— Знам, че няма да го направиш. — Ти ме погали по косата. — Това е едно от многото, много неща, които обичам у теб.

Надигнах се, за да мога пак да те погледна в очите.

— Обичам те, Луси — каза ти.

За първи път ми го казваше. За първи път мъж ми казваше това.

— И аз те обичам — отвърнах.

Дано си запомнил този ден. Аз никога няма да го забравя.

IX

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ СЛЕД КАТО СИ КАЗАХМЕ „ОБИЧАМ ТЕ" за първи път, двамата с теб заживяхме заедно в моята квартира. Решихме да го отпразнуваме, като се разхождаме из къщи само по бельо. Навън беше нетърпима жега, цареше такъв юлски задух, че си мечтаех да прекарам цял ден потопена в плувния басейн; климатикът работеше с пълна сила, но в апартамента пак беше топло. Жилището беше толкова голямо, че май щеше да ни трябва повече от един климатик.

— Бабата и дядото на Кейт са били същински гении по отношение на недвижимото имущество — отбеляза ти, докато двамата, полуголи, си приготвяхме бъркани яйца. — Кога са купили това място?

— Нямам представа — отвърнах и пъхнах в тостера няколко хлебчета. — Още преди баща й да се роди. Значи… четирийсетте години на двайсети век.

Ти подсвирна.

Знам, не се задържахме много там, но съм готова да се обзаложа, че помниш този апартамент. Трудно е да се забрави. Двете огромни спални и баните, малката трапезна ниша, която бяхме превърнали в библиотека. Таваните, високи по три и половина метра. Тогава не оценявах всички тези детайли, но много харесвах апартамента. Кейт следваше право и баща й каза, че за нея ще е по-евтино да живее там, отколкото да плаща за общежитие в университета. Така и аз извадих късмет.

— Идвахме на гости при бабата на Кейт, докато двете с нея учехме в средното училище — разказах ти, докато седяхме на дивана с чиниите със закуска върху голите крака. — Тя беше гид в музея „Метрополитън" чак докато се разболя. Навремето, когато повечето жени дори не помисляли за колеж, тя изучавала история на изкуството в Смитсониън[10].

— Ще ми се да я бях познавал — каза ти, след като отпи глътка кафе.

— Щеше да я харесаш.

Дъвчехме мълчаливо, притиснали бедро в бедро; рамото ми леко опираше ръката ти. За нас беше немислимо да сме в едно и също помещение, без да се докосваме.

— Кога се връща Кейт? — попита, след като преглътна хапката си.

Вдигнах рамене. Преди месец тя се беше запознала с Том и най-вероятно тази нощ за втори път щеше да остане при него.

— Май не е зле да се облечем. Усетих погледа ти върху гърдите си.

Остави чинията, беше приключил със закуската.

— Представа нямаш какво е всичко това за мен, Луси — каза, докато ме наблюдаваше как оставям вилицата в чинията. — Цяла сутрин си без дрехи. Все едно ме вкара в една от моите фантазии. — Ръката ти беше в скута и ти бавно се галеше през памучната материя на боксерките.

Никога не те бях виждала да се докосваш, никога не те бях наблюдавала какво правиш, когато си сам. Не можех да откъсна очи.

— А сега ти — каза, придърпвайки боксерките си надолу. Бутнах чинията настрани и посегнах към теб, вече възбудена.

Ти поклати глава и се усмихна.

— Нямах това предвид.

Вдигнах въпросително вежди и едва тогава разбрах какво точно искаш. Плъзнах пръсти надолу по корема си. Ти също никога не ме беше виждал да се докосвам. Самата мисъл за това ме караше да тръпна. Затворих очи, мислейки за теб, за това как ме гледаш, за този така интимен споделен момент и усетих как тялото ми се разтърсва от конвулсии.

— Луси — прошепна ти.

Отворих очи и видях как все по-бързо и по-настойчиво се галиш.

Този акт — двамата да правим нещо толкова интимно един пред друг — ми се стори много по-съкровен от секса. Границите, които ни деляха на „ти" и „аз" все повече се размиваха, превръщайки ни в „нас".

Аз продължавах да се галя, а ти се облегна на дивана и се освободи напълно от боксерките, като през цялото време не сваляше очи от мен. Ритъмът на ръцете ни ставаше все по-трескав. Дишането ни — също. Ти беше прехапал устни. Видях как дланта ти все по-плътно те обгръща. Видях как мускулите ти се стегнаха. Видях те как свърши.

— Божичко — простена. — О, Луси.

Започнах още по-настойчиво да движа ръката си, за да те настигна, но ти сключи пръсти около китката ми.

— Ще ми позволиш ли? — прошепна. Потръпнах от звука на гласа ти.

