— Тя май пишка — прекъсна ме той и я пусна в бебешката ваничка.

— Случва се — отвърнах и коленичих, за да поема щафетата.

— Толкова жени биха дали мило и драго за подобен шанс — продължи Дарън. — Не се налага да работиш. Печеля достатъчно и за двамата. Имам хубава работа и не трябва да работиш.

— Не — казах, сапунисвайки косата на Вайълет. — Ти работиш това, защото ти харесва. Харесва ти да правиш пари и хората да те уважават. Харесва ти усещането, когато сключиш голяма сделка.

— Това не е единственото… — понечи да каже Дарън. Прекъснах го.

— Освен това ти харесва да си глава на семейство, знам. Харесва ти, че можеш да се грижиш за нас. Оценявам го, наистина. Но не представяй нещата така, все едно работиш само за да мога аз да не работя. Работиш, защото харесваш усещането, което ти дава работата. С мен имоята работа е същото.

Дарън мълчеше. Като се обърнах към него, той ме гледаше така, сякаш ме тегли на кантар.

— Ти би ли се отказал от всичко това? — попитах. — Ще стоиш ли вкъщи с Вайълет всеки ден, по цял ден, сам? Знам, тя е прекрасна, ние и двамата я обичаме. Но би ли се отказал от всичко останало?

— Не би било финансово оправдано — отговори той. — Не можем да живеем само с твоята заплата.

— Просто си представи — казах през зъби. — Само си представи, че би могло да бъде финансово оправдано. Представи си, че с моята заплата бихме могли да водим живот, който те прави щастлив. Тогава ще се откажеш ли от работата си?

— Толкова от съпругите на мои колеги… — започна той.

— Аз не съм като съпругите на твоите колеги — прекъснах го. — Аз съм си аз. И още не си отговорил на въпроса ми: би ли напуснал работа, за да останеш с Вайълет вкъщи? Чисто теоретически. — Вайълет вече изглеждаше чиста, така че я извадих от ваната. Тя се разплака, докато не я загърнах в яркорозовата й хавлия, която имаше заешки уши. И заешка опашка.

— Не си представях живота ни по този начин — каза Дарън. — Не това исках.

Обърнах се с лице към него, притискайки дъщеря ни към гърдите си.

— Аз също не съм го искала.

Той отвори уста да каже нещо, но явно думите не идваха.

Повече не го погледнах. Нито казах нещо. Просто подсуших Вайълет и я занесох в нейната стая, където й сложих нов памперс и я напъхах в чифт раирани ританки.

— Сега наред ли е всичко? — попитах накрая. Тя ми се усмихна и взе да гука, докато триех сълзите си в лигавника й.

Чух Дарън да влиза в стаята.

— Не — каза. — Не бих го направил. Не бих напуснал работа, за да остана вкъщи с нея.

Кимнах и притиснах устни към косата на Вайълет, почувствах топлина й до гърдите си и почерпих сили от нея, за нея. Тя имаше нужда от майка, която умее да отстоява себе си и не се бои да преследва желанията си. Исках да бъда пример за подражание за Вайълет.

— Сега вече ме разбираш — казах на Дарън. Той приближи и обгърна раменете ми с ръка.

— Съжалявам, че не съм като някоя от ония жени — казах, — като съпругите на колегите ти. Съжалявам, че няма да бъда щастлива, ако си остана вкъщи. Но аз съм такава. И имам нужда да работя.

— Не говори така — прекъсна ме той. — Няма нужда да се извиняваш за онова, което си. Аз би трябвало да се извиня.

Щеше ми се да го попитам за какво точно се извинява — исках да съм сигурна, че не го прави само мир да има. Но премълчах.

— Извинението се приема — казах.

Но сега, връщайки се към този момент, осъзнавам, че той всъщност не се извини. Само беше разбрал, че е редно да го направи.

ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН започнахме да търсим детегледачка. Близо месец след това аз се върнах на работа. През деня, докато бях в офиса, Вайълет ми липсваше — всъщност много повече, отколкото очаквах. Но изпитвах и благодарност към Дарън. Благодарност заради избора, който имаме — за това, че можем да наемем хора да ни помагат, когато има нужда, и че в края на краищата той искаше аз да съм щастлива.

