За малко да изпусна тавата, като го каза. Дотогава само на Дарън позволяваше да бъде крал. Когато Джей идваше на гости, Вайълет му отреждаше ролята на магьосника. Баща ми и бащата на Дарън неизменно бяха дворцовите шутове.

— Ти ли ще си моята кралица? — я попита ти, докато те водеше за ръка към кашона с костюмите.

— Не! — възкликна тя, сякаш не беше чувала по-абсурдно нещо. — Аз съм фея! Мама е кралицата.

Ти ме проследи с поглед, докато изключвах печката и идвах към вас.

Вайълет сложи корони на главите ни и намъкна крилата си на фея.

— Е, кралю и кралице, сега ще се скрия във вашия замък! Бройте до двайсет и три и тръгвайте да ме търсите!

„Двайсет и три?!", изрече само с устни ти към мен. Свих рамене. Вайълет изтича навън от стаята и ние започнахме да броим.

— По-силно! — провикна се тя откъм коридора.

Вече бяхме стигнали до тринайсет, когато я чух да крещи: „Ей, в замъка има ров!". Престанах да броя.

— Въображаем ров ли? — провикнах се в отговор.

— Не, съвсем истински! — отвърна тя високо. После долових шляпане на малки крачета в локва — нямаше как да сбъркам този звук.

Изхвръкнах на мига от дневната.

— Къде си? — извиках.

— Това е криеница в замъка! — отвърна тя. — Не мога да ти кажа!

Но беше оставила вратата на пералното помещение отворена и водата постепенно се стичаше към коридора.

— Боже! — извиках и хукнах натам. Ти изтича покрай мен към Вайълет.

— Открих те! — извика. — А сега според мен е моментът, когато кралят взема феята на ръце и тя полита! — И вдигна Вайълет във въздуха.

— По-високо! — провикна се тя, заливайки се от смях. — Феите летят по-високо!

Стоях пред пералното и гледах втренчено локвата. „Мамка му, казах си. Мамка му, мамка му, мамка му." Водата продължаваше да извира иззад пералнята. Измъкнах телефона от джоба си и звъннах на Дарън.

— Добре ли си? — вдигна още след първото позвъняване той.

— Аз — да — отвърнах. — Пералното обаче не. Вътре има огромна локва. Мисля, че пералнята се е повредила. Кой ни е водопроводчикът?

— По дяволите — възкликна той. — Ще ти пратя телефона му по мейла. Освен ако не искаш аз да му звънна?

— Не, не — казах. — Аз ще го свърша. Дали да спра пералнята? Да я изключа ли от контакта?

— Представа нямам — отговори Дарън. — Питай водопроводчика. Току-що ти пратих телефона му. После се обади да кажеш какво става.

Затворих и си проверих пощата. Ти мина с бръснещ полет покрай мен, все още с Вайълет на ръце.

— Къде ви е електрическото табло — попита. — Трябва да изключиш пералнята.

— Сигурен ли си? — казах, докато търсех мейла от Дарън. — Тъкмо щях да питам водопроводчика.

— Сигурен съм — отговори и завъртя Вайълет около себе си. — Трябва да изключиш пералнята, да спреш водата и да не докосваш нищо свързано с електрическата мрежа, докато стоиш в локвата.

— О! — казах. — Това звучи логично. Електрическото табло е в кухнята.

Ти понесе Вайълет натам.

— Феята каца! — каза и я остави върху кухненския плот.

— Още лети! — възпротиви се тя.

— Кралят трябва да поправи едни неща — обясни. Още беше с короната и тя леко се беше килнала.

Двете с нея те наблюдавахме как си нагласи короната и свали бушона, под който пишеше „Перално помещение".

— Сега да се обадя ли на водопроводчика? — попитах. Ти вече си сваляше обувките и чорапите.

— Нека първо погледна — каза и нави крачолите на панталона.

Свалих Вайълет от плота и я понесох към пералното, където те гледахме как издърпваш пералнята напред и затягаш разхлабения конектор на маркуча. След спирането на водата локвата намаля, благодарение на отводнителния канал в средата на пералното помещение.

— Това би трябвало да свърши работа — каза. — Може да се обадиш на водопроводчика, за да си съвсем сигурна, но първо, не е зле пак да пуснеш пералнята и да видиш дали изпуска вода.

Оная нелепа корона продължаваше да е на главата ти. „Ето какъв щеше да е животът ни, ако нещата бяха потръгнали другояче", помислих си.

— Добре ли си? — попита ти и ме изгледа странно. Усмихнах се.

— Да, благодарение на теб — отвърнах. — Според мен си по-скоро рицар в лъскави доспехи, а не крал. Благодаря, че спаси пералното ми помещение.

Ти се разсмя.