Кимнах, а ти се помести, за да мога да се изпъна цялата на дивана и да свалиш бельото ми. После се притисна плътно в мен, а аз се гърчех в очакване.

— Имам една тайна — каза, докато пръстите ти проникваха в мен.

— Така ли — промълвих, извивайки се в дъга при твоя досег.

— Така — отвърна и се излегна плътно до мен, така че устата ти се озова срещу моята. — Всеки път, когато се докосвам, мисля за теб.

Тръпка премина по цялото ми тяло.

— Аз също — прошушнах задъхано. Свърших трийсет секунди по-късно.

X

В ОНИЯ ПЪРВИ ШЕСТ МЕСЕЦА ЗАЕДНО постоянно научавах по нещо ново за теб — най-различни работи, които намирах за секси, изненадващи, мили.

Като в онзи ден, когато наминах при теб след работа и те заварих седнал по турски на пода, с пръснати наоколо малки квадратни картончета с размера на листчета за бележки.

Зарязах чантата на кухненската маса и затворих вратата след себе си.

— Какво става? — попитах.

— Рожденият ден на мама е след две седмици, на деветнайсети септември — отвърна, вдигайки поглед от картончетата, които сортираше. — Тъй като тази година не мога да се прибера за нейния празник, реших да направя нещо специално и да й го изпратя.

— И сега правиш… хартиена мозайка? — казах наслуки и приближих.

— Нещо такова — отговори. — Всичко това са наши снимки с мама. — Ти вдигна няколко и ми ги показа. Като ги погледнах по-отблизо, видях, че на едната сте на дипломирането ти в гимназията. На другата и двамата бяхте по къси панталонки, ти беше потопил крака в басейна. После пак двамата, тоя път на верандата, а ти й правеше заешки уши.

— Еха! — възкликнах.

— Отне ми почти цял ден да ги принтирам — каза, — а сега ги подреждам по цвят. Искам да приличат на калейдоскоп.

Разположих се до теб на пода, а ти ме целуна набързо.

— Защо точно калейдоскоп? — попитах, вдигайки една ваша снимка, на която стояхте опрели гръб в гръб, ти малко по-висок от нея. Косата ти беше също толкова руса и къдрава — трудно беше да се каже къде свършва нейната и къде започва твоята.

— Тогава бях на четиринайсет — уточни, надничайки към снимката през моето рамо.

— Ужасно сладък си бил — казах. — Моето четиринайсетгодишно Аз щеше страшно да си падне по твоето.

Ти се усмихна и леко ми стисна крака.

— Въпреки че не съм виждал твоя снимка като четиринайсетгодишна, бих поел риска да кажа, че и обратното е в сила.

Сега беше мой ред да се усмихна. Пуснах снимката на земята.

— Но защо точно калейдоскоп? — повторих.

Ти прекара ръка през челото и отметна къдравите кичури от очите си.

— Това на никого досега не съм го разказвал — промълви тихо.

Взех други две снимки. Двамата с майка ти духате свещичките на торта за рожден ден. Майка ти те държи за ръка, двамата сте застанали пред мексикански ресторант.

— Не си длъжен да ми разказваш — казах, чудейки се дали баща ти е правил снимките от времето преди да навършиш девет, и кой ви е снимал след това.

— Знам — отвърна ти. — Но искам. — Извъртя се, така че сега седяхме един срещу друг с допрени колене. — Година след раздялата на нашите закъсахме с парите. След училище заварвах мама по-често да плаче, отколкото да рисува. Затова бях сигурен, че ако изобщо направим нещо за рождения ми ден, то ще е пълна издънка. Казах й, че не искам да каним приятели. Не исках мама да се охарчва.

Отново ме порази мисълта колко различно е минало нашето детство. Аз никога не съм имала причина да се тревожа, че нашите не могат да си позволят парти за рождения ми ден.

— Само че мама… — продължи ти. — Имах един любим калейдоскоп. Гледах в него часове наред, превъртах го пак и пак, за да видя как се сливат и променят фигурите — само така можех да се откъсна от мислите колко тъжна е мама, колко съм тъжен аз, как не мога да я направя по-щастлива и колко съм бесен на баща ми.

Не ме поглеждаше, докато говориш, съсредоточен върху усилието да изкараш думите от себе си. Сложих ръка върху коляното ти и леко го стиснах. Ти бегло ми се усмихна.

— И? — подканих те. Ти си пое въздух.

— Тя превърна цялата къща в един голям калейдоскоп — продължи. — Това беше. беше невероятно. Мама беше провесила цветни стъкълца от тавана и беше пуснала вентилатора на най-ниската скорост, та да ги раздвижва лекичко. Поразително красиво беше.

