Кейт ме изгледа така, както сигурно гледаше колегите си в юридическата фирма; този поглед казваше без думи: „Чуваш ли се какви ги приказваш?! Нима очакваш някой да повярва на това?".

— Но дори да си намери работа още следващия месец — продължих, — и да отсъства с години, пак ще искам да сме заедно колкото може повече време преди заминаването му. Така де, краят на света може да настъпи утре. Или да ме блъсне камион и да умра след седмица. Затова живея с мисълта само за днешния ден.

— Лу — подхвана Кейт и прокара пръсти по колието със сребърни мъниста от „Тифани", което Том й беше подарил. Вече не го сваляше от врата си. — По дефиниция да живееш с мисълта само за днешния ден, означава да не правиш планове за бъдещето. А вероятността краят на света да настъпи утре или да те блъсне камион, е нищожна. Но вероятността Гейб да си намери работа като фотожурналист отвъд океана и с това да ти разбие сърцето, е съвсем реална. В момента се опитвам да ти помогна да прецениш рисковете. По-малко рисковано е да останеш при мен.

Струваше ми се ужасно досадно да защитавам избора си пред всички. Провела бях съвсем същия разговор и с мама предишната вечер. Както и с брат си Джейсън преди няколко дни. Единствено Алексис ме подкрепяше, но даже аз си давах сметка, че от всичките ми приятелки нейната преценка подлежи на най-голямо съмнение. Вече ми се губеше бройката на мъжете, с които беше преспала — тя се водеше единствено от мотото „защо пък не, по дяволите".

— Там е работата, Кейт — казах, — че вече съм вътре и с двата крака, независимо дали живея с Гейб, или не. Така че по-добре да се порадвам на времето с него, докато все още е тук.

Кейт помълча за момент, после ме прегърна.

— О, Лу — каза. — Ще продължавам да те обичам, каквото и да стане, но. по-добре намери начин да си бронираш сърцето. Защото имам лошо предчувствие.

Кейт, разбира се, имаше право. Но вече беше късно да променя траекториите — твоята, моята, нашата. И продължих да отстоявам решението си. До ден-днешен стоя зад него. Никога не съм се чувствала така истински жива като през тия пет месеца, когато живяхме заедно. Ти стана повратна точка в живота ми, Гейб. Радвам се, че така решихме. То беше плод на нашата свободна воля, независимо какво ни готвеше съдбата.

XIV

МАЛКО СЛЕД КАТО ЗАЖИВЯХМЕ ПОД ЕДИН ПОКРИВ, ти се записа на курс по фотография. Там ви учеха да улавяте в обектива различни чувства и светоусещания. Веднъж задачата ти беше да уловиш красотата — там те биваше, няма спор; на другата седмица — да уловиш скръбта. Щастието, разложението и възраждането също присъстваха като теми. Не помня точно в какъв ред, но си спомням как скиташе из Манхатън с фотоапарата, сгушен в шала и шапката. Понякога идвах заедно с теб, вдигнала ципа на палтото чак до брадичката и нахлупила най-топлите си ушанки. Много от курсовите ти работи бяха мои снимки — като оная, където ме беше издебнал как спя с пръснати по бялата възглавница тъмни кичури коса. Май беше на тема покой, така мисля. Все още я пазя — увита в кафява хартия и пъхната в кутия под леглото ми. Сърце не ми даде да я оставя, когато се пренесох при Дарън. Не се разделих с нея даже когато двамата с него се оженихме. Може би е време най-после да я извадя на бял свят и да си я окача в офиса. Дали това би ти харесало?

Онзи път задачата ти беше да пресъздадеш болката.

— Знам къде трябва да отидем — каза събота сутринта, докато проверяваше дали батерията на фотоапарата е заредена. — На Кота нула[11].

Поклатих глава, докато преглъщах последната хапка от гофретата. Майка ти беше изпратила гофретник, помниш ли? Покупката била чиста приумица — видяла го на гаражна разпродажба, но ние решихме да го използваме възможно най-често. Пазиш ли го още? И ти ли като мен си имаш реликви, които да ти напомнят за живота ни заедно? Или пък го надрасна, докато пътуваше по света, захвърляйки спомените си на боклука заедно с празните кибритени кутии и картонените чаши за кафе? Аз продължавам да се сещам за тоя гофретник. Хубав гофретник беше.

— Ти върви — казах. — Но без мен.

— Става дума за болката — натърти. — Моята курсова задача. Тръснах глава, чегъртайки с вилицата по чинията, за да уловя и последната капчица сироп.

— Твоята курсова задача, не моята — отвърнах.

— Не те разбирам — каза. — Защо не искаш да дойдеш?

Потръпнах.

