ЕДНО НЕЩО НАУЧИХ — ОТ РАБОТАТА, ОТ ТЕБ, от живота си с Дарън — доколкото зависи от мен, деветдесет и девет процента от изненадите трябва да се избягват на всяка цена. Колкото по-добре съм подготвена за нещо, толкова по-успешно мога да се справя. Продължавам да мисля, че ако бях подготвена за заминаването ти, ако знаех, че кандидатстваш за работа в „Асошиейтед прес", някак щях да овладея ситуацията. Но тогава ми дойде като гръм от ясно небе. и направи всичко много по-трудно. Затова решихме предварително да разберем дали бебето е момче, или момиче. Исках да съм наясно, за да мога да се подготвя. Няколко седмици след срещата за годишнината от дипломирането научихме, че ще имаме момиченце.

Не си направих труда да уведомя всички ония жени, които ме бяха разпитвали за пола на бебето на срещата. Реших, че ще го разберат от фейсбук, ако наистина толкова ги интересува.

Пак заради непоносимостта си към изненадите изчетох толкова книги — представа нямаш колко много книги — за преживяванията на различни хора около раждането на дете, какво трябва да се очаква и за избора, който хората трябва да направят. Надявах се това да ме подготви и да премахне кошмарните видения как раждам в метрото, на работа или в някое такси. Или как бебето ме разкъсва като в оная сцена от „Пришълецът". Направих си родилен план, както ме беше посъветвал лекарят. Но докато го изготвях, бях наясно, че бебето може да си има свои собствени планове, в които аз не съм посветена.

Родилните мъки започнаха през нощта, след като вечеряхме в „Хайтс кафе". Ядох бургер — всъщност половин бургер, защото в корема ми вече нямаше никакво място за храна. Бебето трябваше да се появи след два дни, на 21 ноември, затова Дарън настояваше да се възползваме от малкото ни оставащо време и да излизаме по-често, дори да е само за половин бургер в ресторанта на няколко минути пеш от апартамента. Дотам ни стигаха плановете. Знаехме, че ще я кръстим на покойната баба на Дарън Вайълет — тя починала, когато той бил на шестнайсет. Влюбих се в това име — в звука му; в това че беше едновременно цвете и цвят; в галенотоВай. Избрахме и второто име — Ан — на моята пралеля. Вайълет Ан Максуел. Все така обичам името й.

И ето че на връщане, докато крачех с щръкнал през незакопчаното палто корем, аз внезапно почувствах как бельото ми подгизва. Това идва ли ти в повече? Изобщо грижа ли те е как се чувствах в нощта, когато се роди Вайълет? Ако ми кажеш да спра, ще престана. Просто дай знак. Не? Хубаво.

Помня как си помислих: „Е, не! Точно сега?!". Една от най-скромните ми задачи по време на бременността беше да мина през това преживяване „без грешка" — така му викахме, като учехме Вайълет да сяда на гърнето. Докато беше бременна, Кейт трябваше да си сменя бельото всеки път, щом кихне. Искрено се надявах на мен това да ми се размине. Но на една пресечка от нас тънката струйка вече не беше само тънка струйка и аз най-накрая схванах какво става. Обърнах се към Дарън.

— Май водите ми изтекоха — казах. Той се закова като ударен от гръм.

— Наистина ли?! — възкликна. В погледа му се четеше въодушевление. — Чакай малко, само така ти се струва, или е сигурно?

— Мисля, че е сигурно — отвърнах.

Той се разсмя, прегърна ме и ме целуна.

— Може ли да продължим? Добре ли си? Дали да се обадим за лекар? Още сега?

Макар вече да се притеснявах какво ще следва оттук нататък, защото чорапогащникът ми беше целият мокър и ми държеше студено, аз уверих Дарън, че все някак с негова помощ ще се добера до нас, после вече може да повикаме лекар. Той държа ръката ми през целия останал път, дърдорейки много по-припряно от обикновено на кого точно трябва да се обадим и какво не трябва да забравям, като тръгнем за болницата. (Зарядното за телефон! Неговият лаптоп! Неговият айпод и тонколонките към него!) Дарън беше подготвил няколко плейлисти с музика за различните етапи на родилните мъки и раждането. Не вярвах, че ще искам да слушам каквото и да било, но това го ангажираше по някакъв начин, помагаше му да се подготви.

Изчакахме, загледани в някакъв телевизионен филм, който сега изобщо не помня, докато контракциите не станаха на пет минути, точно както беше казал лекарят. Тогава взехме такси до болницата. Вайълет се роди дванайсет часа по-късно. Дойде на този свят красива и съвършена, с тъмни коса и очи и най-дългите бебешки мигли, каквито някога съм виждала.

