Ти пак се усмихна, но тоя път усмивката ти беше печална. Личеше си, че не ми вярваш.

— И на мен тая идея ми харесва — каза. — Просто… се страхувам, че човек не може да има всичко, невъзможно е животът да бъде прекрасен във всичките си аспекти.

Замислих се над думите ти.

— Според мен пък е възможно — отвърнах. — Е, сигурно не всичко наведнъж, но мисля, че хората могат да получат от живота всичко, което си пожелаят.

Аз наистина вярвам в това, Гейб, продължавам да го вярвам.

— Дано си права — каза ти.

Никога повече не отворихме дума за това, аз обаче усещах — ти си остана с убеждението, че човек не може да има всичко в тоя живот. Щеше ми се да намеря начин да го променя, защото — съдейки по онова, което ми каза — ти вярваше, че рано или късно ще трябва да пожертваш нещо. Тази любов за друга любов. Едно парченце щастие за друго. Убеждението ти определяше и твоите решения, независимо дали ги вземаше съзнателно, или несъзнателно. То беше едно от нещата, които те тласнаха по пътя, който пое и който ни доведе дотук.

На мен обаче наистина ми се ще да вярвам, че не е така. И че може да имаш едновременно любящ баща и момиче, което те обича. Удовлетворяваща кариера и успоредно с това пълноценен личен живот. Сигурно ти би възразил, че ако имаш тия две неща, тогава най-вероятно здравето ти ще куца. Или финансите. Или, бог знае какво.

Промени ли някога този си възглед, Гейб?

Ще ми се да можеше да ми отговориш.

XVI

МАЛКО СЛЕД РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН ТИ СЕ ЗАПИСА във фотографския курс на Пийт. Още се чудя колко ли време двамата сте поддържали връзка, след като ти напусна Ню Йорк. Знам, той означаваше много за теб. Нали благодарение на него кариерата ти започна с летящ старт. Винаги съм се питала дали той най-после ти даде оная подкрепа и напътствие, каквито си очаквал от баща си. Не съм те виждала по-щастлив от периода, в който посещаваше курса на Пийт и с негова помощ продаваше снимките си на „Вилидж войс"[13]. Затова известно време си мислех, че съм се заблудила, че най-вероятно ти си се заблуждавал и чеби могълда си щастлив в Ню Йорк.

По същото време ти пое и ангажимента да приготвяш вечерята ни, защото за мен беше важно да оставам в офиса, докато Фил не си тръгне; той стоеше до все по-късно и по-късно, търсейки свежи идеи за новия сезон на „Иска се цяла галактика". Помниш ли вечерта, когато се прибрах даже по-късно от обикновено — почти в девет — а ти приготвяше паста с домашен сос песто? На масата имаше отворена бутилка вино и ти вече си беше налял една чаша. Когато влязох, слагаше масата. От колоните, свързани с твоя лаптоп, се носеше гласът на Ела Фицджералд.

— Добре дошла — посрещна ме. Целувката ти имаше вкус на малбек[14].

— Тая вечер май си в добро настроение — отвърнах, освобождавайки се от синьото джинсово яке.

— Познай чия снимка ще публикуват в „Ню Йорк таймс" — каза.

Ахнах.

— Твоя!

— Моя! — отвърна замаяно. — Пийт ме свърза с точните хора и те ще пуснат оная, дето я направих на съседната пряка, когато една от водопроводните тръби изби насред улицата. С нея ще илюстрират статията за разпадащата се инфраструктура в града.

Пуснах чантите си на пода и те прегърнах.

— Поздравления за моето блестящо и талантливо гадже! Ти ме вдигна на ръце и ме отнесе на дивана, а аз си мислех, че има шанс — просто шанс — така да продължи. И че все пак може и да не заминеш.

Тази вечер ядохме полуразсъблечени, а след това аз на свой ред разказах за новостите около мен. Фил ме беше помолил да му помогна с някои идеи за следващия сезон на шоуто.

— Ето това е — обявих. — Най-после ще имам реален шанс да определям какво да гледат, какво да научават и върху какво да си мислят децата в страната ни.

Оная нощ ти стоя до късно буден с мен, докато нахвърлях някои бележки в леглото; държа се като всеотдаен и безрезервно подкрепящ ме съветник. Аз обаче все не бях доволна от списъка с идеи. И тогава с ъгълчето на окото си зърнах фотоапарата ти.

— Ей, дали пък оттук няма да изскочи нещо — казах. — Какво имаш на картата памет?

Ти донесе фотоапарата в леглото и двамата започнахме да преглеждаме снимките; накрая те накарах да задържиш по-дълго на една: малко момиченце зад прозорец на апартамент на първия етаж, вкопчено в металните решетки.

