Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

Шест седмици след заминаването ти седях в полупразния апартамент и реших да звънна на Кейт.

— Повече не мога да остана тук — казах.

— И не трябва — отвърна тя. — Ела при мен.

Така и направих — опаковах, каквото беше останало, и се пренесох при нея за две седмици. Кейт ми помогна да намеря нов наемател за студиото, а аз се преместих в Бруклин. Не можех да издържам повече. Имах нужда от нов квартал, от ново начало. Но дори тук се налагаше да избягвам ресторанта „Бабис", където бяхме на сватбата на Кевин и Сара, и „Ред Хук Лобстър Паунд", където празнувахме Четвърти юли[16]. Ти беше навсякъде. Двамата с теб живяхме заедно само четиринадесет месеца, но точно тия четиринадесет месеца промениха моя свят.

Пратих ти имейл — помниш ли? Не ти казах как се чувствам, нито че се разпадам на части. „Двете с Алексис си наехме къща в Хамптън[17]за лятото! Решихме го в последния момент, но пък сигурно ще е забавно", написах ти с престорено въодушевление. „Току-що бях на концерт на Бен Фолдс на фестивала „Самър стейдж" — щеше да ти хареса. Как вървят нещата при теб?" А после зачаках и чаках ли, чаках отговор от теб, който така и не дойде. Все си мислех как обеща да поддържаме връзка. И как каза, че винаги ще ме обичаш. Всеки път, като проверявах електронната си поща, ме обземаше смесица от гняв и тъга, отчаянието беше по-съкрушително от всичко, което някога бях изпитвала. Започнах да ти пиша писма. По-скоро гневни тиради. Но ги изхвърлях, преди да ги изпратя. Боях се, че ако ти вдигна презокеански скандал, ти съвсем ще ме отпишеш и никога повече няма да чуя за теб. А не бих могла да го понеса.

Сега, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че теб също те е боляло, опитвал си да продължиш напред, да откриеш свой собствен път. Моите нюйоркски послания сигурно са ти се виждали като сигнали от друга планета. „Самър стейдж"?! Хамптън?! Даже не си представям какво си помислил, като си го прочел. Но по онова време… Тогава не можех да проумея как е възможно да ме игнорираш. Как така в един момент ме въртиш във въздуха, целуваш ме и казваш, че те карам да се чувстваш непобедим, а после изведнъж съвсем ненадейно изчезваш.

Два месеца след заминаването ти получих имейл от теб. Първият, откакто беше кацнал в Ирак. „Радвам се, че си добре! Тук е същинска лудница. Съжалявам, че не ти писах по-рано. Трудно се адаптирах, но работата ми харесва. Материалът се получи и искат да остана още известно време. Надявам се да се забавляваш в Ню Йорк!"

Сигурно съм препрочела имейла ти поне сто пъти. Може и да са двеста. Анализирах всяка дума. Всеки препинателен знак. Търсех скрити значения, някакъв намек, който да ми помогне да разбера как се чувстваш и какво мислиш. Опитвах се да гадая дали ти липсвам, дали не си срещнал някоя друга.

Работата обаче беше съвсем проста: в имейла ти нямаше никакъв подтекст, никакви скрити послания, никакви тайни кодове. Просто написан набързо в последния момент отговор. Оказа се, че бях чакала цели два месеца за едното нищо. Създадох папка в Gmail, кръстих я „Катастрофа" и прехвърлих там всички твои имейли, включително последния. Не му отговорих. Знаех, че няма да го понеса, ако пак ме пратиш в девета глуха.

ПОНЯКОГА СЕ СЛУЧВА ДА МИ КАЖАТ НЕЩО, а аз доста по-късно да осъзная колко е било важно. Изглежда, винаги става така, като говоря с брат си. При всеки наш сериозен разговор — не просто делничното „Как си?" и „Как върви в работата?" — чак след години разбирам какво е искал да ми каже. Няколко седмици след като ти замина, Джейсън ми се обади. По онова време беше на двайсет и осем и ходеше с Ванеса от около година. Двамата се бяха запознали в лабораторията — тя отговаряше за комуникациите на фармацевтична компания, а той се опитваше да разработи някаква таргетна терапия срещу рака, която и досега не ми е съвсем ясна.

— Здрасти, Лулу — започна, когато отговорих на мобилния. — Исках. ами. реших да видя как си. Мама каза, че положението при теб напоследък било доста зле.

