— Удобно ли е да говориш? — попита.

— На работа съм — отговорих, притискайки телефона към ухото си. — Всичко наред ли е?

— Хората не очакват да се сдобият с три деца наведнъж — отвърна той. — Ужасен човек ли съм, щом не искам да се прибера у дома при тях?

— Не си ужасен човек, Джей, просто си уморен — казах. — Разбираемо е. Дай си още трийсетина минути, но после трябва да се прибереш. Бебетата имат нужда от теб. Ванеса има нужда от теб.

— Дори не ги различавам — продължи той. — Освен ако не са облечени.

Думите му ме накараха да се замисля. Понякога се чудя дали родният ми брат би ме разпознал, ако внезапно ме срещне на улицата, без да е подготвен.

— Мисли за тях така, както мислиш за различните видове вируси — посъветвах го. — Огледай ги отблизо. Забележи различията, не приликите.

Надявах се моят съвет да му помогне. Почувствах се зле заради Джей. Три бебета наведнъж определено бяха повече деца, отколкото двамата с Ванеса планираха да имат.

Той си пое дълбоко въздух и шумно въздъхна.

— Както водородът обича кислорода — каза. — Сега те оставям да работиш.

— И аз те обичам, Джей — отвърнах, преди да затворя. Така че след появата на тризнаците вече не бях съвсем сигурна дали сега е моментът в живота ми да се появи бебе. Дарън обаче беше категоричен. И ми припомни, че да станем родители присъства в списъка на живота и на двама ни.

— Освен това — продължи, — ако съдим по Ванеса и Кейт, това сигурно ще отнеме най-малко година.

Достатъчен беше само месец.

В продължение на няколко седмици се чувствах напълно изтощена и си лягах още преди девет. След това се заредиха седмици на гадене, през които напусках на бегом служебните заседания, за да не оповръщам стаята на сценаристите и сцените от епизодите, които обсъждат в момента. Накрая това, за щастие, премина, но последваха месеци, в които пишках приблизително на всеки час.

Трябваха ми цели четири месеца, за да свикна с бременността. И да си дам сметка до каква степен ще се промени животът ми след появата на бебето. Щом го осъзнах обаче, изведнъж ме обзе възбуда. Не бях очаквала да реагирам така, но се оказа, че прекарвам обедните почивки в оглеждане на бебешки дрешки и обзавеждане за детска стая. Четях статии за кърменето, за раждането във вода и кога е най-подходящо да се включи фъстъченото масло в храненето на детето. Мисълта за бебето ме обсеби изцяло.

Дори започнах да се питам дали напредъкът в кариерата е чак толкова важен за мен и не е ли майчинството къде-къде по-значимо. Чудех се дали да се върна на работа след отпуска по майчинство. Знам, след всичко, което ти наговорих — как не желая да бъда възприемана единствено в ролята на съпруга или майка; как чрез работата си искам да променя света и как главното ми недоволство от Дарън е, че той не проумява това — самият факт, че обмислям да напусна работа, вече приличаше на лудост. На мен ми изглеждаше точно така — все едно бях станала друг човек, някаква друга Луси, чиито приоритети се размиваха и променяха. Но именно така се чувствах по онова време. Бременността ме направи такава. А Дарън определено държеше да си остана вкъщи. Защото никой друг не би могъл да се грижи по-добре за бебето от мен самата; постепенно взех да мисля, че има право.

ДАРЪН СЕ СПРАВЯШЕ В РАБОТАТА изключително добре. Сключените от него сделки до такава степен впечатлиха шефовете, че го направиха директор, а новата му заплата направо ми взе акъла. Вече печелеше пет пъти повече от мен, макар че в своята област аз се справях не по-зле от него. При тая заплата той вече планираше да купи голям апартамент в някой от хубавите квартали.

— Хайде да се пренесем в Манхатън — предложи една сутрин с разпънат в скута „Ню Йорк таймс" и Ани, свита на кълбо в краката му. — Например Горен Ийст Сайд.

Манхатън обаче беше нашият квартал. Твоят и моят. Откакто се обади по телефона преди пет месеца, все по-ясно го осъзнавах. Макар сватбата ни с Дарън да беше в Манхатън, това така и не стана „нашият" квартал. Нашето място с него беше Бруклин.

— На мен Бруклин си ми харесва — отвърнах. — Какво ще кажеш за Парк Слоуп? Или пък Бруклин Хайтс?

Макар да бях омъжена и с бебе напът, продължавах да мисля за теб. Житейските ми избори бяха съобразени с теб и мен. Искрено се надявах това някога да престане и ти постепенно да избледнееш в съзнанието ми, както се случи преди. В известна степен това наистина стана. Но по онова време ти все още присъстваше в живота ми, живееше в съзнанието ми и направляваше мислите ми.