Според Дарън бебетата на всички наши приятели — включително тризнаците на Джей и Ванеса — при раждането си приличали или на Уинстън Чърчил[38], или на Господин Магу[39]. И досега се случва да обърне монитора на компютъра към мен, за да ми покаже снимката на нечие дете във фейсбук с въпроса: „Чърчил или Магу?". И всичките наистина приличат на един от двамата.

Когато Вайълет беше изкъпана, облечена и повита като мексиканска палачинка бурито с мъничка раирана шапчица на главата, сестрата ми я подаде, а аз погледнах Дарън.

— Чърчил или Магу? — попитах.

— Според мен тя е първото бебе в световната история, което не прилича на нито един от двамата. Прилича на теб — отвърна той. — Малка късметлийка.

После той си изу обувките, легна до мен на леглото и ние, тримата, се сгушихме заедно. В този миг истински благоговеех — защото с Дарън бяхме създали нов живот; защото благодарение на гените си тя приличаше на мен; защото природата прави възможни такива мигове на щастие.

— Обичам те — казах на Дарън.

— Обичам ви и двете — отвърна той.

Искам да знаеш, че аз истински, искрено обичам Дарън. Това между нас, с него, не е съвършено, но безусловно е любов.

LII

КАТО СЕ СГОДИХ, СЕ ПОЧУВСТВАХ ВСЕ ЕДНО СЪМ ПРИЕТА за член в клуб на посветени, създаден преди десетилетия, векове, хилядолетия — Клуба на сгодените жени. Същото усетих и като се омъжих, сякаш членството ми в Клуба на омъжените беше подпечатано, щом облякох бялата рокля, минах по пътеката и казах: „Да". Но нищо не може да се сравни с присъединяването ми към Клуба на майките. Има ясно очертана демаркационна линия между жените с деца и онези без деца. Майки и не-майки.

Но дори в този клуб съществуват подгрупи: Боже-помогни майки и Супермайки — вторият тип поства във фейсбук снимки на отрочетата, натъкмени в кукленски дрешки или спящи върху сатенени възглавнички с избродирани по тях надписи от сорта „Аз сънувам татко".

Аз не бях такава майка. Все още не съм. Никога няма да стана.

Присъединих се към Клуба на майките — налагаше се, няма как — но за мен денят беше добър, стига двете с Вайълет да сме чисти, нахранени и да сме спали повече от пет пълни часа през нощта. Отпускът ми по майчинство траеше три месеца, но в края на осмата седмица вече имах чувството, че стъпвам по жарава. Изобщо не си бях представяла какво е да си майка денонощно.

Кейт звънеше поне веднъж дневно да ме провери, дори когато можеше да говори само минутка-две. Тя беше родила дъщеря си Виктория шест месеца по-рано, но нейната фирма определено имаше щедро отношение към майките — Кейт току-що отново беше тръгнала на работа и се стараеше като луда, за да докаже, че не се е вманиачила.

— С времето постепенно ще ти олекне — успокояваше ме тя. — Честно ти казвам.

Аз обаче нямах такова усещане.

Още отпреди раждането бях решила сама да кърмя Вайълет. На практика обаче тя сучеше по цял ден. Или поне на мен така ми се струваше. Имаше дни, в които даже не си правех труда да обличам риза. И лека-полека стигнах до теорията за степените на фекалните инциденти — така ги кръстих. Първа степен не беше нищо особено. Втора степен — пълен памперс. Трета степен — протичане по краката. Четвърта степен — акита, размазани по гърба. Пета степен беше най-страшната — при нея акитата започваха от раменете и стигаха до коленете. На тая степен нямаше как да се размине без къпане. В повечето случаи аз също трябваше да се преоблека. Между степени три, четири и пет хвърлях за пране толкова ританки, че е чудно как изобщо оставаше в какво да я облека.

Един ден обаче, неясно как, Вайълет успя да постигне шеста степен на фекалните инциденти. Денят потръгна чудно. Тя беше чиста, аз бях чиста, двете бяхме нахранени — нищо че дни наред не бях спала повече от три пълни часа в денонощието. Жегата вкъщи беше непоносима, така че Вайълет беше само по памперс и блузка. И тъкмо ми се беше усмихнала, а сърцето ми се разтапяше всеки път, щом го направи.

Денят мина толкова добре, че реших да приготвя истинска вечеря — нещо, което се беше случвало има-няма два пъти в последните осем седмици. Сложих Вайълет в малкото й бебешко столче, което можеше дори да вибрира, и пуснах механизма. После размразих пилешкото и започнах да го панирам. Радиото свиреше — станция с музика от 60-те, която ми напомняше за татко — и аз започнах да припявам на „Моето момиче". Целите ми ръце бяха в яйца и полепнали хлебни трохи, но се чувствах превъзходно. А после Вайълет взе да вие.