— Така е — отвърнах и очите ми се напълниха със сълзи заради неговата загриженост. — Той толкова ми липсва, Джей. Обичам го и го мразя и всичко е. просто ужасно. — Гласът ми взе да трепери. Не съжалявах, че не тръгнах с теб — за това оставах категорична — но отново и отново прехвърлях нашите разговори в главата си и се опитвах да проумея дали не съм пропуснала да кажа нещо, което е могло, да те задържа при себе си. Питах се какво в поведението ми те е накарало да пазиш тайни от мен. Чудех се дали би се държал различно, ако живееше с друга. Кейт още в началото ме предупреди, че вероятно скоро ще ме зарежеш. Тогава не й повярвах, но сега се чудя дали не е била права.

— О, Лу — обади се Джейсън, — не исках да те разплаквам. — Аз просто. ами. двамата с теб досега не сме говорили за този тип отношения. Помниш ли когато ние с Джослин скъсахме за последно?

Нямам спомен дали съм ти казвала някога за Джослин, но Джей ходеше с нея в колежа и малко след това. Запознаха се във втори курс в Принстън и цели пет години ту бяха заедно, ту късаха, докато тя накрая реши да следва медицина в Станфорд и след кратка връзка от разстояние двамата се разделиха окончателно. Сигурно тия техни пет години нямат нищо общо с нашите. как ли да ги смятам сега. тринайсет? Единайсет?

— Да — отвърнах, макар че си го спомнях доста смътно. По онова време учех в колежа и толкова бях обсебена от собствените си вълнения, че нямаше как да следя какво се случва и с брат ми.

— Скъсах окончателно с нея чак когато осъзнах, че двамата сме като в експеримента с желираното мече. Помниш ли го? Мисля, че ти го демонстрирах в лабораторията, когато дойде да ме видиш в първи курс. Ти изсипа бертолетовата сол в епруветката, после пусна желираното мече и тези две съставки, толкова безобидни поотделно, експлодираха. Така става винаги. Ние с Джослин бяхме също като съставките в този експеримент. Съберяхме ли се заедно, експлодирахме. Това беше по някакъв начин вълнуващо и прекрасно, но кой би искал да живее толкова взривоопасно?

— Ъхъ — измърморих, мислейки си за нас двамата. Ние не се събирахме и разделяхме непрекъснато, но връзката ни пак беше вълнуваща и прекрасна. Заедно бяхме по-добри, отколкото поотделно.

— Както и да е. Като срещнах Ванеса обаче, всичко беше съвсем различно. Приличаше на… химичната реакция „Олд Насау". Помниш ли я? Там се започва с три безцветни разтвора, като в началото смесваш два от тях. Аз, така да се каже, съм сместа от първите два разтвора. Когато прибавиш третия към нея, отначало нищо не се случва, но после разтворът става оранжев заради калиевия йодат, а малко след това отново променя цвета си и става черен — както знаеш, това е любимият ми цвят, защото съдържа всички останали цветове. И така си остава.

Той замълча. Аз също мълчах. Идея нямах какво да му отговоря.

— Казано накратко, Лу, колкото по-дълго трае една връзка, толкова по-добра става. Вместо експлозията с желираното мече, идва реакцията часовник[18]. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тогава не го разбрах, но сега вече ми е ясно. Благодарение на Дарън. Макар че той сигурно би определил любовта като хубаво вино — с времето неговият аромат се мени и става по-плътен.

— Но аз толкова го обичам, Джей — едва успях да пророня.

— Знам — отвърна той. — Аз също обичах Джослин. И все още имам чувства към нея. Сигурно ще бъде така цял живот. Но сега обичам Ванеса — по различен начин. Просто исках да ти кажа, че има много начини да обичаш някого, и съм сигурен, че пак ще ти се случи. Може да не е съвсем същото, но в някои отношения вероятно ще е даже по-хубаво.

— Не ми трябва — прошепнах. Исках да обичам единствено теб. Не можех да си представя нещо по-хубаво от това.

Джейсън мълча известно време.

— Вероятно избързах да говоря за това — каза най-накрая. — Извинявай. Не ме бива много за тия работи. Но е възможно този разговор да стигне до твоите неврони и да си спомниш за него, когато най-много имаш нужда.

— Ъхъ — отвърнах. — Хубаво. Благодаря, че се обади.

— Обичам те, Луси, както водородът обича кислорода. Съвсем друг вид любов. Изначална обич.

Когато го каза, аз се разсмях през сълзи — само брат ми би могъл да говори за любовта, използвайки елементи от Менделеевата таблица.

АЛЕКСИС МЕ МЪКНЕШЕ КЪДЕ ЛИ НЕ ПРЕЗ ОНОВА ЛЯТО. По барове, по концерти, по купони, на кино. Контехме се всяка вечер, кръстосвахме Бруклин, Манхатън, Саутхемптън и с достатъчно количество мартинита успявах поне малко да се забравя.