— Сигурна ли си? — попита Дарън. — ДОУ 6 е страхотно начално училище. — После сви рамене. — Но пък винаги може да пратим детето в частно училище.

— Значи остава Бруклин? — попитах.

Той вече преглеждаше обявите за жилища в Бруклин Хайтс.

— Открих нещо! — възкликна след няколко минути. — Чуй това: четири спални, три бани и тоалетна, два етажа на „Лав Лейн" в сграда от кафяв камък. Как да не се пренесе човек на „Лав Лейн"[36]!

После ме придърпа към себе си и ме целуна, първо, по корема, после по устните. Отвърнах на целувката му.

— Имаме ли наистина нужда от четири спални? — попитах.

— Един ден може и да потрябват — отговори с усмивка той. Знаех, че иска голямо семейство, също като неговото. Аз се колебаех, но не изключвах напълно такъв вариант.

— Какво ще кажеш да го огледаме — предложих. Отидохме на оглед. Никога не бях виждала толкова голям апартамент в Ню Йорк. Имаше просторна официална трапезария и кухня, където също можехме да се храним — всъщност какви ги говоря, ти много добре знаеш. Очевидно. Нали си идвал.

Щом купихме апартамента, щом се нанесохме, щом започнахме да обзавеждаме детската, щом всичко това се случи, аз наистина се почувствах майка. И нямах търпение да видя детето си.

L

НЕ СЪМ НАЯСНО ЗАЩО Е ЦЕЛИЯТ ТОЗИ ШУМ около кръглите и полукръглите годишнини: трийсети рожден ден, двайсет и пета годишнина от сватбата, пет години от завършването — нашата годишнина от дипломирането се падна през лятото, когато забременях за първи път, седмица след като двамата с Дарън се нанесохме в апартамента в Бруклин Хайтс. Дарън все повтаряше как ще напълни всички спални с деца, аз обаче бях прекалено заета с мисли за онова, което растеше вътре в мен.

Ти си беше дошъл в Ню Йорк, но не ми се беше обадил. Изобщо спря да контактуваш с мен, откакто се омъжих. Сигурно така беше редно. И без това мислех достатъчно често за теб, нищо че отсъстваше от реалния ми живот.

Предполагам, не си искал да ме свариш неподготвена на събирането за годишнината, или пък самият ти си искал да опипаш почвата, да разбереш какво е положението, преди да се видим очи в очи. Затова онзи следобед ми прати есемес. „Да се видим довечера?", пишеше в него. Гледах съобщението на телефона поне две минути. Ти не знаеше, че съм бременна. Реших, че трябва да ти кажа, преди да се срещнем.

„Аз ще съм бременната със синята рокля", отговорих ти половин час по-късно.

Е, сигурно не беше най-елегантният начин да ти поднеса новината. Ти изобщо не отговори на това съобщение.

И аз, естествено, през целия ден се чудех какво ли си мислиш. Дали си разстроен, или се радваш за мен. Дали щеше да ме отбягваш на срещата със състудентите, или специално щеше да ме потърсиш.

— Какво ти става днес? — попита Дарън, докосвайки рамото ми. — Вече четвърти път те викам по име, но ти сякаш си на друга планета. Искаш ли да ти вдигна ципа на роклята?

— Извинявай — отговорих, — просто си мисля за колежа. И да, благодаря.

Дарън имаше специално отношение към вдигането на ципа ми. Намираше, че да помагаш на някого в обличането има нещо особено интимно. Дори повече от събличането. Казваше, че този жест показва любов, не просто похот.

— Искаш ли да ти завържа вратовръзката? — попитах. Той се усмихна и каза „да".

Ти какво прави преди срещата за годишнината? С приятели ли беше? Или остана сам в хотелската стая? Така и не те попитах.

В това събиране имаше нещо безумно — не мислиш ли? Хора, които демонстративно държат под ръка съпрузите и съпругите си. Неколцина от нас с официални рокли за бременни. Усетих същите ревниви погледи като в „Блумингдейл" преди години — забелязах как жените на събирането ме гледат завистливо. Аз бях пипнала преуспяващ съпруг и скоро щях да ставам майка. Нямаше никакво значение, че бяхме завършили един от университетите на „Бръшляновата лига"[37], че жените тук бяха юристи и лекари, драматурзи и банкери, експерти и академици — всички идваха да ме питат единствено за бебето и за сватбата. Никой не се поинтересува къде работя, с какво се занимавам след дипломирането. На никого не му пукаше, че току-що са ме повишили в асоцииран продуцент и че подготвям самостоятелно шоу, озаглавено „Ракета през времето", което ще отведе децата на пътешествие през историята и ще им покаже как тя влияе на днешния ден. Питаха само: „Кога ти е терминът?", „Разбра ли вече какъв е полът на бебето?", „Откога си омъжена?", „Къде го срещна?". Не бих се изненадала, ако поне половината жени, с които разговарях на събирането, са наели къща в Хамптън още същото лято. Вече започвах да мисля, че съквартирантките ми от колежа са постъпили правилно, като не дойдоха на събирането.

