СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН БЕШЕ СЪЩИНСКА ВИХРУШКА от забележителности — катедралата „Нотр Дам", Лувърът, Айфе-ловата кула, църквата „Сен-Шапел". Вечеряхме под открито небе и виждах как Айфеловата кула се къпе в светлина на всеки кръгъл час, сякаш поръсваше целия град с вълшебен прашец.

— Щастлива ли си? — попита Дарън, когато за десерт поднесоха крем брюле и тосканско десертно вино „Вин Санто" към него.

— Невероятно — отвърнах. — Благодаря ти за това пътуване. Загледах се в звездното нощно небе над нас, в сградите на Париж и покритите с павета улици. Погледнах Дарън, който ми се усмихваше. И сърцето ми се изпълни. Но после една миниатюрна част от мен — оная, на която й се щеше да бяхме планирали пътуването заедно — се запита доколко той прави всичко това заради мен и доколко заради себе си, защото иска да е един от ония, дето организират за приятелката си пътуване изненада до Париж. Дарън открай време го прави, засипва ме с разни впечатляващи жестове, но след всичките тия години продължавам да се питам доколко го прави заради мен и доколко заради себе си.

Точно преди да заминем за Париж — той вече ми беше казал за мистериозното пътуване по случай нашата годишнина, което планира — му купих гривна. Тя беше от ония, с метална пластина, върху която може да се гравира нещо. От външната страна поръчах да изпишат името му, а от вътрешната, откъм китката — „Обичам те. ХО, Луси".

Когато и последната лъжичка крем брюле беше изядена, бръкнах в чантата си за кутийката с гривната.

— Имам нещо за теб — казах. — Подарък за годишнината.

— И аз имам нещо за теб — отвърна той.

— Мислех, че подаръкът ми е това пътуване — казах, играейки с кутийката в скута.

— То е само част от подаръка — уточни Дарън. — Но знам едно по-хубаво място за размяна на подаръци. — Хвърли поглед на часовника си. — Нещо против да потичаме малко?

Погледнах си краката.

— С токчета съм — казах.

— Само едно малко кросче. Ще те крепя да не паднеш.

Така че той се разплати, а после двамата хукнахме, хванати за ръце, по павираните улички на Париж, докато не се озовахме в средата на моста „Пон Ньоф".

— Точно навреме — възкликна Дарън, поглеждайки към Айфеловата кула, която за пореден път заблестя, окъпана в светлина. После падна на едно коляно и извади малка кутийка от джоба на панталона си. — Луси, ще се омъжиш ли за мен? — каза, още преди да проумея какво точно става.

Почувствах как по тялото ми преминават вълни, как стомахът ми се свива. Сигурно е трябвало да го очаквам, но всъщност ми дойде като гръм от ясно небе. В този момент изобщо не мислех за теб. Нито че Дарън беше планирал пътуването без мен. И че, изглежда, изобщо не се интересуваше от моята работа. Нито че за него мечтите ми са „сладки", а не нещо важно. Тогава единствената ми мисъл беше колко е сладък. Колко много ме обича. Колко премислено беше предложението му, колко добре планирано. Как създава у мен усещането, че е единствено мой. И колко ми харесва всичко това.

— Разбира се — отвърнах. — Категорично. Да.

Той се изправи, сграбчи дясната ми ръка и опита да ми надене пръстена — независимо на кой пръст — докато не му подадох лявата си ръка.

После се целунахме, а Айфеловата кула продължаваше да пръска светлина — моментът беше от ония романтични мигове, каквито има само по книгите, във филмите или в дневниците на петнайсетгодишните.

Оттогава все се питам ти би ли си направил целия този труд, за да предложиш брак на някоя жена. Как предложи на Алина? Май не помня да си ми разказвал как е започнало всичко, а само как приключи.

XLV

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ СЛЕД ВРЪЩАНЕТО НИ ОТ ПАРИЖ Дарън отиде в Монреал за ергенското парти на приятеля си Арджит, а Джей ми звънна с предложение да прекараме заедно петък вечерта.

— Лу? — започна той, веднага щом вдигнах. — Има ли някакъв шанс да се освободиш в неделя?

Решила бях да се възползвам от отсъствието на Дарън, за да си организираме с Алексис пиянски съботен брънч, следобеда да отида с Кейт в Метрополитън мюзиъм и накрая да вечерям с Джулия в корейския квартал, където щяхме собственоръчно да си опечем шишчета, докато тя ми разказва за поредицата си любовни срещи на сляпо. За неделята обаче нямах никакви планове. Щеше ми се да я прекарам вкъщи, сгушена на дивана, в компанията само на Ани. Исках да ям пълнозърнести кръгчета „Чириос" направо от кутията, което според Дарън беше примитивно; да гледам повторението на „Бевърли Хилс, 90210" и да се размотавам по пижама поне до два следобед.

Въздъхнах.

— Свободна съм. Какво има? — попитах.

Представих си как Джей почесва наболата си брада в другия край на линията.

— Ами… тогава ще ми направиш ли една огромна услуга? Джей не беше от хората, които искат услуги. Почти никога не се случваше. И самият факт, че сега го правеше, леко ме напрегна.

— На теб, Джей? — казах. — Разбира се. За какво става дума?

— Ще дойдеш ли в лабораторията за Деня на семейството? Ванеса също ще дойде, естествено, но. ще има много деца. Ние всъщност не сме говорили с теб — с Ванеса работим по въпроса. Повече от година. Мисля, че ще й бъде по-леко, ако и ти си с нас. Е, идваш ли?

Ето това му харесвам на брат ми: когато най-после се реши да поиска услуга, тя не беше за него самия. Молеше заради Ванеса.

— Разбира се — отвърнах.

Така че отидох в Ню Джърси и посветих целия неделен следобед на обиколка из лабораторията, където Джей и останалите изследователи демонстрираха разни научни експерименти пред децата. Ясно беше, че Денят на семейството всъщност тук е Ден на децата, замислен вероятно да ги спечели за науката и да им даде шанс да видят работното място на своите родители, което обикновено е непристъпна територия. Не мога да кажа със сигурност дали това беше истинската цел, но като отидох, веднага проумях колко мъчително би било за жена, която се опитва да забременее, да го изтърпи сама.

Нямах представа дали Ванеса знае, че съм посветена в проблема, затова изобщо не отворих дума за деца пред нея. Но докато двете стояхме най-отзад в групата дечурлига от началното училище, захласнати в реакцията часовник — любимата на Джей, при която бистра смес първо става оранжева, после черна — Ванеса се обърна към мен.

— Престанах да се разхождам в парка — каза. Погледнах я.

— Наистина? — попитах. Тя кимна.

— Мъчително ми е да гледам детските колички и площадките за игра.

— Представям си какво ти е — казах, докато от групата пред нас се изтръгна едно „оооо", когато сместа стана оранжева. — Ходи ли на лекар?

— Преди няколко седмици — отвърна тя, втренчена в химичната реакция, вместо да ме погледне. — В момента съм на медикаменти. Така че да се надяваме.

Хвърлих й бегъл поглед.

— Убедена съм, че ще се получи — казах. — Няма нищо лошо да ти се окаже малко помощ. Много жени са минали през тази процедура и са забременели.

Сместа от реакцията стана черна и Ванеса най-накрая обърна очи към мен.

— Знам — каза. — Просто не съм си представяла, че мога да съм една от тях.

После се извини, че отива до тоалетната, а аз се приближих към масата за следващия експеримент — имаше вид на нещо, което може да направиш и в домашни условия: бутилки с кислородна вода, препарат за миене на съдове и мая. Джей не ми го беше демонстрирал, затова не бях съвсем сигурна какво ще се получи, когато всичко това се смеси. Зяпах съставките, опитвайки се да си представя крайния резултат.

— Пяна — каза някакъв глас.

Обърнах се и видях един от колегите на Джей до мен. Досега не го бях срещала, но той носеше лабораторна престилка и табелка с името.Д-р Кристофър Морган. Висок, също като теб, с къдрава коса, като твоята, но с това приликите свършваха. Имаше тъмни очи, тъмна коса и широк нос, който идеално пасваше на квадратната челюст.

— Привет — казах. — Аз съм Луси Картър, сестрата на Джейсън.

Той ме измери с присвити очи.

— Личи си — каза. — По веждите. — После се усмихна. — Не го казвай на брат си, но повече отиват на момиче. Между другото, аз съм Крис.

Разсмях се.

— Няма да му казвам — отвърнах. — Приятно ми е да се запознаем.

Крис мина от другата страна на масата и взе да затяга капачката на бутилка кислородна вода.

— Явно никой не се интересува от моя експеримент. Мислех, че ще е яко да покажа на малчуганите нещо, което могат да направят у дома, но те, изглежда, предпочитат опитите без кухненски продукти. Май не съм много наясно с децата.

Изглеждаше на моята възраст. Най-много година по-голям. Предположих, че вероятно няма деца — нито племенници и племеннички.

— На мен ми е интересно — казах. — Любопитна съм да видя тая пяна.

Той ме погледна.

— Наистина ли? — попита. — Честно?

— Определено — отговорих. Но още докато го казвах, се запитах дали всъщност не флиртувам с него. Или двамата просто си приказвахме? Диамантът на безименния ми пръст внезапно натежа.

— Е, щом е така — каза Крис, развъртайки отново капачката. — Веднага ще получите малко пяна.

Докато наливаше съставките в стъкленицата, Крис взе да ме разпитва: къде живея, какво работя, как съм се озовала в Ню Джърси точно на този ден. Забелязах, че в отговорите си нито веднъж не споменах Дарън. Знаех, че това не е добре.

— И аз често ходя до Ню Йорк — каза той. — Може следващия път да се видим на питие.