Кейт заряза Том сам в Манхатън и двете отидохме в къщата на родителите й в Кейп Код. Там тя ме глезеше със спа процедури и ме заведе да ми направят прическа по последен писък на модата — беше я видяла в едно френско списание, което сестра й изпрати. Тогава си отрязах плитката и я дарих за благотворителност.

Джулия също каза, че се присъединява към моя отбор и че мога да разчитам на нея по всяко време. Колко вечери прекарахме двете на макарони със сирене — защото ти ги ненавиждаше — докато гледаме най-кръвожадните екшън филми, които успявахме да открием.

Всъщност приятелките ми бяха забележителни, като се има предвид колко те ненавиждаха тогава. Не съм сигурна дали Кейт и Алексис изобщо ти простиха, задето ме заряза. Джулия го преглътна, но й трябваше време да осъзнае какво ме свързва с теб — разбра го чак като видя твоята изложба в галерията.

Мама ми пускаше есемеси по цял ден. А по мейла пращаше вдъхновяващи статии.

Джейсън също дойде да ме види — черпеше ме с мачове на бейзболния отбор „Бруклинските циклони", хотдог и експлозии от диетична кола и бонбони „Ментос".

На практика всички мои близки се стараеха да ме развеселят по някакъв начин. Аз също опитвах, доколкото ми стигат силите, някак да те преживея, но всъщност се нуждаех единствено от време.

В КРАЯ НА ЛЯТОТО, БЛИЗО ДВЕ СЕДМИЦИ след като получих твоя имейл и създадох папката „Катастрофа", срещнах Дарън.

Притеснява ли те, че говоря за него? Съжалявам, ако е така, но той също е част от нашата история. Колкото и да не ти се нрави това — колкото и да не харесваш Дарън — нашият път нямаше да е същият без него.

Последният ни уикенд в наетата лятна къща в Хамптън се събудих първа и станах да направя кафе, а той спеше на дивана в средата на дневната. Не го бях виждала преди. И определено не беше на дивана, когато тръгнах да си лягам предишната вечер. Но Сабрина, приятелката на Алексис, имаше навик да мъкне в къщата какви ли не компании, така че не беше нещо необичайно сутрин да ги заварваме да спят по диваните и столовете, а понякога даже на пода в дневната.

Минах на пръсти покрай него и тръгнах към кухнята да направя кафе. След заминаването ти целият ми сутрешен график се преобърна. Щом се събудех — независимо колко е рано, независимо колко е тежък махмурлукът ми — веднага скачах от леглото, защото да остана да лежа там без теб беше истинско изтезание. Така че това лято сутрешното кафе стана мое задължение.

Къщата постоянно гъмжеше от народ, затова се стараех сутрин да не изглеждам като повлекана. В онзи ден даже бях успяла да си сложа банския — любимите ми червени бикини с горнище тип бандо — и късите панталонки от срязани джинси. Косата бях привързала с шарена кърпа, оставяйки заресания настрани бретон да пада над лявото ми око. От уикендите в Хамптън имах хубав тен, а дългите преходи с велосипед по брега бяха оформили тялото ми неочаквано добре. Онова лято наистина харесвах отражението си в огледалото. Опитвах се да не мисля дали и на теб гледката щеше да ти се понрави.

Докато кафемашината загрее и започне да пуска струя, Дарън вече беше буден. Дойде в кухнята и се пробва с най-жалкия опит за свалка, който бях чувала. Или пък изобщо не беше опит за свалка? Той така и не си призна — нито едното, нито другото. Каквото и да е било обаче, си остава нелепост, каквато човек винаги трябва да избягва.

— Сигурно съм умрял и съм попаднал в рая на кафето! — изтърси. — Защото ти си като същински ангел на кафето.

Въпреки всичко това ме накара да се усмихна.

Косата му стърчеше във всички посоки, само на едно място беше сплескана — от страната, на която е лежал върху облегалката на канапето. Носеше само боксерки и тениска с надпис „Ню Джърси: само силните оцеляват". Нямаше как да не се запитам къде са другите му дрехи.

Подадох му първата чаша кафе и той отпи.

— Не съм ангел — казах. — Честна дума. Аз съм Луси.

— Дарън — представи се той, протягайки ръка. — Кафето е фантастично.

— Вчера го смлях — отвърнах. — Купих го от новия магазин за „феър трейд" стоки[19].

Дарън пак отпи.

— Гаджето ти трябва да е голям късметлия — каза, — щом ходи с момиче, което прави такова кафе.

Не се овладях и очите ми се наляха със сълзи.

— Нямам гадже — отвърнах.

— Наистина? — Той пак отпи от кафето, поглеждайки ме над ръба на чашата.