Опитах да си го представя — къщата, превърната в калейдоскоп.

— Двамата с мама лежахме на пода, вперили очи в цветните стъкълца. И макар вече да се мислех за голям — нали навършвах десет, пък и се грижех за мама, доколкото мога — пак се разплаках. Тя ме попита какво ми е и аз отговорих, че не знам защо плача, след като съм толкова щастлив. А тя отвърна: „Така въздейства изкуството, ангелче". Мисля, че в известен смисъл беше права, изкуството наистина въздейства така, но от друга страна. Не знам.

— Какво не знаеш? — попитах, несъзнателно чертаейки с палец окръжности върху коляното ти.

— Сега се питам дали тогава не плачех от облекчение. Дали причината за моите сълзи по-скоро не беше това, че мама пак се държи като истинска майка. Грижи се за мен. И макар в душата й да е мрачно и пусто, пак беше способна да създава красота. Питах се дали това произведение на изкуството е знак, че оттук нататък с нея всичко ще бъде наред. И че ние, двамата, ще сме добре.

Сега ти сложи ръка върху моето коляно.

— Тя е била силна — казах. — И те е обичала.

Ти се усмихна, сякаш точно в този момент и в тази стая почувства нейната обич. После продължи.

— С мама лежахме на пода, плачехме и двамата, а аз не спирах да мисля за татко. Ако той беше с нас, ние не бихме могли да направим това. Животът с него… казах ти, той беше непредсказуем. Нещо като Лондон през Втората световна война както съм си го представял — знаеш, че рано или късно сирените ще започнат да вият и ще завалят бомби, но никога не си сигурен точно кога и къде ще бъде ударът. И тогава прошепнах на мама: „Без него ни е по-добре", а тя отвърна: „Знам". Тогава бях едва десетгодишен, но се почувствах като възрастен, когато го казах.

Ти млъкна, а моите очи бяха пълни със сълзи. Представях си те десетгодишен, как лежиш на пода с майка си, мислиш за баща си и се чувстваш зрял човек, чувстваш се обичан, заобиколен от изкуство, което тя е създала специално за теб.

— Затова искам да направя за рождения й ден нещо специално, след като няма да мога да съм с нея — каза. — Нещо смислено и красноречиво. Нещо, което да й покаже колко много я обичам — колко много ще я обичам винаги, независимо от разстоянията. Идеята за тази мозайка ми хрумна сутринта.

Погледът ми пробяга по малките снимки.

— Според мен е перфектното решение — казах.

Апартаментът сякаш беше зареден с емоции — заради всичко, което ми каза; заради това, че сподели с мен тази крехка частица от себе си. Наклоних се да те прегърна, а прегръдката се превърна в целувка. Устните ни се срещнаха за кратко, после станаха по-настоятелни.

— Благодарна съм, че го сподели с мен — казах тихичко. Ти отново ме целуна.

— Благодарен съм, че ти си човекът, с когото пожелах да го споделя.

ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР ти започна да лепиш парчетата на калейдоскопа. В този момент изглеждаше така щастлив, толкова удовлетворен, че зарязах компютъра си и грабнах твоя фотоапарат. Това е първата и последна снимка, която съм ти правила. Чудя се дали още я пазиш.

XI

ХУБАВО НИ БЕШЕ ДА СМЕ СИ САМО ДВАМАТА, връзката ни ставаше все по-съкровена, но ми трябваше известно време да свикна да ходим по партита заедно. Все имах усещането, че в такъв момент напускам твоята орбита. У теб сякаш имаше някаква мистериозна сила, която приковаваше вниманието на околните към теб, към онова, което казваш, към твоите истории. Нашият свят за двама се превръщаше в свят само от един, а после включваше и всички останали, където аз вече не бях толкова съществена. Затова насред някой твой разказ се измъквах да си взема питие или да намеря някой друг, с когото да си поприказвам.

От време на време те поглеждах, но ти продължаваше да си център на внимание. Накрая все пак се връщаше при мен, вече пиян и изчерпан; сякаш това да очароваш околните изсмукваше цялата ти енергия. Презареждаше, като останем само двамата, но после пак излизахме и се смесвахме с други хора. А аз се чувствах специална, защото си избрал да се презареждаш тъкмо с мен.

Образец за това що е Гейб на купон беше рожденият ден на Гидиън в апартамента на родителите му на Парк Авеню. В една от стаите имаше библиотека с ценни издания, където не биваше да влизаме — поне не с питиетата. Вече не можехме да пазим равновесие след твърде многото коктейли и Гидиън се притесняваше да не повредим някое първо издание на Хемингуей или книга на Набоков с автограф от автора. Като се има предвид как се наливаха всички на партито, сигурно е имал основание да се тревожи.