— Не ми е приятно да се разделя с короната, но трябва да призная, чевинагисъм харесвал Ланселот[45].

Това ли намекваше? За Ланселот и Гуиневир? Май беше точно така.

Преглътнах мъчително — щеше ми се да не четеш мислите ми като разтворена книга. После се обърнах към Вайълет, която все още държах на ръце.

— Е, моя приказна принцесо, курабийките май вече са изстинали и стават за ядене. Искаш ли една?

Тя се изтръгна от ръцете ми и хукна към кухнята с викове:

„Да! Да!".

— Курабийка и за теб, кралице моя? — каза ти, намествайки короната си.

Надникнах в очите ти и видях там тъга, въпреки опитите да я прикриеш. Заради хаоса в пералното съвсем бях забравила защо дойде всъщност.

— Как си? — попитах.

— По-добре — отвърна. — Благодаря ти за този ден.

— Радвам се — и няма за какво. — Искаше ми се пак да те прегърна, но се овладях. Гуиневир е била съпруга на крал Артур все пак.

— Трябва да отидем в кухнята, преди Вайълет да започне да се катери по бюфета — казах.

После тримата седнахме и се почерпихме с курабиите, които бяхме приготвили заедно.

НЕ КАЗАХ НА ДАРЪН, ЧЕ ДВАМАТА С ТЕБ продължихме да поддържаме връзка по мейла още известно време след това. После ти започна да пътуваш толкова често, че едва успявах да хвана дирите ти: Филипините, Русия, Северна Корея, Южна Африка. Паузите между нашите имейли ставаха все по-дълги, докато накрая не си дадох сметка, че са минали месеци от последната размяна на писма. Вайълет, изглежда, те забрави, поне през повечето време не се сещаше за теб. Но щом ме попиташе дали може да си изпере косата в пералнята, аз мислено отправях молба към Вселената ти да си в безопасност и да си щастлив.

LXV

СЪЩАТА ЕСЕН, СЛЕД КАТО МИ ПОПРАВИ ПЕРАЛНЯТА — а тинаистиная поправи, казах ти го, нали? — едно обаждане на Кейт ме обезпокои. Дарън гледаше голф, а децата си играеха в дневната. Ани душеше под дивана, издирвайки зрънцата зърнена закуска, разпиляна навсякъде по пода. Аз опитвах да се преборя с купчината списания „Нюйоркър", размишлявайки дали да не се откажа от абонамента, защото трупането на непрочетени броеве всяка седмица ме караше да се чувствам неадекватна. И ми напомняше всъщност колко малко време отделям за себе си извън работата и семейството.

— Какво е мнението ти за бикините с цепка отдолу? — подхвана Кейт направо, щом вдигнах.

— Ами. — измънках и тръгнах към кухнята, като преди това се уверих, че Лиъм и Вайълет са все така погълнати от строежа на своята висока крепост. — Честно казано, никога не съм мислила по въпроса, но ми се виждат малко безсмислени. Нещо като очила без стъкла или сутиен без чашки, например.

— Има ли изобщо сутиен без чашки? — попита Кейт.

— Представа нямам — отвърнах. — Просто така ми хрумна. Защо питаш за бикините с цепка?

Кейт въздъхна от другата страна на линията.

— Понякога иска ли ти се… знам ли — да понажежиш нещата?

— За секс ли става дума? — попитах. Това изобщо не беше в стила на Кейт. Никога досега не я бях чувала да произнася думи като „бикини с цепка" и „понажежаване". Нейното моминско парти беше в спа център и не бяха допуснати никакви сламки с форма на пенис.

— Оплаках се на Лиз, че нещата с Том са вече толкова. банални. А тя ме посъветва да си взема бикини с цепка.

Вече започваше леко да ми се прояснява. Сигурно Лиз постоянно носеше бикини с цепка. И сутиени без чашки, ако изобщо имаше такива.

— В секса ли има застой? — уточних. Кейт въздъхна.

— Във всичко — отговори. — Всяка сутрин пътувам с един и същи влак за работа и пак с един и същи влак се връщам вечер. Том всеки ден ми задава едни и същи въпроси, като се прибира от работа — на два влака след мен. Аз винаги си мия лицето, докато той си мие зъбите, а после докато аз си мия зъбите, той пикае. Всяка вечер. А когато реша за разнообразие да си измия зъбите, преди да си наплискам лицето, той се обърква и не знае какво да прави. Така ли ще продължава вечно?

Не бих казала, че нещата между мен и Дарън са в застой, но ако трябва да съм напълно откровена, понякога ми се струваха малко… рутинни, по инерция.

— Разбирам за какво говориш — казах. — Дарън всеки ден се обажда в пет и две минути да пита по кое време ще се прибера. Асистентката ми вече ни взе на подбив. Откакто съм с него, купувам само една марка тоалетна хартия — „Чармин ултра стронг". Миналия месец се замислих дали да не купя „Чармин ултра софт". Но така и не го направих.

