— Обичам те — казах му, докато той пъхаше ръце под ризата ми и разкопчаваше сутиена.

Накрая розите се оказаха разпилени по целия под.

СЪБУДИХ СЕ В ПАНИКА ПОСРЕД НОЩ, сякаш съм забравила нещо важно. Прехвърлих списъка наум. Зарядното за телефона, адаптерите за електрическата мрежа — всичко бях взела. Не бях забравила нито сутиените, нито бельото и чорапите. Нито грима. Дезодоранта. Кецовете. Обадих се на мама, говорих с Вайълет. И чак тогава се сетих. Сръгах Дарън.

— Забравих си противозачатъчните — прошепнах, когато той се разсъни достатъчно.

— Хубаво — промърмори. — Тъкмо е време за второ бебе.

После пак заспа, не и аз обаче. Цяла нощ се взирах в тавана и се чудех колко ли ще се разстрои Дарън, ако го помоля да използва презерватив.

Отговорът беше: много.

Лиъм беше заченат в Австралия.

LVIII

СПОРЕД МЕН НАЙ-ИНТЕРЕСНОТО ПРИ БРЕМЕННОСТТА е, че всеки път протича различно. А симптомите могат да се променят от ден за ден. Чувала бях, че е възможно жената да има различни симптоми при всяко едно от децата си, което лично на мен ми се виждаше доста странно. Не трябва ли тялото да реагира по един и същи начин всеки път? Обаче излезе вярно. Всяка от моите бременности е по-различна от останалите, въпреки че чувството за отпадналост и гадене са еднакви всеки път. С Лиъм освен че бях изтощена, страдах и от безсъние. Така една вечер седях сама в дневната — Дарън вече беше отишъл да си ляга, — сменяйки каналите, докато не попаднах на „Дейли шоу". И те видях.

След рекламната пауза на екрана се появи Джон Стюарт[40]. „Добре дошли отново. Моят гост тази вечер е фотограф на „Асошиейтед прес", чиято първа книга „Упоритост" излезе току-що — разказ в снимки за Арабската пролет. Представям ви Гейбриъл Самсън!"

И ето те в моята дневна, година и половина след като те оставих в кафенето на „Старбъкс" на „Монтагю". Нямаше как да не изпитам известна гордост, докато Джон Стюарт показва страници от книгата ти, а ти говориш за преживяното. Работата ти беше получила огромно признание — не една и две награди, — а съдейки по въпросите, които ти задаваха, отзивите за книгата също бяха великолепни. Разбра се, че следващата седмица и в „Тайм" ще излезе рецензия за нея; ти беше получил покани от няколко музея и галерии да направиш фотоизложба при тях.

— Изглежда, ви канят отвсякъде — от Лондон и Ню Йорк до Омаха, Небраска — каза Джон Стюарт. — Лично аз бих предложил Омаха. Имат страхотни стекове.

Ти се разсмя.

— Колкото и да харесвам хубав стек, най-сериозно бих обмислил офертата от Ню Йорк. Този град означава много за мен.

— Рапът в Ню Йорк хич не го бива — каза Джон, подхващайки шегата ти. — Затова пък сме страхотни хора. И като ще сравняваме, аз бих предпочел нюйоркската пица пред стека в Омаха.

— Абсолютно — отвърна ти. — И нюйоркските жени.

С това тази част от разговора приключи, но аз продължих да гледам, втренчена в екрана. Ти изглеждаше страхотно. Изглеждаше щастлив. Радвах се за теб. Но в ума ми все се въртеше за коя точно говореше, като спомена нюйоркските жени. За мен? Или за друга? А може би това беше просто шега за по телевизията? Опитах да не го мисля, но се оказа трудно и в три сутринта още продължавах да лежа будна и втренчена в тавана.

LIX

КОЛКОТО И ДА БЕШЕ ЛОШО БЕЗСЪНИЕТО по време на бременността, след нея положението се влоши още повече — Лиъм беше вече на четири месеца и нито веднъж през живота си не беше спал по-дълго от четири часа. Аз вече приличах на зомби. Най-сигурният начин да го приспивам беше, като го накърмя. Което ще рече, че имах излишък от време да следя новините през телефона си.

В десет без петнайсет вечерта на 2 май, докато хранех Лиъм, се получи автоматично съобщение, че същата вечер президентът ще направи обръщение към нацията.

— На каква ли тема ще бъде според теб? — попитах Лиъм.

В отговор той само продължи да суче зърното ми.

Към единайсет, когато Лиъм отново беше в детското си креватче, прегледах статиите в различните медии. В единадесет и тридесет и пет седях в дневната и слушах президента Обама да казва:Добър вечер. Днес мога да съобщя на американския народ и на целия останал свят, че САЩ проведоха операция, при която беше убит Осама бин Ладен, лидер на „Ал Кайда", терористът, отговорен за убийството на хиляди невинни мъже, жени и деца.

