— Няма ли вече на люлките? — попита Вайълет и заби крака в земята, опитвайки да се оттласне сама.

— Вай — казах й, — двете с теб имаме важна работа: трябва да отидем на летището да видим един приятел на мама. Той е малко тъжен, защото майка му е трябвало да замине надалече, така че сигурно плаче. Затова отиваме при него и ще се опитаме да го разведрим.

Тя протегна ръце, така че да мога да я вдигна от люлката.

— И на мен понякога ми е тъжно и плача.

— Точно така — отвърнах, вземайки я на ръце. — Аз също. Настаних Вайълет в количката и погледнах часа. Часът по плуване беше приключил, но Дарън обикновено се заседяваше с останалите татковци и децата им в кафенето до басейна. Събрах кураж и му звъннах.

— Трябва да отида до летище „Кенеди" — започнах направо, щом вдигна. Чувах как Лиъм бръщолеви някъде наблизо.

— Какво? — разсеяно каза Дарън. — Защо?

Не бяхме отваряли дума за теб от вечерта след изложбата. Знаех, че няма да го приеме никак добре. Но не можех да те зарежа сам и ридаещ на терминал 7. Пак се обаждаха моите нарови зърна. И аз бях впримчена като Персефона.

— Току-що ми се обади Гейб — Гейб Самсън — отвърнах. — Майка му е починала и той е на летище „Кенеди". Направо е съсипан.

Дарън мълчеше в другия край на линията. Чувах как до него Лиъм непрекъснато повтаря „клавайче".

— И ти трябва да го утешиш, така ли? — проговори Дарън най-накрая. — Не.

— Той си няма никого — възразих.

— Точно така, теб също — отвърна Дарън. — Ей сега ще ти взема кравайче — чух го да казва на Лиъм.

— Естествено — отвърнах. — Аз съм твоя. И на Лиъм. На Вайълет също. Но майка му е починала и той се обади на мен. В такъв момент не бива да остава сам. Ти също не би искал да си сам в такъв момент.

— Само че не бих се обадил на чужда съпруга — каза Дарън; усетих напрежението в гласа му.

— За него аз не съм чужда съпруга, а стар приятел, на когото може да се обади, като му е тежко.

— Той те нарече своя шибана светлина — каза Дарън.

— А аз наричам теб свой съпруг. Няма значение как ме нарича той. Моля те да не говорим за това по телефона. И пред приятелите ти. Пред децата.

Представих си го как стиска зъби. Как затваря бавно очи, после пак ги отваря.

— Ще вземеш ли Вайълет? — попита. — Знаеш, че му нямам доверие.

— Вайълет ще е с мен — отвърнах. Най-вече защото не знаех на кого да я оставя в последния момент, а Дарън се намираше чак в другия край на Бруклин.

— Добре — процеди той. — Но да знаеш, че това никак не ми харесва.

Знаех, че по-късно ще ми се наложи да изгладя положението, но първо щях да отида на летището. Щях да се видя с теб.

СЛЕД КАТО ОТБИ ДО НАС да оставя детската количка, таксито ни закара до терминал 7. Ти беше излязъл от защитената зона, тъй като нас нямаше да ни пуснат там без билет, и ни чакаше при входа, отпуснат на една пейка, съсипан. Седеше с лакти на коленете, опрял брадичката си с ръце. Щом ме зърна, пак заплака. Втурнах се към теб с Вайълет на ръце, приседнах на пейката и сложих дъщеря си в скута. Чудя се какво ли й е минавало тогава през главичката — какво ти се е въртяло на теб в ума. Сега със закъснение си давам сметка, че тогава се издъних като родител. Нямаше причина Вайълет да преживява всичко това заедно с мен, да вижда такава покруса и скръб. Ако навремето бях разсъждавала по-трезво, сигурно щях да извикам някоя от майките в нашата кооперация и да кажа на Дарън, че отивам без Вайълет, дори това да го вбеси още повече. И всичко щеше да е съвсем различно.

Ти се пресегна през Вайълет да ме прегърнеш. Отвърнах на прегръдката ти, Вайълет също — малките й ръчички опасаха гърдите ти докъдето могат.

— Ти си добре — обърна се Вайълет към теб. — Няма кръв, нищо няма.

СЛЕД КАТО ТИ СЕ ПОУСПОКОИ, а аз открих химикалка и листи, за да може Вайълет да рисува на пода, ти ми разказа за мозъчната аневризма[44]на майка си. За това колко се измъчваш, че почти година не си ходил в Аризона да я видиш. За това, че си изгубил почва под краката и вече нищо и никой не те свързва със земята; как вече би могъл да се запилееш, без някой да усети липсата ти.

— Аз бих я усетила — казах.