LIII

ПРЕДСТАВЯМ СИ ОПРЕДЕЛЕНИ МОМЕНТИ ОТ МИНАЛОТО така ясно, все едно мога да се върна назад и да възпроизведа всичко дума по дума; после обаче идват дълги отрязъци от време — дни и седмици — които се сливат в едно. Месеците след връщането ми на работа, когато Вайълет беше още бебе, са ми като смътно петно. Почти не спях, подготвях две нови шоу програми, цедях с помпа кърмата си в работата и се стараех да прекарвам колкото може повече време с Вайълет. Вече почти не влизах във фейсбук, само когато трябваше да постна задължителните снимки „5 месеца", „6 месеца", „7 месеца". Така че пропуснах вашите снимки с Алина. Изпуснах развоя на цялата ви връзка. Ако не бях толкова заета, сигурно щеше да ми направи впечатление, че не сме общували след събирането за годишнината от завършването, но тогава изобщо не го забелязах. По онова време се бях върнала към състоянието, при което ти нямаше значение; в състоянието отпреди телефонното ти обаждане в деня на сватбата ми.

После, както поствах снимките на Вайълет „8 месеца" и лайквах фотосите от пътуването на Джулия до Амстердам, пред очите ми изведнъж попадна иконка на малко сърце в прозорчето за новини. „Гейбриъл Самсън се сгоди за Алина Александров." Отдолу имаше ваша снимка — ти беше прегърнал красива жена със златистокестенява коса, широко разположени лешникови очи и огромна усмивка. Стомахът ми стана на топка. „Това не би трябвало да те засяга — казах си. — Ти си омъжена, имаш дете, двамата не сте се виждали повече от година и не сте заедно повече от пет години." Въпреки това ме засегна. Всичко се беше променило. В тази снимка видях моето „би могло". Видях пътя, по който не поех.

Прекарах цял час, разглеждайки снимките ви от почивката в Хърватия. Никога не съм ходила в Хърватия. А ето те после теб в Китай, на върха на Великата китайска стена. След това в Египет, танцуваш с Алина, която е облечена в пола на кючекчийка от яркочервен шифон, обшита със сребърни парички. Стъписа ме ревността, която породи този ваш живот у мен. Аз също исках да изкача Великата китайска стена; аз също исках да танцувам кючек в Египет.

Ти отново се беше установил в Багдад, изглежда, тя също — работеше за „Гардиън". Влязох в сайта на вестника и прочетох всичките й статии. После пуснах името й в търсачката на Гугъл и разгледах нейната страница в Уикипедия. Там имаше линк към твоите страници и ъпдейт за годежа ви, явно прибавен наскоро.

Пуснах в търсачката моето име. Аз нямах страница в Уикипедия. Дарън също. После Вайълет започна да плаче и аз изгасих компютъра. По-късно обаче ти написах кратък имейл: „Поздравления!".

Ти не отговори.

LIV

ОНЯ СЕПТЕМВРИ ПОСТВАЙЪЛЕТСКАТА МЪГЛА все още ме държеше, но животът лека-полека започна да влиза в обичайния си ритъм. Тя най-накрая започна да спи по цяла нощ, а последната седмица на август прекарахме семейно в къща под наем на плажа в Уестхямптън. Вайълет обожаваше басейна, затова я мажехме със слънцезащитен крем, слагахме я в една малка вътрешна гума, към която имаше прикачен сенник да я пази от слънцето, и я оставяхме да се плацика наоколо като някоя малка шамандура, докато ние с Дарън плуваме. Приличаше на малко късче от рая.

— На теб май ти харесва тук — каза веднъж Дарън, докато Вайълет още се въртеше и пляскаше във водата, а ние с него седяхме на стълбите откъм плитката страна на басейна с две чаши студено шардоне.

— На теб май също ти харесва — отвърнах, скланяйки глава на рамото му.

— Така е — каза. — Трябва да си купим къща.

— Може би някой ден — отвърнах. — Засега обаче наем за по седмица-две всяко лято ми се вижда идеалният вариант.

Той кимна.

— Някой ден. Това го има в моя списък на живота, помниш ли?

Не го помнех.

— Разбира се — отвърнах. — Но се боя, че напоследък и двамата позанемарихме списъка на живота.

Той поклати глава.

— Не, не сме — каза. — Тази година станахме родители. Това го имаше включено в списъка и на двамата.

Разсмях се.

— Правилно — съгласих се. — Вземам си думите назад. Страхотно се справяме със списъците на живота.

— Така си е — отговори той и ме целуна, а Вайълет оплиска и двама ни с вода.

Ето за това си мислех оная сутрин в метрото — за седмицата в Уестхямптън, за басейна и колко релаксиращо беше прекарването ни там. После вдигнах очи. Мъжът насреща държеше „Ню Йорк таймс". Заглавието на страницата гласеше: „Вадят още тела изпод развалините на хотел в Пакистан". Веднага се сетих за теб. Дали беше в Пакистан? Последно видях, че си в Багдад, но дали не се беше преместил? Дали не отразяваше поредното събитие в Исламабад? Възможно ли е да си отседнал в същия хотел?