На секундата влязох в Туитър да видя какво туитваш — бяха ретуитнати снимки на твои колеги от ликуването пред портите на Белия дом. Не изпитах радост от смъртта на Бин Ладен, по-скоро облекчение. Чувствах се вече цяла, сякаш неговата смърт е запълнила пъзела, останал недовършен от 2001 г. Според мен и с теб беше така. Един от туитовете, вече лично твой, гласеше: „Днес светът е по-добро място, отколкото беше вчера #Операция „Тризъбецът на Нептун".

Наблюдавах как продължаваш да пускаш още снимки, линкове към статии, реакции на политици и журналисти.

Отворих кутия за директен обмен и ти пратих съобщение. „Чак не мога да повярвам", писах.

„Знам — написа ти в отговор. — Имам чувството, че оста на Земята се е изместила."

Аз също.

LX

ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО ДЖУЛИЯ МИ СЕ ОБАДИ в работата. Откакто напусна телевизията и отиде в издателския бизнес, вече не се виждахме толкова често, но гледахме да се срещаме поне веднъж на два месеца, за да наваксаме пропуснатото. Освен това продължавахме непрекъснато да говорим по телефона. Нейният живот обаче беше доста по-различен от моя, тъй като още не беше омъжена, ходеше по срещи и продължаваше да гребе с пълни шепи от предимствата на Ню Йорк, а аз не го бях правила от години.

— Чете ли днес „Тайм Аут Ню Йорк"? — попита.

— О, Джулс — отвърнах, — даже не помня кога за последно ми е попадал брой на „Тайм Аут Ню Йорк"!

Извъртях стола си така, че да мога да гледам през прозореца на офиса. Повече от година имах собствен кабинет с прозорец, но нито веднъж не бях надзъртала навън да видя сградите отсреща или трафика по улицата долу.

— Обаче непременно трябва да видиш днешния брой — продължи тя. — Има статия за Гейб — бившия ти. Открил е фотографска изложба в галерията „Джоузеф Ландис" в Челси. Не успях да прочета рецензията, нито интервюто с него, но заглавието и подчертаният цитат са възхваляващи.

Видях как едно такси спря да качи двама клиенти — възрастна двойка с куфари.

— Луси? — обади се Джулия.

Опитвах да разбера какво искам в действителност.

— Искаш ли да я видим? — попитах най-накрая. — Какво ще кажеш да се срещнем там по обяд?

— Тъкмо уговорката ми за обяд отпадна тая сутрин — отговори тя. — Дванайсет и половина?

Погледнах графика си.

— Става ли да го направим в един? — попитах.

— Тогава нека е един.

Срещнахме се в галерията — макар да беше делничен ден, не бяхме единствени в залата. Успехът на книгата ти и ревюто за изложбата в „Тайм Аут Ню Йорк" бяха привлекли доста народ. „Светлина", пишеше на стената. „Фотографска ретроспекция на Гейбриъл Самсън."

Двете с Джулия минавахме от снимка на снимка в колона с група заможни дами пред нас и няколко студенти от Нюйоркския университет отзад. Изложбата започваше със снимки от Арабската пролет — някои бяха показани в предаването на Джон Стюарт, имаше ги и в книгата ти. Завладяващи кадри, каквито са всички твои фотографии — от ония изображения, които веднага грабват зрителя. Точно като снимките на Стив Маккъри, каквито навремето мечтаеше да правиш.

— Вижте каква надежда излъчват — повтаряха дамите пред всяка фотография. — Погледнете надеждата в очите им.

Накрая Джулия взе да ги имитира безмълвно с подбелени очи.

Но както иронизираше групата сноби, така непрекъснато повтаряше: „Тия са невероятни". И беше вярно — заради начина, по който беше уловил емоцията; заради това как беше разположил хората в кадъра; заради наситената концентрация от цветове, чувства и решимост.

— Чух, че тоя бил супер яко копеле — подхвърли един от студентите. — Способен бил да се покатери върху отломките на разрушена сграда или да лежи в кал и лайна, само и само да му се получи снимката. Веднъж в Ирак го пребили, защото снимал жената на погрешния човек.

Чак тогава си дадох сметка, че не знам защо те бяха нападнали в Ирак. Ти каза само, че са те пребили. Веднага след това ми се беше обадил. Дали тогава не трябваше да те разпитам по-подробно? Затова ли после нито веднъж не ми се обади от Аризона?

Докато обикаляхме изложбата, забелязах, че снимките са в обратен хронологичен ред. Надеждата и решителността в тях се засилваха — от по-късните към по-ранните фотографии.