— Ами, аз… — започнах. После просто вдигнах лявата си ръка. — Съжалявам, но съм сгодена.

— О! — възкликна той. — О, извинявай. Нямах намерение…

— Не, не — побързах да го прекъсна. — Честно казано, вината е само моя — аз ти създадох погрешно впечатление.

Крис отново погледна ръката ми, след това насочи вниманието си към съставките пред себе си.

— Искаш ли да добавя още малко мая? — попита.

Усмихнах се, той добави и се получи пяна. По-късно, докато карах зад колата на Ванеса и Джей към тях, все се питах какво би станало, ако не бях сгодена. Дали щях да дам на Крис телефонния си номер? Дали двамата щяхме да се видим на по питие? Дали щях да усетя нещо ново и вълшебно в целувката му?

Дарън се появи в живота ми много скоро след теб и това ме накара да забравя, че на света има и други мъже. Огромно количество мъже. Мислите ми се върнаха към нашия разговор с Кейт за Лиз и нейните огнени метафори. Ами, ако твърде прибързано бях отрязала всички останали възможности? Дали не трябваше да потърся някоя клада или фойерверк, или както там ги наричаше Лиз?

Но като се прибрах, Дарън вече ме чакаше с подаръци от Монреал, двамата си приготвихме спагети „Карбонара", разходихме Ани, смяхме се на безумията, които момчетата бяха сътворили на ергенското парти, и аз си помислих: „Ето това е. Това е, което искам". Но все пак понякога се сещам за оня ден в лабораторията и се питам дали тогава стомахът не ми подсказа нещо, което нито разумът, нито сърцето искаха да признаят. И дали двамата с теб щяхме да сме тук сега, ако го бях послушала?

XLVI

КАЗВАТ, ЧЕ Е НА КЪСМЕТ, АКО НА СВАТБАТА ВАЛИ. Предполагам, някой си го е измислил, за да успокои младоженките, когато се събудят в сватбения си ден и видят мрачното облачно небе.

Точно така изглеждаше нашият сватбен ден, моят и на Дарън. Слънцето се силеше да пробие облаците, но така и не успяваше. Оженихме се шест месеца след като Дарън ми предложи — в почивните дни за Деня на благодарността през 2006 г. Той каза, че не може да чака нито миг повече да стане мой съпруг, а аз бях така завладяна от романтиката, че приех от все сърце. Тогава бях на двадесет и шест. Дарън — на трийсет и една. Освен трите сестри на Дарън и моята снаха Ванеса, имахме още три шаферки: Кейт, Алексис и Джулия.

Накарах всички момичета да се облекат в жълто, защото този цвят ми изглеждаше щастлив, а ние с Дарън искахме на нашата сватба всичко да излъчва щастие. Също като нас. Никой друг не ме е разсмивал така, както Дарън умееше. Никой не беше способен като него да превърне един буреносен облачен ден в слънчево и ясносиньо небе. Може би затова беше съвсем подходящо на сватбения ни ден да е облачно — фактът, че се омъжвах за Дарън, го правеше слънчев. Заради него бъдещето изглеждаше слънчево.

Дори букетът ми беше от слънчогледи — знам, не беше много изтънчено. Постнах снимки във фейсбук — толкова много хора го правят — така че сигурно знаеш за слънчогледите. Теб обаче не те поканих. Не ми се виждаше редно. Освен това тая година изобщо не те бях виждала. Пратих ти имейл за годежа, но ти си замълча, дори не каза кога пак ще си в Ню Йорк. Аз обаче те видях на една от снимките в профила на Адам във фейсбук — бяхте ти, той, Джъстин и Скот, а отдолу имаше надпис: „Момчетата пак са в града!". Усетих пронизваща болка при вида на тая снимка, но помня как тогава си помислих, че е по-добре, дето не сме се срещнали, и просто сме се измъкнали тихомълком от живота на другия.

Сватбата ни с Дарън беше в ресторант „Боутхаус" в Сентръл Парк. Знам, намираше се в нашия, моя и твоя някогашен квартал, но не помислих за това, когато правехме резервацията. Мама напираше да я направим в Кънектикът, родителите на Дарън предлагаха Джърси, а пък ние, двамата с Дарън, мислехме, че в Монтик също би било много хубаво. Аз обаче настоях да е в Ню Йорк — вече бях разбрала, че булката получава всичко, което поиска. Щом видяхме „Боутхаус" в парка, непосредствено до алеите за джогинг, Дарън се почувства истински щастлив. Даже ни снима за нещо като сватбена покана — краката ни от коленете надолу, обути в маратонки, и надпис: „Независимо дали ще пристигнете със самолет, влак, кола или пеша, очакваме с търпение да присъствате на сватбата ни!". Знам, знам, ти само би подбелил очи, ако получиш нещо такова по мейла. Не ми се вярва подготовката за вашата сватба с Алина да е стигнала дотам, че да поръчате и сватбени покани. Но дори така да е, ти сигурно би пренебрегнал напълно този обичай.