— Как мислиш, каква ли е нейната история? — попитах.

— Самота? — предположи ти. — Може би техните са я оставили, докато са на работа. Или пък е мечтателка, която копнее за нещо различно в тоя живот?

— Мечти! Трябва да направим епизод за мечтите.

Това се превърна в първи епизод на нашия втори сезон. А мен ме повишиха в началото на следващото тримесечие. Но ти беше заминал още преди да се случат тези две неща.

XVII

МАЛКО СЛЕД КАТО ТВОЯТА СНИМКА ИЗЛЕЗЕ В „НЮ ЙОРК ТАЙМС", „Иска се цяла галактика" беше номинирано за наградата „Еми" в категорията дневни предавания. Получих покана за церемонията, която включваше и придружител.

Замъкнах те в „Блумингдейл" да пробвам вечерни рокли. „Замъкнах" сигурно не е най-точната дума, защото на теб ти достави удоволствие. Помниш ли? Седеше на дивана край пробните като единствен зрител на частно модно дефиле. Първо, се появих с тясна дантелена рокля без презрамки и цепка на дясното бедро.

— Секси — каза ти. — Много е яка.

— Обаче не е много подходяща за целта, така че не върши работа.

После излязох с розова бална рокля.

— Сладко — беше реакцията ти. — Същинска Пепеляшка. Тази също не ставаше.

След това се спрях на тъмносиня рокля, цялата в плисета и остри ръбове.

— Става — заключи ти. — Красива и подострена.

Забелязах, че сме успели да привлечем вниманието на останалите жени в магазина. По-възрастните се усмихваха. Някои от по-младите изглежда ревнуваха. Щом видях втренчените им погледи, опитах да посъбера усмивката си, да потисна гласчето в мен, което припяваше: „Животът е прекрасен". Този ден сякаш ни беше орисано щастие, на теб и мен — заедно.

Изпробвах още няколко рокли, докато не се спрях на една от червена коприна. Тя имаше презрамки, които се връзваха на врата, гол гръб и плътно прилепнала горна част, но беше разкроена надолу, така че се полюляваше като камбанка, когато се движех. Помниш ли какво ми каза тогава? Аз го помня. И досега си ми пред очите с онзи изгарящ поглед, който ме обхожда от глава до пети.

— Това е вече зашеметяващо — каза. — Ти си зашеметяваща. Стана от дивана, хвана ръката ми и ме завъртя около себе си насред пробната на „Блумингдейл". После ме наклони назад и ме целуна.

— Тази ще бъде — прошепна в ухото ми, когато отново ме изправи. — Купувай я час по-скоро. Тук някъде има ли тоалетна да се скрием? Или направо да се мятаме на такси към нас?

— Такси — прошепнах усмихната, докато ми помагаше да сваля ципа.

XVIII

ЩОМ СТИГНАХМЕ ДО НАС, ТИ МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ заедно с покупките и изкачи почти тичешком двата реда стълби до апартамента, като междувременно ровеше трескаво в джоба за ключовете с една ръка, а аз се кисках, провиснала на врата ти.

— Какви ги вършиш? — казах през смях. — Направо си полудял.

— Не мога повече да чакам — отвърна ти, бутна вратата и ме хвърли върху леглото. Запрати пакетите с покупки на дивана и се върна при мен, изхлузвайки ризата си през главата. — Докато те гледах с тия вечерни рокли и като знаех, че си гола в пробната… същинско мъчение.

Аз също изхлузих тениската си през главата и разкопчах сутиена. Когато смъкнах презрамките от раменете си, ти простена.

— Луче — пророни. — Луси.

После се хвърли на леглото при мен, пръстите и устните ти плъзнаха навсякъде по тялото ми; аз също започнах да стена, гърбът ми се изви в дъга, а после ти беше вътре в мен и аз се чувствах цяла и завършена, както се чувствах всеки път, щом си в мен.

— Гейбриъл — прошушнах между две вдишвания, — ти ме караш да се чувствам като безкрайност.

Ти сведе глава и страстно ме целуна.

— Ти ме караш да се чувствам непобедим — прошепна в отговор.

Ето това е любовта. Кара те да се чувстваш безкраен и непобедим, сякаш светът протяга ръце за прегръдка към теб и всичко е възможно, а всеки следващ ден ще е изпълнен с чудеса. Може би причината е актът на пълно разтваряне в другия — или пък когато любовта към някого е толкова дълбока, сърцето става по-голямо. Чувала съм толкова хора да казват с едни или други думи: „Не съм знаел колко силно мога да обичам друго човешко същество, докато не." и след това „докато не" идва примерно „ми се роди племенница", „дадох живот на дете", или „осинових бебе". Не съм знаела колко силно мога да обичам друго човешко същество, докато не те срещнах, Гейб.