Съпътстващите надписи по стената уточняваха, че продължаваме да се връщаме назад във времето, още преди Арабската пролет, отпреди снимките ти в книгата — това вече бяха кадри от Афганистан, от Пакистан, от Ирак. Не бях чела рецензията за изложбата, но предполагах, че всички фотографии са от „Упоритост". Интересно беше да се види сравнението между различните страни. Продължих надясно и попаднах на познати кадри от Ню Йорк — там беше момиченцето зад преградения с решетки прозорец, което вдъхнови един от епизодите на „Иска се цяла галактика". После свърнах зад ъгъла и се озовах срещу собствения си образ, изложен на цяла стена.

— Еха! — възкликна Джулия, която ме следваше по петите. Там бях аз, двайсет и четири годишна, заливаща се от смях, с отметната назад глава и питие в ръка. После на дивана, усмихната, с протегнати към теб ръце. След това в кухнята, с доволен вид и чиния гофрети отпред. Ето ме, двайсет и три годишна, изхлузвам обувките с висок ток, а разпуснатата ми коса се вие около мен. Последната снимка в изложбата никога не бях виждала: аз, заспала на дивана, едната ми ръка е още върху лаптопа, а другата стиска страниците на сценария. Надписът върху стената гласеше: „Жена, изпълнена със светлина, прави всичко около себе си по-ярко. Луси, Луче, Луз, Лайт[41]. На излизане от изложбата върху един плот видяхме купчина книги и малка табелка с надпис „С автограф от автора". Спрях.

— Добре ли си? — попита Джулия. — Аз.

— Не знам — отвърнах. — Не мисля.

Не бях способна дори да назова чувствата, които ме изпълваха. Какво си беше въобразявал — да окачиш снимките ми на цяла стена, без дори да ме предупредиш?!

— Ще си купя книга — казах, посочвайки купчината. Жената, която ме обслужваше, се втренчи в мен. После погледна името върху кредитната карта.

— Това сте вие — каза. — Луси.

Кимнах.

— Аз съм.

Тя ме погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но после явно се отказа, подаде ми касовата бележка да се подпиша и плъзна една от книгите по плота към мен.

— Той е много талантлив — каза, докато й връщах касовата бележка.

— Знам — отвърнах. — Открай време си е такъв.

Главата ми продължаваше да жужи от мисли, дори след като се върнах в офиса и пъхнах книгата ти в едно от чекмеджетата на бюрото. Изобщо не бях способна да се съсредоточа върху нещо. Така че накрая си отворих пощата и ти изпратих имейл.

Привет, Гейб,

днес видях изложбата ти в галерия „Ландис". Не знам какво да кажа. Много мил жест, но ми се ще да ме беше попитал. Или поне да ме беше предупредил. Истински шок беше да завия зад ъгъла и да се озова срещу образа си на стената.

Луси

Твоят отговор дойде незабавно.

Луси!

Знам, трябваше да те попитам. Но се страхувах да не откажеш. А изложбата нямаше да бъде завършена без теб. Докато те снимах, се научих да улавям душевната светлина. Ти беше моя муза, вдъхновение за всички тия снимки. Радвам се, че си отишла да видиш изложбата.

Гейб

Повече не ти писах. Струваше ми се твърде опасно да поддържам връзка с теб. Все още не съм разплела този възел, не съм разнищила докрай какво точно изпитах, като видях образа си на стената.

ПРОЧЕТОХ СТАТИЯТА В „ТАЙМ АУТ НЮ ЙОРК" напът за вкъщи. Журналистът те беше питал за мен. Ти не казваше много, но ме наричаше своя муза, своя светлина. Черно на бяло. Толкова нагло от твоя страна, Гейб. Толкова… Не знам. Далиегоистичноне е по-правилната дума? Помисли ли изобщо как би реагирал Дарън? И какво ще означава това за мен? Най-вероятно не. Почти е сигурно, че не си помислил. Знам, винаги си искал да бъдеш искрен в онова, което вършиш; да уловиш света в неговия възможно най-откровен и чист вид; вероятно да изпратиш някакво послание — знам ли. Но ме насади на пачи яйца, за бога! Знаех, че трябва да кажа на Дарън за изложбата, преди някой друг да го е направил. И бях наясно, че той никак няма да е щастлив.

Изчаках да приключим с вечерята. И децата да си легнат. След като Ани беше вече разходена и нахранена.

— Искаш ли питие? — попитах.

— Питие в сряда? — отвърна той. — Я се виж само! Усмихнах се изнурено.

— Толкова ли беше зле в офиса? — попита той. — Дадено, налей.

По време на медения месец бяхме открили турската ракъ[42], харесвахме я и двамата, така че налях — деликатен знак, че сме двойка, заедно, женени. Реших, че Дарън ще има нужда от това.