Ти говореше, а Вайълет беше обвила лявата си ръка около твоя прасец и се притискаше в теб, като междувременно продължаваше да оцветява с дясната.

— Мисля, че тя също би я усетила — казах. Ти се усмихна едва-едва, скръбно.

После отидохме до бюфета и ти си взе вода. Предложих да хапнеш нещо — сандвич, или поне банан, но ти отвърна, че не можеш да преглътнеш нищо.

Когато двете с Вайълет тръгнахме да си ходим, ти вече изглеждаше малко по-спокоен, но думите ти — че си изгубил почва под краката — не ми излизаха от ума. Самата аз се чувствах свързана с толкова много хора, че не можех да си представя какво е усещането. А и едва ли бих искала.

LXIV

ДЕЦАТА СА УДИВИТЕЛНИ. КАТЕГОРИЧНО, НЕСЪМНЕНО СА ТАКИВА. Те са открити, грижовни и обичливи, особено когато са на четири години и половина.

Сърцето ми се сви, като те видях така съкрушен на летището. Но явно твоята скръб направо е разбила сърцето на Вайълет.

— Приятелят на мама Гейб плачеше — разказваше тя на куклите си на следващия ден. — Много му е тъжно.

— Може ли да дам на Гейб тая рисунка? — попита ме по-късно. — На нея има сърце, слънце и захарна близалка. И стикери с усмихнати личица. Защото са щастливи.

— Какво ще кажеш да я снимам с телефона и да му я изпратим? — предложих.

Тя кимна и тържествено протегна рисунката си да я снимам.

— Не забравяй да си заредиш телефона — каза после, което сигурно ти говори много повече за мен, отколкото за нея. Или пък по малко и за двете.

Изпратих ти снимката по мейла с кратка придружителна бележка. Помниш ли? Твоят отговор пристигна само след няколко минути: „Благодари на Вайълет от мое име".

— Мерси — отвърна тя. — Кажи му, че няма за какво.

На вечеря разказа цялата история и на Дарън. И за моя огромна изненада допълни: „Трябва да го развеселя. Защо не дойде да си поиграем. Ще му покажа как се правят курабийки".

Двете отскоро бяхме започнали да печем заедно и според нея това беше най-голямото вълшебство на света. Тя не откъсваше очи от стъклената вратичка на фурната и тавата с тесто вътре, докато то не бухне и не се превърне примерно в кекс, като обикновено описваше минута по минута какво точно се случва.

Дарън ме погледна с вдигнати вежди.

— Сега го чувам за първи път — отвърнах на безмълвния му въпрос.

— Той беше толкова тъжен, тате — обърна се Вайълет към него. — Уж голям човек, а плачеше като дете. А когато хората плачат, ние трябва да ги развеселим. Така ни учи госпожица Мелиса в училище.

Прехапах устни. Наясно бях с чувствата на Дарън, но се тревожех за теб не по-малко от Вайълет. Пък и не бих имала нищо против да те видя още веднъж, преди да прекосиш океана.

— Права е. Госпожица Мелисанаистинаказа така… — Погледнах Дарън и свих рамене, не знаех как да постъпя. Нямах намерение да насилвам нещата. Щях да оставя те двамата да решат. Защото ти беше този, който включи във фоторетроспективата си чужда съпруга, Гейб. Но дори да не го беше направил, пак щях да разбера Дарън, ако каже „не". Той имаше всички основания да откаже бившето ми гадже да дойде в нашия дом. Ако трябва да съм честна, по-редно беше аз да кажа „не". Трябваше добре да премисля, да преценя какво би означавало твоето идване, но не го направих. Нашият брак с Дарън ми изглеждаше толкова стабилен, че дори не се усъмних дали появата ти няма да го пропука, да отвори пробойна, да промени отношението ми към Дарън. Но стана точно това. Навремето не си давах сметка, дори месеци по-късно не го осъзнавах. Сега обаче, връщайки се стъпка по стъпка назад, виждам, че онова е било кръстопът, а решението накъде да тръгна определи и живота ни по-нататък.

Дарън обмисляше предложението на Вайълет и между веждите му се появи бръчката на шахматист, който предвижда няколко хода напред.

— Добре — отсече накрая, след като Вайълет дълго го гледа умоляващо, а аз седях, втренчена в чинията, и раздробявах парчето сьомга на дребни хапки. — Имаш право, Вай. Трябва да разведряваме хората, когато са тъжни.

А аз се запитах дали беше престанал да вижда в теб заплаха заради нещо, казано от Вайълет или от мен. Или пък очакваше, като дойдеш в дома ни и видиш всичките семейни снимки наоколо, това да ме направи по-малко желана за теб. А може би също като мен мислеше нашия брак за толкова стабилен, че нищо и никой не биха могли да го разклатят. Така и не попитах защо се съгласи. Просто приех решението му. Сигурна съм обаче, че е имал основание. Дарън не прави нищо без основание.