Едва успявах да си поема дъх, докато стигна в офиса, влязох във фейсбук и видях статията на „Асошиейтед прес" за хотела, която беше постнал. Познаваше загиналите при експлозията, но ти не беше пострадал. Все още се намираше в Ирак.

„Благодаря ти, Господи!", прошепнах. После скролнах страницата ти надолу, любопитна да видя върху какво работиш в момента. Пред очите ми попадна иконка на разбито сърце. Двамата с Алина бяхте скъсали. Запитах се какво ли е станало и, честна дума, почувствах се зле. Исках да бъдеш щастлив. Хрумна ми да се свържа с теб, но после се отказах.

Денят мина, после седмицата, месецът, но ти постоянно беше в мислите ми — за първи път от раждането на Вайълет насам. Следях за твоите фотографии. Питах се дали скоро няма пак да отскочиш до Ню Йорк и ако го направиш, дали ще ми се обадиш.

LV

ПОНЯКОГА, КОГАТО НАЙ-МАЛКО ОЧАКВАШ, обикновените дни се превръщат в необикновени. Такъв беше един петък през януари. Работех вкъщи, заслушана в дърдоренето на Вайълет с детегледачката, като междувременно отговарях на служебните имейли. По онова време Вайълет беше на четиринайсет месеца и казваше само няколко думи, но това не я обезкуражаваше в опитите да ни обясни тайните на Вселената. Поне така ни звучаха нейните нескончаеми и лишени от смисъл монолози.

Мария, детегледачката, й отговаряше на испански — Дарън беше решил Вайълет да расте в двуезична среда. На мен ми стигаха усилията да я накарам да проговори един език, но той беше категоричен и аз отстъпих. Все пак помолих Мария да й чете книжки на английски и започнах да я водя в часовете по музика, четене на приказки и игри в местната библиотека. Струваше ми се справедлив компромис. Между другото, Вайълет не научи много повече отhola, por favorиgracias,докато не започна да гледа „Дора Изследователката". Силата на телевизията! Останалите деца имаха лимит какво и колко да гледат, Вайълет обаче следеше всички мои предавания и някои от тези на конкуренцията. Тя беше моята малка фокус-група от един-единствен член и ми беше много интересно да наблюдавам какво привлича вниманието й и на кои предавания кълве. Тайничко се развълнувах, когато „Ракета през времето" я прикова към екрана. И още веднъж, когато тя напусна стаята, щом започна „Гийом". Ненавиждах това предаване. Кейт се кълне, че от него Виктория се научила да хленчи и скимти. Сигурно е права.

Докато пишех доклад за бюджета на „Иска се цяла галактика" през следващия сезон, получих съобщение, че в пощенската ми кутия в Gmail има ново писмо — от теб.

Привет, Луче,

знам, мина доста време. Даже повече от доста. Цяла вечност, такова чувство имам. Но утре ще бъда в Ню Йорк, малка отбивка напът към Вашингтон са церемонията по встъпване в длъжност на новия президент. Не бих пропуснал такъв момент. Можеш ли да си представиш — първият ни президент афроамериканец! Тук всички са във възторг. Според мен избирането на Обама е страхотно са страната — това ще доведе до ново, по-добро и толерантно управление. Както и да е. Ще ми е приятно да се видим. Има ли шанс да намериш време са по едно кафе утре следобед?

Гейб

Не вярвах на очите си. Не отговорих веднага. Всъщност отговорих чак късно вечерта, след като небрежно споменах за идването ти пред Дарън.

— Още ли поддържаш връзка с този човек? — попита искрено изненадан той.

Поклатих глава.

— Не съм го виждала, нито съм говорила с него още от срещата в Колумбийския университет. А сега изневиделица ми праща имейл.

Дарън разкопча яката на ризата си.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита.

Усетих как се напрягам. Дали щеше да ме помоли да не се виждам с теб?

— Какво? — попитах в отговор.

— Ще вземеш ли и Вайълет със себе си? За миг онемях, напълно слисана.

— Нямаш ми доверие ли? — попитах. Дарън си пое дълбоко въздух.

— На теб имам доверие — каза. — На него обаче — не. Нямам представа защо иска да се видите. Според мен трябва да вземеш и Вайълет.

Кимнах. Съзнавах, че отказът ми ще е сигнал за Дарън, какъвто не бих искала да давам.

— Разбира се — отвърнах. — Ще взема Вайълет. Но за мен той е просто стар приятел, който иска да наваксаме пропуснатото.

Малко по-късно същата вечер ти отговорих: