— Това вече е сериозна работа, Лулу — отбеляза Джей, когато му казах, че мисля да карам Коледа със семейството на Дарън, не с нашите. — Смяташ ли, че той е твоята реакция часовник?

Спомних си за нашия разговор отпреди близо година и половина, когато му казах, че не искам да обичам друг, освен теб. Очевидно оттогава чувствата ми се бяха променили.

— Мисля, че би могъл да е — казах на Джей.

— Радвам се за теб, въпреки че ще ми липсваш на Коледа. — Усетих усмивка в гласа на брат ми, когато го каза.

— И ти ще ми липсваш — отвърнах. — Много. Ще се видим, като се прибера. Какво ще кажеш за един новогодишен брънч? Ти, Ванеса, аз и Дарън?

— Звучи добре — каза брат ми. — Вече нямам търпение. Предишната седмица бяхме ходили до нашите, за да си взема ските, каската и очилата, които бяха складирани в тяхното мазе.

— Дарън е добър човек — каза баща ми, докато ми помагаше да си открия каската. — Жалко, че няма да сте с нас за Коледа, но пък може да дойдете следващата година. И за Великден.

Усмихнах се.

— Звучи добре — отвърнах. Семейството ми харесваше Дарън — за разлика от теб, ние двамата с него прекарвахме много повече време с моите родители. Не съм сигурна защо се получи така. Може би защото с теб си бяхме напълно достатъчни и нямахме нужда от никой друг. Нашият общ свят с Дарън обаче включваше и всичките ни познати — него по го биваше от мен във връзките с обществеността, така че беше негова грижа да вмести в графика ни всички наши близки.

Той така се вълнуваше заради предстоящото пътуване. Правеше списък след списък, за да не забрави нещо и след като в деня преди Коледа провери на два пъти куфарите, най-накрая обяви, че сме готови за тръгване. А после пипна грип.

На двайсет и трети носът на Дарън протече, имаше и лека кашлица, затова си легна рано с надеждата, че така ще успее да пребори вируса. Решихме да спим в неговото жилище и сутринта заедно да тръгнем към летището. Аз останах да догледам „Животът е прекрасен"[29]в дневната и се промъкнах в леглото чак след полунощ, близо три часа след като той беше заспал.

Сгуших се до него да се стопля и си дадох сметка, че тялото му е наистина горещо — много по-топло от обичайното. Надигнах се и опрях устни о челото му — мама винаги правеше така, когато някой от нас с брат ми беше болен. То гореше.

Клепките му потрепнаха и аз видях в полумрака оцъклените му очи.

— Дарън? — прошепнах. — Гориш. Добре ли си? Той се задави от мъчителна кашлица.

— Не съвсем — отвърна. — Главата ме боли. Как мислиш, дали имам треска?

Отидох да взема термометъра — знаех, че го държи в шкафчето с лекарства — и му премерих температурата. Показваше 39 градуса.

— Сигурно е повреден — успокоих го.

Почистих термометъра със спирт и премерих своята температура. 37 градуса.

— Май не е повреден — казах. — Може да си хванал грип. Дадох му тайленол и двамата заспахме.

На следващата сутрин обаче той се събуди рано със същата висока температура, същата раздираща кашлица, а хремата и главоболието даже се бяха усилили.

— Наистина съм болен — каза, когато кашлицата му ме разбуди.

— Да — отвърнах, — така си е.

И тогава очите му се напълниха със сълзи. За първи път го виждах да плаче.

— Самолетът излита след четири часа. Едва ли ще мога да пътувам днес. Не съм сигурен дали изобщо ще успея да стана от леглото.

Обикновено Дарън се грижеше за организацията около пътуванията — и все още е така, — но тогава аз се заех да се обадя на летището и след известни молби и обяснения билетите ни бяха презаверени за след два дни. После звъннах на майка му и обясних каква е ситуацията. Накрая нахлузих някакви ботуши и палтото и изтичах до аптеката да взема каквото намеря — лекарства срещу кашлица, температура, настинка и грип.

— Толкова съжалявам, че ти провалих Коледата — посрещна ме Дарън, като се върнах.

Целунах го по парещото чело.

— Щом сме заедно, значи не е провалена — казах.

Той се нагълта с лекарства и пак заспа, а аз се изнизах от апартамента. Купих еднометрова елха — най-голямата, която можех да нося сама — свещички, гирлянди и лъскави звезди, които вече вървяха с двайсет процента намаление в аптеките на „Дуейн Рийд". Взех още кутия червени и златни декорации и една балерина за върха на елхата, защото всичко останало беше разпродадено. След това, докато Дарън още спеше, украсих дневната за Коледа. Даже разопаковах подаръците за семейството му и ги подредих под елхата, която бях настанила върху масичката за кафе, за да изглежда по-висока. Имах чувството, че така му се отплащам за Щастието, което той ми беше дарил през изминалата година.

— Луси? — провикна се Дарън откъм спалнята точно като залепвах последната лъскава снежинка върху стената над дивана. — Мебелите ли разместваш?

Чух как босите му крака бавно шляпат към вратата, как кашля на всяка крачка, после вратата на спалнята се отвори и той се опря на касата, блед и разчорлен, с тъмни кръгове под очите. Огледа дневната и не каза нито дума.

— Дарън? Добре ли си? Не исках заради болестта да пропускаме Коледа.

Приближих го и забелязах пълните му със сълзи очи.

— Луси — промълви и пак се закашля, — понякога те обичам толкова силно, че просто не знам как издържа сърцето ми.

Прегърнах го силно, като никога дотогава, сякаш с тази прегръдка имах нужда да му покажа колко силно го обичам.

Дарън беше моят експеримент Олд Насау. Колкото по-дълго бяхме заедно, толкова по-силно го обиквах и толкова по-хубаво ми беше.

XLI

В ЖИВОТА НА ЧОВЕК ИМА СЪБИТИЯ, които се усещат като повратен момент още в мига на случването им. Единайсети септември се превърна в повратна точка в моя живот. Другият такъв момент беше твоето заминаване. Третият стана оная Коледа с Дарън. По онова време бяхме гаджета има-няма година и половина, но аз вече знаех, че ще се оженим. Не непременно веднага, но че все някога ще се случи — стига да не ни сполети нещо непредвидено. По-точно, стига ти да не ни сполетиш. За мен ти беше единственият човек, способен да осуети брака ми с Дарън. Питах се дали в такъв случай не трябва да се откажа от него, но още тогава бях наясно, че не мога да те имам, и не си представях живота без Дарън. Освен това го обичах — обичам — дълбоко и предано. Просто не така, както обичах — обичам — теб.

Все така те сънувам — казвала съм ти го — още откакто замина. Как двамата с теб си правим пикник в Сентръл Парк, или сме в хотелска стая, или берем ябълки. Понякога сънят е за нещо, което наистина сме правили заедно, друг път — не. Но винаги завършва по един и същи начин — ти ме притегляш към себе си, телата ни се притискат, устните ни се срещат — а после се събуждам, сърцето ми препуска и изпитвам вина, задето след всичките тия години продължавам да мисля за друг, и то докато съм в леглото с Дарън. Толкова се старах да прогоня тия сънища, но те продължават да ме спохождат.

Ти сънуваше ли ме? Сънуваш ли ме в този момент?

ЕДНА СУТРИН, малко преди двадесет и шестия ми рожден ден, видях твоя снимка в „Ню Йорк таймс". Протестиращи цивилни в Пакистан, пострадали при атака с дрон. Пакистанци, не иракчани. Ти се беше преместил. Сменил беше страната, без да ми се обадиш.

Същата нощ пак те сънувах, но този път сънят беше различен. Прекосявахме площад „Таймс скуеър" и отнякъде се зададе тълпа туристи. Изпуснах ръката ти, бяхме разделени и аз те търсих къде ли не. Обзе ме паника и явно съм викала името ти насън, защото в следващия момент усетих как Дарън разтърсва рамото ми. „Това е кошмар. Събуди се, Луси."

Отворих очи, плувнала в пот, паниката все още ме владееше.

— Какво беше? — попита Дарън. — Все повтаряше „давам"[30]. Какво даваше, Луси?

Поклатих глава.

— Не… знам — заекнах. Всъщност много добре знаех, че изобщо не съм викала „давам".

Дарън ми донесе чаша вода, после се върна в леглото и ме притисна плътно към себе си.

— Всичко е наред — занарежда. — Аз съм до теб. И ще държа лошите сънища надалече.

Обвих ръце около него, но знаех, че никой не би могъл да ме отърве от лошия сън. Дълго след това останах будна, задрямах чак по изгрев слънце.

На следващия ден ти пратих имейл от работата. „От известно време нямам никакви вести от теб, но видях, че сега си в Пакистан. Снимката ми хареса. Ще останеш ли дълго там?"

Отговорът не се забави. „Привет, Луси! Много се радвам, че се обади. Дано си добре. Аз съм в Пакистан от няколко месеца и вече питат дали мога да се прехвърля окончателно. Сигурно ще се съглася. През лятото най-вероятно пак ще бъда в Щатите. Надявам се да се видим. Гледам да следя „Иска се цяла галактика", докато пътувам. Твоят екип върши страхотна работа. Галакто все още ми е любимец."