Ето как ти получи покана да дойдеш на гости в дома ми и да печеш курабийки заедно с моята дъщеря. Трябва да призная, че се изненадах, когато прие поканата.

ПО МЕЙЛА УТОЧНИХМЕ ДАТАТА — един петък, когато уж трябваше да работя от вкъщи, но накрая все пак си взех почивен ден. Ти планираше да останеш в Ню Йорк четиридесет и осем часа и щеше да дойдеш у нас направо от летището. Вайълет настояваше в твоя чест да украсим апартамента с балони и върху всеки да нарисуваме усмихнато личице. Така и направихме — някои усмивки бяха изплезени, други — не. Някои лица имаха мигли, други — вежди.

— Искаш ли и ти един? — обърна се Вайълет към Лиъм. По онова време той беше почти на осемнайсет месеца и Мария се канеше да го заведе в Музея на транспорта — много обичаше да се качва и да слиза от локомотивите.

— Зелен — отговори Лиъм. Тя кимна и му подаде един зелен балон, преди двамата с Мария да излязат.

Пуснах детските дрешки в пералнята, после двете с Вайълет приготвихме всички необходими продукти за курабийките. Тъкмо вадехме купата за тесто, когато домофонът избръмча и дъщеря ми хукна към външната врата, сподирена от лаещата Ани.

— Да? — обадих се по интеркома.

— Аз съм — чух гласа ти.

— Той е! — провикна се Вайълет.

Натиснах бутона и отворих входната врата. Няколко минути по-късно ти вече беше в моята дневна. Първото, което забелязах, беше обръснатата ти главата. Вайълет също го забеляза.

— Къде е. косата ти? — попита тя и тъничките й вежди се свъсиха. Това беше едно от израженията, с които заприличваше на Дарън.

Погледът ти бързо отскочи към мен, после пак се върна на нея.

— Тя е. в пералнята — отговорих вместо теб.

— В пералнята? — повтори като ехо Вайълет.

Ти сви рамене и трапчинките се появиха за кратко.

— Ти не си ли миеш косата, когато е мръсна? Вайълет кимна.

— Да, ама в банята!

Ти остави багажа си на пода.

— Реших, че в пералнята ще е по-лесно. Вайълет вдигна поглед към мен.

— Може ли и аз да си измия косата в пералнята? — попита.

— Ще го обсъдим по-късно — казах й.

Тя пое към кухнята, очаквайки да я последваш, като пътьом взе да нарежда как точно ще приготви курабийките. Ти обаче остана при мен. Протегнах ръце и ти дойде в прегръдките ми. Усетих сълзите ти върху бузата си.

— Защо си обръсна главата — попитах тихичко. Ти се дръпна и потърка очите си.

— В знак на траур — отвърна. — Реших, че така е редно. Различно ли изглеждам?

— Различно, но пак си ти — казах. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се включиш в приготвянето на курабийките?

— Разбира се — отговори. — И ти благодаря за тази твоя сладка дъщеря. Както и че уважи нейното желание да разведри тъжния старец. Благодаря, че си до мен днес. Може да прозвучи абсурдно, но успях да преживея всичко онова в Аризона донякъде и защото очаквах с нетърпение този ден.

Замесихме тестото, после го разточихме и го нарязахме в различни форми, подредихме ги в тавата и аз я пъхнах във фурната, Вайълет измъкна тенджерата за спагети.

— Виж какво правим да не се опарим — обърна се към теб. После запали лампичката във фурната, сложи тенджерата пред печката и се настани отзад. — Така не може да стигнем вратичката на фурната — каза и потупа мястото на пода до себе си.

Ти седна до нея и двамата не откъснахте поглед от фурната цели дванайсет минути, докато курабийките не се опекоха; през това време никой не обели дума. Чудех се за какво ли мислиш в този момент. Какво ли си мисли тя. Но не попитах. Наблюдавах ви с надеждата това да ти помогне по някакъв начин; надявах се загрижеността на Вайълет да не ти е безразлична и че отново ще се почувстваш заобиколен от любящи хора, въпреки загубата на майка ти. Не исках да губиш почва под краката.

Когато таймерът иззвъня, Вайълет ми донесе домакинската ръкохватка, окачена на дръжката на чекмеджето до мивката.

— Готови са! — провикна се. — Сега може да поиграем на криеница в замъка, докато изстинат.

— Криеница в замъка ли? — попита ти, докато се надигаше от пода с тенджерата за спагети в ръце.

Докато вадех курабийките от фурната, Вайълет ти обясни.

— Обличаме се като хора от някой замък и играем на криеница. Ти може да си кралят.