИВЕЕШ В НЕГО с години и изобщо да не срещнеш човека от апартамента до твоя, а после в метрото напът за работа внезапно да се натъкнеш на най-добрия си приятел от детинство. Съдбата срещу свободната воля. А може би и двете.

Случи се през март, почти година след дипломирането, а Ню Йорк вече ни беше претопил в огромния си казан. Живеех с Кейт в горната част на Ийст Сайд в огромен апартамент, навремето собственост на нейните баба и дядо. Двете с нея още в гимназията си мечтаехме как един ден ще живеем заедно. Сега детските ни блянове се бяха превърнали в реалност.