— Е, кое от предаванията те тормози? — попита той, когато му подадох чашата и седнах на дивана.

След раждането на Лиъм дадох ясно да се разбере, че въпреки двете деца няма да остана вкъщи, а той най-накрая се примири с моята работа и даже започна да ме разпитва за нея от време на време. Понякога минавахме покрай магазин, на чиято витрина има изложена кутия за обяд с надпис „Ракета през времето", или покрай автобусна спирка с постер на „Заблести!" — шоуто, посветено на момичетата и поклон към моята дъщеря — и аз забелязвах нотка на гордост в усмивката му, която караше и мен да се усмихна.

Тоя път обаче не подхванах разговора за моята работа.

— Днес в обедната почивка с Джулия отидохме на фотографска изложба — казах.

— А, така ли. — Той се извърна да ме погледне, вече — сигурна бях — зачуден накъде бия. — Как е тя?

— Добре е — отвърнах предпазливо. — Изложбата беше на Гейб. На бившия ми. Тая сутрин Джулия прочела за нея в „Тайм Аут Ню Йорк", така че отидохме да я видим.

Тялото на Дарън се скова.

— Ясно — каза.

Посегнах да взема списанието от масичката за кафе, отворих го и му го подадох.

— Там има мои снимки, Дарън. Кълна се, че не знаех.

— Сериозна работа — отбеляза той, пробягвайки с поглед по текста пред себе си.

— Така си е — отвърнах. — Аз бях шокирана. Аз… — Изпитвах вина, имах чувството, че трябва да се извиня, сякаш аз съм постъпила погрешно, а всъщност не беше така. Вината бешетвоя, Гейб.

Дарън вдигна поглед от списанието, изглеждаше съкрушен. Лицето му беше станало бяло като платно.

— Това ли е начинът да ми кажеш, че вие с него…

— Не! — възкликнах. — Не! Между нас няма нищо. Не съм го виждала от оная среща в кафенето, когато и Вайълет беше с мен. Още преди да забременея с Лиъм. Разменихме си само по едно съобщение в Туитър вечерта, когато Бин Ладен беше убит. Това е всичко! Наистина. Заклевам се!

Лицето на Дарън отново си възвърна цвета.

— Наистина ли не сте се виждали? И дори не те е попитал?

— Кълна се в живота на децата ни — отвърнах. Тогава Дарън се ядоса. И смачка списанието.

— Ама, че копеле! Самомнително копеле! Дай да се обадим в галерията. Ще ги накараме да свалят твоите снимки.

— Всичко е наред — успокоих го. — Няма нужда да се стига чак дотам. Дай да не усложняваме нещата. — Аз също се тресях от емоции, но колкото и да ти бях гневна, не исках изложбата да падне. Една част от мен харесваше да е част от нея. Една част от мен се чувстваше специална. Избрана. Значима.

Той си пое дълбоко дъх.

— Права си. Не помислих. Няма нужда да придаваме допълнителна стойност на тая изложба.

Отпих от ракията. Дарън също. После пресуши чашата си на един дъх. Последвах примера му, доволна, че се е разминало само с това. Не знам какво съм очаквала да стане, какво съм очаквала да направи той, но вече всичко беше наред. Между нас с Дарън всичко беше наред.

Той разклати кубчетата лед в чашата си.

— Утре след работа отиваме на вечеря — каза. — Ще направя резервация на някое фантастично място. После ще разгледаме изложбата. Щом снимки на жена ми са изложени в арт галерия, искам да ги видя.

Кимнах.

— Разбира се — отвърнах. — Както искаш.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН за работа облякох плътно прилепнала черна рокля и сложих обувки с висок ток. Знаех, че Дарън ме харесва в тоя тоалет. Веднъж го сложих за една официална вечеря и след няколко чаши вино той ми прошепна: „Моята жена е най-секси в цялото проклето заведение".

След обещаната фантастична вечеря в Del Posto взехме такси и се отправихме директно към галерията. Като влязохме, се упътих към края на върволицата от хора, за да проследим от държава в държава твоето пътуване през светлината и надеждата назад във времето. Дарън обаче ме хвана за ръка.

— Ти къде си?

— В края — отвърнах, сочейки кьошето в дъното на галерията. Дарън ме повлече натам през множеството — оная вечер наистина беше претъпкано, имаше много повече хора, отколкото като идвахме с Джулия, — докато най-накрая не стигнахме зад ъгъла. Той се закова на място. Хватката на пръстите му се охлаби и пусна ръката ми. Заби поглед в снимките. Гледаше ли, гледаше. Без да каже нито дума.