— А е трябвало — отбеляза Кейт.

— Ти пък трябва да смениш влака — казах й. — Или да се подстрижеш. Или да заминете само двамата с Том. Може да оставиш момичетата при нас за един уикенд.

— Наистина ли си готова да ги гледаш някой уикенд? — попита тя.

— Разбира се — отговорих. — Хайде, действай. И като за начало планирай пътуването.

— Ами ти? — настоя Кейт.

— Аз ще сменя марката тоалетна хартия — уверих я.

И двете се разсмяхме. Том и Кейт ни оставиха момичетата и заминаха за уикенда. А аз купих „Чармин ултра софт". Но иначе всеки ден има толкова много задачи, толкова работа за вършене, че е много по-лесно нещата да са рутинни, за да не се налага да ги мислиш. Дори нищожното усилие да избереш марка тоалетна хартия може да промени ситуацията от управляема в неуправляема.

Разговорът с Кейт обаче ме накара да се размисля: понякога животът ми с Дарън наистина изглежда застоял. А застоят може да се превърне в нещо по-лошо, ако не се вземат мерки.

LXVI

ОНАЯ ЗИМА, НЯКОЛКО МЕСЕЦА СЛЕД КАТО ЛИЪМ навърши две годинки, цялото семейство се тръшна болно. Налегна ни ужасна простуда и Вайълет цяла седмица не ходи на детска градина. Стана апатична, непрекъснато се държеше за мен, а сърцето ми се свиваше, щом започнеше да кашля — от гърдите й излизаше нещо като грохот. И на теб щеше да ти се къса сърцето, Гейб. Тя имаше толкова печален, толкова окаян вид. Ани нито за миг не се откъсваше от нея. Дарън също не беше добре и като за капак сделката, която движеше, не вървеше така гладко, както той очакваше. Това го направи сприхав — и с мен, и с децата.

На четвъртия ден от епидемията трите с Вайълет и Ани лежахме сгушени на дивана и гледахме „Заблести!", а Лиъм играеше на пода с любимото си дървено влакче. Дарън крачеше из апартамента с финансовия отчет на някаква компания в ръце и четеше в движение. На третата или четвъртата обиколка подметна: „Носът на Лиъм тече".

— На кухненската маса има кърпички — отвърнах. Той спря и ме погледна.

— Аз работя — каза. — Ти си им майка.

— Моля?! — възкликнах, докато Вайълет бършеше сополивото си носле в пуловера ми.

— Аз работя — повтори той.

Забих поглед в него. Понякога, като изтърсеше нещо подобно, се замислях това ли е наистина човекът, за когото се омъжих. Не се случваше често, но все пак се случваше. И почти винаги ставаше дума за отглеждането на децата и моята роля на съпруга и майка в семейството.

Така че се надигнах от дивана, като взех и Вайълет с мен, донесох кърпичките от кухнята и изсекнах Лиъм.

По-късно същата нощ се събудих от плача на Лиъм. Съвсем наскоро го бяхме прехвърлили от бебешката кошарка в легло, но той все още не беше разбрал, че може и сам да слиза от него през нощта. Погледнах към Дарън. И той лежеше полубуден, с едва-едва отворени очи.

— Лиъм плаче — казах.

— Чувам.

Имах чувството, че главата ми е пълна с памук.

— Отиваш ли?

Това всъщност не беше въпрос.

— Ъхъ — измърморих, надигайки се от леглото. Вайълет стоеше пред вратата на Лиъм.

— Той ме събуди, мамо — каза, докато ме следваше вътре.

— И мен — отговорих и го вдигнах от леглото. — Сега защо не се върнеш да спиш?

— Може ли да остана? — попита тя. Чувствах се прекалено изтощена, за да споря.

— Добре — казах, после се обърнах към Лиъм. — Какво не е наред, миличък?

Усетил се вече в ръцете ми, плачът му премина в скимтене. Избърсах сополите по лицето му.

— Много голещо — каза, все още с треперлив гласец. Опрях устни в челото му, както направих и с Дарън оная Коледа преди години. Аз обаче също бях болна и не можех да се доверя на чувствителността на устните си. Премерих му температурата. 38,5 градуса. Изпъшках.

— Добре, малкият — казах. — Това няма да ти хареса, но пък ще се почувстваш по-добре.

Под зоркия поглед на Вайълет впръсках със спринцовка тайленол в гърлото на Лиъм и пъхнах отвора на бебешката чаша между устните му. Той беше твърде болен и изтощен, за да се съпротивлява дълго. Преглътна, после се закашля.

— Знам, миличък — казах. — Никак не е забавно да си болен.