Никога няма да го забравя.

XIX

В ОНЗИ ДЕН СЯКАШ ЦЯЛАТА СИЯЕХ. Обичах мъж и той отвръщаше на любовта ми с не по-малка страст. Той ми помогна да избера рокля за церемонията, която щеше да ознаменува постигнатото от мен. Напълно бях забравила желанието ти да заминеш и че под тънкия слой радост ти всъщност не си истински щастлив. Защото в онзи ден всичко изглеждаше съвършено.

XX

Сутринта в деня на церемонията отидох да ми издухат косата със сешоар и да я навият на едри вълни. Направиха ми и професионален грим — тонове спирала за мигли, очна линия и алено червило, почти в тон с роклята. Щом навлякох копринената си обвивка, се почувствах наистина неустоима. И трепетна. Сякаш всичко, към което съм се стремила от завършването на колежа до този момент, наистина си е струвало.

— Съчетание на ум и красота — отбеляза ти с полуусмивка, като ме видя.

— Ти също не изглеждаш зле — отвърнах. Носеше смокинг с жилетка и вратовръзка, къдриците ти бяха укротени с някакъв гел, който използваше само за специални случаи. Заради него ухаеше така, сякаш току-що си излязъл от фризьорския салон. Понякога се случва да мина покрай мъж и да доловя същата миризма, която и досега ме запраща обратно в онзи ден. И с теб ли е така? Връщал ли си се назад във времето заради ухание, което ти напомня за мен?

Но тогава по пътя към центъра „Рокфелер", докато те представях на моите колеги и заемахме местата си, усещах, че умът ти е някъде другаде. Ти продължаваше да ръкопляскаш, след като всички останали бяха престанали. Гледаше ме, прехапал долната си устна — правиш така, когато усилено обмисляш нещо, прехвърляйки го отново и отново в ума си. Какво точно ставаше в главата ти тогава?

А после дойде ред да обявят наградата в нашата категория и ние спечелихме! Едва дишах. Във въздуха се носеше радост. Представях си как родителите ми гледат просълзени, но татко се прави, че не плаче. Представях си как Джейсън надава одобрителни викове, а Кейт пляска с ръце. Фил ме повлече към подиума заедно с останалите от екипа и аз стоях до него, докато говореше. Усмивката ми беше толкова широка, че усетих как бузите ми се разтягат. Не откъсвах очи от теб, очаквах да споделиш моето щастие, но погледът ти беше някак отнесен, мътен. Даже не срещна моя поглед. За миг се зачудих какво става, но вече беше време да напуснем сцената, всички един по един се заизнизвахме надолу по стълбите, а когато отново заех мястото си до теб, ти ме целуна нежно и прошепна: „Обичам те".

После всички купонясвахме, замаяни от адреналина на победата. Танцувахме, пиехме и се смеехме, а ти разменяше по някоя дума със съпругите, гаджетата и годениците на моите колеги. Аз обаче усещах, че през цялото време мислено си някъде другаде.

XXI

ЩОМ СЕ ПРИБРАХМЕ, ИЗХЛУЗИХ ОБУВКИТЕ С ВИСОКИ ТОКЧЕТА и рухнах на дивана. Ти приседна край мен, взе стъпалата ми в ръце и започна да ги разтриваш, за да премахнеш болката от осемчасовото стоене върху тези шила.

— Божичко, Гейб — простенах, — това може да се окаже по-хубаво и от секса.

Ти обаче не се засмя както очаквах.

— Луче — промълви, докато пръстите ти продължаваха да масажират свода на левия ми крак, — трябва да поговорим.

Седнах, издърпах си крака и го подвих под себе си.

— Какво има? — попитах. — Наред ли е всичко с теб? Наред ли е всичко снас? Според мен вечерта беше страхотна, но ако има нещо.

— Луси — прекъсна ме, този път назовавайки ме по име. — Замълчи за малко. — После си пое дълбоко въздух. — Не знам как да ти го кажа, затова ще карам направо. Получих предложение за работа от агенция „Асошиейтед прес". За начало искат да замина за Ирак, при нашите войски, и да напиша статия. След това най-вероятно ще ме назначат за постоянно. Пийт звънна тук-там, задейства някои връзки. Той също беше наясно, че искам да замина в чужбина.

За миг дъхът ми спря, не можех да дишам.

— Кога? — промълвих. — За колко време?

— Искат да замина до три седмици. Ще ми трябват поне два месеца да свърша работа. Може да се окажат и доста повече.

— Кога трябва да им дадеш окончателен отговор? — попитах. А в същото време си мислех: „Сигурно ще успеем да се справим с двумесечна раздяла. Или по-дълга. Даже може да ни е от полза".