Гледах образа си на стената. Опитвах да се поставя на негово място. До този момент той си мислеше, че ме познава най-добре от всички, а сега виждаше една непозната моя версия. Виждаше Луси-отпреди-Дарън, Луси, която обича друг; Луси, която споделя нечии чужди тайни и мечти. Която ги вдъхновява. Не мисля, че някога съм вдъхновявала Дарън. За него определено не беше никак лесно да ме види през твоите очи. Пристъпих още по-близо до него, но той не посегна да хване ръката ми.

Когато най-накрая откъсна очи от снимките, забелязах в погледа му да се мярка гняв. Ревност. Болка.

Оная вечер се скарахме заради теб за първи и последен път. Дарън поиска да му обещая, че никога повече няма да общувам с теб. Макар да разбирах какво му е, не можех да го направя. Най-накрая той отново се превърна в моя разумен Дарън, който премисляше всичко като в партия шах, и се отказа от претенциите си. Никога не го бях виждала толкова разколебан, така окаян.

— Обичаш ли ме? — попита.

— Обичам те — отвърнах. — Наистина.

— А него обичаш ли? — Гласът му се пречупи.

— Не — отвърнах. — Само теб. — Тогава го вярвах, поне така си мислех. Заклех се, че го обичам повече, отколкото някога съм обичала теб, и че няма как ти да си му съперник, тъй като двамата с него сме семейство. Накрая се сдобрихме. Правихме секс. Заспахме прегърнати.

ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ СЛЕД ТОВА насила те държах далеч от мислите си. Концентрирах се върху това колко съм ти гневна заради положението, в което ме постави; задето първо не ме попита. Направих го заради Дарън, заради Вайълет и Лиъм, заради семейството ни. Но не можех вечно да ти се гневя. Защото бях искрено поласкана, че държиш да присъствам в твоята ретроспектива. Поласкана бях, че означавам толкова много за теб, за твоята работа. В този възел от емоции част от мен се вълнуваше, че ме беше нарекъл своя муза.

LXI

ПОНЯКОГА ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА ДА СЕ ЗАДЪХВА и продължава бавно да крета напред, ден след ден, докато не стане нещо, което да те накара да се замислиш колко време е минало, без да се усетиш. Годишнина, рожден ден, празник някакъв. На 11 септември 2011 г. Вайълет беше почти на четири. Лиъм току-що беше навършил осем месеца. Аз бях продуцент на няколко детски предавания и подготвях пилотните епизоди на още две. Двамата с Дарън бяхме женени от близо пет години. Бяха минали повече от седем години, откакто ти напусна Ню Йорк. И се навършваше точно едно десетилетие, откакто с теб се видяхме за първи път. Едно десетилетие, откакто атаките срещу Кулите близнаци белязаха живота ни и предопределиха накъде да поемем — всеки по своя си път, като те ту се пресичаха, ту се разделяха.

В детската градина на Вайълет обявиха 11 септември за Ден на героите. Имаше специално събиране в Проспект парк, където разказаха на децата за пожарникарите, полицаите и парамедиците, участвали в събитията. Оттогава, щом види пожарна, полицейска кола или линейка, Вайълет започва да скандира: „Давайте, герои, давайте!". Все още го прави. Лиъм също. Това винаги ме кара да се усмихвам.

Из целия град имаше организирани събития в памет на загиналите. В „Сейнт Пат" и „Тринити чърч" отслужиха молебени, Нюйоркското историческо общество представи фотографска изложба. От Кота нула в небето се издигаха две колони от синя светлина, които стигаха по-високо дори от кулите, и се виждаха на километри. И се обади ти. Аз също обмислях дали да ти звънна, макар да знаех, че не е редно.

Сигурна съм, че го помниш.

По това време ти беше в Кабул.

— Цял ден си мисля за теб — започна, когато отговорих на позвъняването.

— Аз също — признах и се шмугнах в стаята на Вайълет, затваряйки вратата след себе си.

— Не бях сигурен дали ще ми вдигнеш — каза. Спомних си всяко едно от твоите обаждания.

— Имало ли е случай да не съм ти вдигнала? — попитах.

— Никога — отвърна тихо.

Приседнах на леглото на Вайълет и ти разказах за Деня на героите и какво се случва в Ню Йорк. Ти каза, че в този момент ти се иска и ти да си в града.

— Редно беше да си тук — казах. — Двамата трябваше пак да се качим на покрива на общежитие „Виена" и да огледаме града отвисоко.

— Ще ми се да беше така — отвърна.

После никой не знаеше как да продължи, но и двамата не искахме да затваряме. Останахме мълчаливи, притиснали телефона към ухото си.

— Хайде да си представим, че в момента сме там — предложих.

— И пред нас няма дим, а само красиво небе — допълни ти. Затворих очи.