— Просто… нямам нужда да го виждам.

— Трябва да го видиш! Ние трябва да помним — хората, които загинаха, и близките им, които оставиха след себе си; трябва да помним причините това да се случи. Всичко. Не можем да забравим.

— Не ми трябва да гледам останките, за да си го спомня — отвърнах. — Онзи ден ще остане завинаги част от мен. Завинаги.

— Тогава отдай почит на паметта им — възрази ти. — Все едно отиваш на гробищата.

Оставих вилицата.

— Наистина ли смяташ, че единственият начин да отдадеш почит на някого — или нещо — е да посетиш мястото на събитието? Мястото на погребението? Едва ли това си имал предвид.

Ти вече беше разстроен, но се стараеше да не го показваш.

— Не — отвърна. — Нямах това предвид. Но, имам чувството, че не правим достатъчно, за да го помним. И да разберем.

Прехапах устни.

— Ние? — повторих.

— Всички ние — отвърна ти. Ръцете ти бяха свити в юмруци, палците се впиваха в пръстите. — Как може хората да продължават да си живеят така нормално, когато Америка е във война с Ирак?! Когато в хотелите на Индонезия избухват бомби? Нищо че са тук, в Ню Йорк, нали виждат какво става? Как така не са способни да почувстват нещата както аз ги чувствам? Защо не искат да направят нещо повече? — При последните думи гласът ти се пречупи. Виждах какви усилия полагаш да овладееш емоциите си.

Ти обаче беше прав. Повечето хора не чувстваха нещата като теб. Поне не през цялото време, във всяка една минута. И моето съзнание не беше погълнато от същите мисли като твоето, нито сърцето ми беше завладяно от същите чувства.

— Може би на хората не им се налага да си причиняват умишлено болка, за да знаят, че тя съществува. И ако не постъпват по твоя начин, не означава, че изобщо нищо не правят.

Ако не искам да отида на Кота нула, не означава, че ми е безразлично.

Не дочаках да ми отговориш. Тръгнах към кухнята да отнеса чиниите, лепкави от кленовия сироп. Чиниите бяха твои, вилиците — мои; кухнята беше смесица от нас, двамата.

Застанах пред мивката и се заех да мия чиниите, неспособна да овладея сълзите, които се стичаха по страните ми. Тогава вече знаех, почувствах го в сърцето си, че един ден, съвсем скоро, ти ще ме напуснеш. Тая твоя мечта не беше насочена към неопределеното бъдеще, а се отнасяше за тук и сега. Ти никога нямаше да се почувстваш щастлив в Ню Йорк. Никога нямаше да бъдеш щастлив само и единствено с мен. Ти имаше нужда да се изправиш очи в очи със своето разочарование от света, да го преодолееш, за да приключи всичко добре. Още тогава го разбирах. Просто се надявах някога пак да се върнеш.

Ти приближи толкова тихо, че не те усетих, докато не чух щракването на фотоапарата. Вдигнах поглед и обективът ти ме улови с очи, пълни със сълзи — точно когато една се търкулваше по бузата ми. „Гейб!", възкликнах, бършейки очите си с ръкав. Направо не можех да повярвам, че ме снимаш в такъв момент; че превръщаш нашия спор в произведение на изкуството.

— Знам — отвърна, оставяйки фотоапарата върху кухненския плот. Целуна ме по темето, после по очите, след това по носа и накрая по устните. — Извинявай. Знам, че не ти е безразлично. Обичам те, Луси.

Оставих чиниите и те прегърнах с потънали в пяна ръце.

— И аз, Гейб — казах. — Аз също те обичам.

В онзи ден ти отиде на Кота нула без мен и направи десетки, десетки снимки. И понеже знаех колко е важно за теб, съгласих се да ги прегледам и да ти помогна да пресееш най-добрите, въпреки че сякаш пак надушвах острия задушлив въздух с мирис на изгоряло, който се стелеше над цялата горна част на града на 12 септември. Накрая обаче ти не се спря на нито една от тях. Снимката, която предаде като курсова работа на тема „болка", беше моята — как мия чиниите с насълзени очи. Никога не съм я харесвала.

Как мислиш, на теб дали ще ти хареса да те снимам точно сега?

XV

СЛЕД ОНАЯ ИСТОРИЯ ЗА КАЛЕЙДОСКОПА за рождения ти ден разбрах копнежа ти по щедри и благородни жестове, по грижливо и с любов обмислени празници. И се съобразявах с това. Онази година за рождения ти ден в края на февруари, първо, летяхме с вертолет, после опитахме дегустационното двадесетстепенно меню в ресторанта до „Парм". Името му вече ми се губи, но ти знаеш за кое място говоря. След единайсетото блюдо бях вече толкова преситена, че ти пое и две от моите порции — така накрая беше изял двайсет и две, а аз осемнайсет, но и това ми беше много. Целия уикенд се чувствах като змия, погълнала алигатор, ти обаче беше щастлив. Каза, че рожденият ти ден е отпразнуван както се полага. Особено след свирката, която ти направих в таксито на връщане.