И тогава те видях. Стоеше в другия край на градинската шатра, а някаква непозната жена беше сложила ръка на рамото ти, докато разговаряте. Усмихна се на нещо, което й каза, после отговори. Ти се разсмя. Изведнъж усетих как ми се повдига.

— Трябва да глътна малко въздух — прошепнах на Дарън, който беше открил друг инвестиционен банкер и сега се надприказваше с него.

— О! — откликна той. — Добре ли си? Кимнах.

— Само малко ми се гади, ще се оправя.

Едва преди няколко седмици бях приключила фазата на сутрешното гадене. Дарън беше свикнал да ме вижда как повръщам, но това не беше никак приятно изживяване и за двамата.

— Сигурна ли си? — попита.

— Абсолютно — отвърнах и излязох изпод шатрата.

Отвън си поех дълбоко въздух на няколко пъти, после понечих да се върна. Шатрата нямаше стени, така че можех да виждам какво се случва под нея. Ти не се мяркаше наоколо, а онази жена вече приказваше с друг, пак с ръка върху рамото му. Тази гледка ми помогна много повече, отколкото дълбоките вдишвания. Гаденето изчезна.

Тъкмо щях да се връщам при Дарън, когато почувствах че някой ме докосва по рамото. Ти беше, естествено.

— Луче — промълви. Обърнах се.

— Гейб — отвърнах. — Здрасти.

Кожата на рамото ми настръхна от твоето докосване.

— Хубава рокля — отбеляза.

Дарън веднъж ме осветли, че щом някой мъж каже нещо такова, всъщност има предвид: „Страшно си секси в тая рокля". Никога не съм била съвсем сигурна дали има право. Тогава трябваше да те попитам какво точно имаш предвид.

— Благодаря — отвърнах. — Хубава риза. Трапчинките ти се появиха.

— Никога не бих се досетил — каза. — Никак не си се променила.

Обърнах се в профил и пригладих набраната си рокля плътно по тялото.

— Ами, сега? — попитах.

Очите ти за момент се ококориха, после се усмихна.

— Ами, това е…

— Да — казах. — Това е бебе. — Не че беше кой знае какво, само четиримесечно коремче. Но вече не се побирах в старите си дрехи. Наложи се да си купя нова рокля.

— Поздравления, Луче — каза. — Радвам се за теб.

— Благодаря. — Оставих роклята отново да падне свободно. — А нещата при теб как са?

Усмивката ти посърна, ти сви рамене.

— Винаги ми е някак странно да се връщам в Ню Йорк. Все едно съм попаднал в „Завръщане в бъдещето" и светът е дръпнал рязко напред, докато ме е нямало. — Погледът ти се върна обратно върху корема ми.

— Твоят свят също се е променил — казах. Ти тръсна глава.

— Не мога да обясня защо е така. Моят свят наистина се е променил, но моят Ню Йорк някак би трябвало да си е същият. Всичко би трябвало да е така, както съм го оставил, все едно се прибираш в детската си стая. — Ти рязко млъкна. — Говоря пълни глупости.

— Не е вярно — възразих. — Дори напротив. Твоето убежище се е променило.

— Да — отвърна. Погледът ти се задържа върху корема ми. — Да — повтори. — Май трябва да вървя. Страхотно беше да те видя, Луси. Късмет. Наистина се радвам за теб.

И ти се устреми към бара, разположен до слънчевия часовник.

Исках да те повикам, да ти кажа да почакаш. Щеше ми се да поговорим още, да разбера как се чувстваш, как са нещата при теб. Искаше ми се отново да ме докоснеш и пак да настръхна от допира ти.

Но ти беше прав да си тръгнеш. Нищо хубаво не би произлязло от едно продължение на разговора ни. И аз се върнах при Дарън.

— Вече по-добре ли си, миличка? — посрещна ме той.

— Много по-добре — казах и склоних глава на рамото му. Без нито за миг да изпуска нишката на разговора, той обгърна раменете ми с ръка и ме целуна по темето.

Това не ме накара да настръхна, но определено се почувствах добре.

LI