Погледнах към нея и замръзнах. Първата в историята шеста степен на фекалните инциденти. Дали беше заради вибриращото столче, дали заради ъгъла, под който седеше, или защото беше само по памперс и блузка, но освен дупето акитата бяха покрили целите й ръце и косата. Поех си дълбоко въздух, набързо си изплакнах ръцете и я вдигнах от столчето. Тя взе да маха и акито полепна и по моите бузи, по ризата и китките. За капак Вайълет повърна в косата ми. Продължаваше да пищи, аз също се разревах.

В този вид ни завари Дарън.

— Луси! — чух го да вика откъм коридора. — Какво става? Защо Вайълет.? — Влетя в кухнята. — О! — възкликна. — О, боже! — Пусна куфарчето на пода и си свали сакото. — Дай ми тоя лайномет — каза. — Ти върви под душа.

Погледнах го и хълцайки, си поех въздух.

— Първо се съблечи — казах. — Нали не искаш всичко това да полепне по костюма ти. Освен това тя е не само лайномет, но и катапулт за повръщано.

— Олеле! — възкликна той, разкопча ризата и я хвърли върху сакото на пода. — Според теб какво би трябвало да е заглавието за подобно бедствие? „Гол мъж спасява жена от оплескано бебе"?

Позасмях се.

— Какво ще кажеш за „Гол мъж прави това, което иначе жена му върши по цял ден с оплесканото бебе"? — предложих.

— Наистина? — учуди се той. — Често ли се случва? — Вече стоеше само по боксерки. Взе Вайълет. — Уф, че гадост! — възкликна, хващайки я под мишниците.

— Е, шеста степен се случва за първи път — отвърнах, — но пета изобщо не е рядкост.

— Какво говориш?! — възкликна той, докато се носехме към голямата баня. Там имаше и душ, и вана, в която бяхме поставили по-малката пластмасова бебешка ваничка на Вайълет. Ани се присъедини към парадното шествие нагоре по стълбите, лаейки озадачено.

Дарън започна да пълни ваничката на Вайълет, аз се съблякох и влязох под душа, а Ани се сви на кравай върху малката постелка пред умивалника. Обгърната от пара, обясних на Дарън за различните степени при фекалните инциденти. И още докато говорехме, му казах, че искам да се върна на работа, щом майчинството ми изтече. Защото ми е необходимо. Веднъж вече бяхме водили такъв разговор в края на бременността, но тогава отложих окончателното решение, защото според мен имаше множество променливи величини, пък и доста неща още не ми бяха ясни. В замяна на това отлично знаех какво е мнението на Дарън.

— Мисля, че това вече го обсъдихме — каза той.

— Така е — отвърнах, докато трескаво втривах шампоан в оповръщаната си коса. — А сега пак го обсъждаме.

— Но ти се съгласи, че за Вайълет ще е много по-добре да бъде с теб, отколкото с някоя непозната. Никой не би се грижил за нея така.

Подложих гръб под струята на душа.

— Честно казано, мисля, че не си прав — отвърнах. В това е единственият проблем. Сещам се за нещо, което дядо все повтаряше: „Този, който може, го прави". За него в това се съдържаше квинтесенцията на отговорността. Ако може да помогнеш на някого, ако може да сториш добро, ако може да промениш нещо — направи го. И аз мога. Способна съм да направя много повече за света, като работя, отколкото като остана у дома с Вайълет. На 11 септември се зарекох да живея така, че да допринеса с нещо в този свят. Искам да го направя. Имамнеобходимостда го направя.

— Няма ли да ти е хубаво у дома с Вайълет? — попита Дарън, все едно не беше чул и дума от онова, което казах.

Поех си дълбоко въздух.

— Двете с нея имаме страхотни моменти — отвърнах. — Но също така ми харесва да бъда асоцииран продуцент. Харесва ми да правя телевизионни предавания. През последните пет години си скъсах задника, докато достигна тая позиция, и съм добра в работата си. А като майка не ме бива.

— Просто ти трябва още време — каза Дарън, изхвърляйки в коша за боклук блузката и омазания памперс на Вайълет. — Няма как да смяташ работата си за по-важна от дъщеря си.

Прищя ми се да ритна нещо. Или да се разрева. Или и двете. Изплакнах си косата за последно и спрях душа.

— Естествено, че не смятам така — отвърнах, загръщайки се в хавлиения халат. — Но държа и на своето собствено щастие. Ако остана вкъщи, ако с това се изчерпва целият ми живот, ще се почувствам ощетена. А по този начин ще ощетя инея. Теб също.