Същата година, ден преди моя рожден ден, ти ми изпрати цветя в работата — дузина звездни лилии. Още пазя картичката, скрита в букета заедно с опакованата снимка на тема „покой". „Звездни цветя за моето момиче, изпълнено със звездна светлина. Честит рожден ден! Честита годишнина! Едва ще дочакам до довечера. Обичам те. Гейб."

Като се прибрах, заварих върху леглото голяма кутия. — Отвори я — каза ми ти с широка усмивка. Вътре открих тоалет от любимия ми по онова време магазин — БСБО — където си позволявах да пазарувам само когато има 70-процентно намаление. Копринената блуза беше в цвят тюркоаз, без ръкави и с дълбоко У-образно деколте отпред и на гърба. Полата беше черна, къса и прилепнала.

— Реших, че ще ти стои страхотно — каза. — Идеален тоалет за „Аполон Мусагет"[12], а за след това си мислех… че може пак да отидем във Faces & Names. Ти ще бъдеш най-якото маце в заведението.

Обвих ръце около теб в благодарна прегръдка. Подаръкът ти беше така грижливо подбран, с мисълта специално за мен. Представих си как ровиш из списание Time Out New York, за да организираш перфектната вечер; как обикаляш из BCBG със смътното усещане, че не си съвсем на място; как опипваш коприната и сатена и си ги представяш върху тялото ми. Как избираш цвят, с който ще засияя.

— Такава съм късметлийка — прошепнах. — Най-голямата късметлийка на света, защото имам теб.

— Според мен е обратното — каза ти. — Аз съм късметлията. Ще ми се да можех да направя нещо повече, за да ти покажа колко е невероятно за мен да съм тук, точно в този момент, с теб.

— Ами — отвърнах, сграбчих те за колана и те притеглих към себе си, — май се сещам за някои неща, които би могъл да направиш.

Така и не успяхме да стигнем до леглото. Протритата ни и зачервена кожа дълго след това ни го напомняше.

— Допускала ли си, че ще се чувстваш така, като обикнеш? — попита; вече лежахме кротко един до друг, дрехите ни бяха разпилени по целия под.

Сгуших се още по-плътно в теб. Ръката ти още по-здраво обгърна раменете ми.

— Никога, дори в най-необузданите мечти — отвърнах.

— Чувствам те като моя звезда, Луси, като моето слънце. Светлината ти, твоето гравитационно притегляне. Дори не знам как да изразя с думи какво означаваш за мен.

— Аз бих ни нарекла двойна звезда — казах, бавно прокарвайки пръсти по бедрото ти. Просто не можех да се откъсна от теб. Абсолютна липса на самоконтрол. — Двамата кръжим един около друг.

— Боже, Луси! — възкликна ти. — Умът ти е красив също като тялото. — Надигна глава над лакътя си, за да ме погледнеш. — Вярваш ли в кармата? — попита.

— Карма в смисъла на индуизма ли? Или по-скоро от рода, че ако отмъкна свободно такси под носа на някого, после ще бъда сполетяна от същата съдба? — попитах вместо отговор.

Ти се усмихна.

— В тоя град определено има такси-карма, но аз не за нея говорех. Не и за кармата според индуизма. Сигурно това, нашето, изобщо не е карма. По-скоро е… Според теб дали се обичаме — толкова страстно, така силно — само защото баща ми беше задник? Дали това не е моята награда за предишните изпитания? Схващаш ли какво искам да кажа? — Ти посочи голите ни тела. — Или пък това между нас вещае бъдещо страдание, с което да изкупя сегашното си щастие? Дали за всеки е отредено точно премерено количество добро на този свят?

Седнах и поклатих глава.

— Според мен светът не е устроен така — казах. — Мисля, че животът си е просто живот. Ние попадаме в определена ситуация и правим избор — затова нещата се случват по един или друг начин. Въпросът е да хванеш прилива навреме. Все същият вечен въпрос, за който стана дума в часовете на Крамър.

Ти мълчеше.

— Знаеш ли обаче как аз предпочитам да приемам нещата? — продължих, за да запълня мълчанието. — Предпочитам да мисля, че това наистина е карма. Както я разбират индуистите. Ще рече, че в някой минал живот може би съм направила нещо прекрасно за друг човек и ти си моята награда за това в сегашния. Тоя вид карма ми допада много повече от твоята идея за премереното количество добрина.