Помниш ли, че тогава ми писа? Толкова се зарадвах. Поуспокоих се, като разбрах, че не би се преместил, без да ми кажеш, сякаш Земята отново се въртеше с нормална скорост. Честно казано, не знам защо това беше толкова важно за мен. Сигурно защото все още държах да съм фактор в живота ти, да съм човекът, с когото споделяш най-напред; нищо че за мен ти не беше този човек. Някой психолог би се позабавлявал с такъв казус.

Обаче ти не ми каза тогава, че си срещнал една журналистка — Рейна — която предаваше от Исламабад, и точно заради нея обмисляш да се преместиш. Не знам как бих се почувствала, ако го бях разбрала тогава. Честно казано, радвам се, че не ми каза.

XLII

СЪЩАТА ГОДИНА ДАРЪН МИ ПОДАРИ ОБУВКИ НА МАНОЛО БЛАНИК за рождения ден. И двамата с него решихме да живеем заедно. Ходехме малко повече от година и половина, а договорът за наем и на двамата изтичаше през лятото.

— Хайде да си намерим ново жилище — предложи той, — което няма да е нито твое, нито мое, а ще е наше.

Идеята ми хареса. Навремето ми беше някак неловко да вадя дрехите ти от чекмеджетата, за да отворя място за моите, а ти предложи да свалиш няколко от постерите си, за да мога да окача моите. Тогава ти сподели своето жилище с мен и аз не исках да се разпростирам прекалено, нито да правя големи промени — даже ако ми беше дал шанс напълно да преобразя апартамента.

— Според теб какво трябва непременно да има на новото място? — попита Дарън, вземайки лист и химикалка от масичката за кафе — бяхме в неговото жилище. Май повечето време прекарвахме там. Вероятно защото беше по-просторно, намираше се близо до спирка на метрото и имаше специално легло за Ани, което тя обожаваше — твърде голямо да го местим и прекалено скъпо, за да купим още едно.

— Миялна машина — казах, качвайки крака само по чорапи на масичката. — Светлина. Нека бъде възможно най-просторното жилище, което ни е по джоба.

Той кимаше и трескаво записваше.

— Ще добавя — каза, — да е близо до спирка на метрото, до добри ресторанти и магазини и да е с две спални.

— Две спални? — възкликнах и спуснах крака на пода.

— За гости — уточни той, без да ме поглежда.

Но аз веднага се сетих. Мислеше за бебе. Да заживея с Дарън не беше като да се пренеса при теб. Сега нещата изглеждаха доста по-сериозни. Повече приличаше на истинско съжителство. Като последна стъпка преди годежа.

Посветихме уикендите на издирването на ново жилище. Дарън нямаше да се примири с нещо по-малко от перфектно. Брокерът ни вече беше готов да ни убие.

— Мисля, че е това — казах на Дарън една неделя в края на април. Жилището беше отпреди войната, строено сякаш без план — имаше вестибюл, коридори, прозоречни ниши и сводеста арка към кухнята. От улицата го деляха само два реда стълби, а една от стените в голямата спалня беше оставена с оголени тухли.

— Харесва ми. Дарън ми се усмихна.

— Аз пък харесвам теб.

Пернах го и се разсмях.

— А апартаментът харесва ли ти? — попитах.

— Харесва ми — отговори. — И не само защото ти го харесваш.

— Хубаво — казах.

Подписахме договора за наем още същия ден и се нанесохме три седмици по-късно. Направихме купища снимки и аз постнах ухилените ни физиономии във фейсбук. Отидохме в Bed Bath & Beyond и накупихме всичко, което ни разсмиваше — буркан за бисквити с формата на мъфин; чайник с изваяно на него лице; завеса за баня със снимка на завеса за баня, на която имаше снимка на завеса за баня и така до безкрай.

— Mise en abyme— казах.

Дарън ме погледна така, сякаш му говорех на неразбираем език, което май си беше истина.

— Феноменът на Куейкър Оутс — уточних. — Изображение, което съдържа собственото си изображение и това се повтаря отново и отново.

— Не знаех, че си има име — каза.

Ти сигурно щеше да го знаеш, но точно в този момент не мислех за теб. Не мислех за теб и когато Дарън плати всички покупки, нито когато се прибрахме и започнахме да си играем да „дръж, куче" с Ани. Но нямаше как да не сравня първата си нощ с Дарън в общото ни жилище с първа ни нощ в твоето студио, което после стана наше, а накрая само мое.

Двамата с Дарън заедно приготвихме вечерята — истинска кулинарна фантазия, която включваше къкрещи сосове, кокошка от породата „Корниш" и бутилка шампанско. После изведохме Ани на разходка, гледахме филм и се любихме.