— Птички и синьо безоблачно небе; хора, които вървят по улиците — добавих. — Дочува се смехът на децата, които си играят на площадката долу. И никой не се бои, че следващата глътка въздух ще му е последна.

— Какво още? — подкани ме ти.

— Емпайър Стейт Билдинг — казах. — Тя също се вижда.

— Силна и гордо изправена — добави.

— Да, силна и горда. — Отворих очи.

— Това ми харесва — каза ти. — Благодаря ти, Луси.

— За нищо — отговорих, макар да не бях съвсем сигурна за какво точно ми благодариш.

— Трябва да си лягам, тук вече е много късно — каза, прозявайки се, между думите.

— Добре — отвърнах. — Лека нощ. Спокойни сънища. Ти пак се прозя.

— Радвам се, че ми вдигна — каза.

— Радвам се, че се обади — отговорих.

После и двамата затворихме и аз изведнъж осъзнах колко важно е било за мен да разговарям с теб точно на този ден. И че иначе щях да усещам някаква непълнота.

И ти ли се чувстваше по същия начин?

LXII

ПОНЯКОГА ИМАМ ЧУВСТВО, ЧЕ КОНКРЕТНИ ДУМИ, фрази или имена на хора засядат в съзнанието ми и започвам да ги чувам навсякъде. Нямам представа дали наистина са навсякъде, или просто моите сетива са особено обострени за тях.

След позвъняването тиКабулсе превърна в една от тия думи.Афганистанбеше другата.

Три дни по-късно ги чух и двете по новините. Американското посолство в Кабул беше бомбардирано. Веднага се сетих за теб. Грабнах телефона още преди да съм го обмислила. „Добре ли си?", написах в съобщение. Не откъснах поглед от екрана, докато не видях трите точки, които показваха, че отговаряш в момента.

„Жив съм. Не съм ранен. Не бях тук. Но приятелите ми пострадаха", написа. После още точки. „Не съм добре."

Не знаех как да отговоря. Затова и замълчах. Съжалявам.

LXIII

ПОНЯКОГА СИ МИСЛЯ КАК ПРЕЗ ЖИВОТА се заобикаляме с хора. По-скоро Хора, с главна буква. Такива, които ни се притичват в нужда, на които може да разчитаме. Ако извадим късмет, родителите са първите сред тези Хора. После братята и сестрите. Най-добрият приятел от детинство. Съпругът или съпругата.

Сигурно заради това се местеше толкова често. Или просто си беше такъв — ти си нямаше Хора като нас. Имаше майка си. От снимките във фейсбук разбирах, че често я навестяваш. Предполагам имаше и мен. Иначе разполагаше с цяла мрежа познати и приятели, като съквартирантите ти от колежа например, които посещаваше от време на време, но, изглежда, не разчиташе особено на тях. Поне докато с теб живеехме заедно, а допускам и след това, защото се обаждаше само на мен.

Случи се една събота следобед — твоят номер изскочи върху екрана на телефона ми. Люлеех Вайълет на люлките в Коксаки парк. Всъщност името на парка не е Коксаки, но оная жена, Вивиана, започна да му вика така предишното лято, когато синът й Матео и още четири деца пипнаха вируса коксаки[43], след като играха тук. Новината плъзна сред родителите с бързината, с която вирусът полази децата, и после месеци наред никой не стъпваше на това място. Според елементарната логика обаче зимните студове би трябвало да са унищожили вируса и този ден аз не бях единственият родител край люлките.

Дарън беше завел Лиъм на курс по плуване за бащи и деца.

Залюлях силно Вайълет, после натиснах зеления бутон на телефона, за да приема разговора. Единственото, което чух, бяха твоите ридания. Видях Вайълет да се носи обратно към мен и отново оттласнах люлката.

— Гейб? — казах в слушалката. — Какво е станало? Ранен ли си? Къде си?

Ти си пое дълбоко въздух.

— На летище „Кенеди" — отговори. — Мама си отиде, Луси. Няма я вече.

После чух накъсано дишане и ридания, които те давеха. Сърцето ми се сви, както се свиваше, щом чуех Вайълет, Лиъм или Дарън да плачат. Или когато Джейсън плачеше.

— На кой терминал си? — попитах. — Колко време ще останеш?

— На „Юнайтед" — отвърна, когато най-после успя да проговориш. — Имам четири часа престой.

— Идвам — казах. — Ще бъда при теб след четиридесет минути.

Затворих и спрях люлката на Вайълет, превключвайки на режим „предотвратяване на криза", усвоен от работата. Действай, направи план в движение, гледай да подобриш ситуацията. Или поне създай такова впечатление.