— Той е прав — намеси се Нейт. — Никой не знае как ще се развият нещата и не е зле човек да си начертае план. Тази вечер спечели много точки. Не ги пропилявай. И ако разкриеш нещо интересно с онези светлини, то непременно ще наклони везните в твоя полза и ще улесни решението на „Най-гледаното време“ и „Добро утро, Америка“.

Джеръми се вгледа в агента си.

— Ама ти сериозно ли? Това е незначителна история. Реших да я направя, само защото имам нужда от малко почивка след Клосън. Той ми отне цели четири месеца.

— Ама пък виж какво ти донесе — сложи Нейт ръка на рамото му. — Може да е партенка, но с добри кадри и подходяща история зад тях не се знае какво ще излезе, нали?

Джеръми замълча за момент, после сви рамене.

— Добре — каза и погледна Алвин. — Тръгвам във вторник. Виж дали ще можеш да дойдеш в петък. Ще ти се обадя за подробности.

Алвин вдигна бирата си и отпи.

— Голи! — извика той, имитирайки Гомер Пайл от популярното шоу. — Отлитам за страната на пясъците и свинските бели бъбреци. Обещавам да не те охарчвам много.

Джеръми се засмя.

— Бил ли си някога на юг?

— Не, а ти?

— Ходил съм в Ню Орлиънс и Атланта — призна той. — Но те са градове, а градовете навсякъде са едни и същи. Този път трябва да стигнем до истинския Юг. Гробището е в малко градче Бун Крийк в Северна Каролина. Трябва да видиш уебсайта му. Показва ни цъфнали през април азалии и кучешки дрян и ни запознава гордо с портрета на най-изтъкнатия си гражданин. Някой си Норуд Джеферсън.

— Кой? — сви вежди Алвин.

— Един политик. Бил е в щатския сенат на Северна Каролина от 1907 до 1916 година.

— На кого му пука?

— И аз това се питам — кимна Джеръми, хвърли поглед през бара и остана разочарован, когато видя, че червенокосата си е тръгнала.

— Къде точно се намира, казваш?

— Между „по средата на нищото“ и „къде по-точно е това“. Ще спя на място, наречено „Грийнлийв Котиджис“, описано в рекламата като пасторално и провинциално, но все пак модерно. Каквото и да значи това.

— Ще си бъде истинско приключение — засмя се Алвин.

— Не се тревожи. Сигурен съм, че ще паснеш на мястото.

— Сигурен си?

— Напълно — каза Джеръми и посочи кожените дрехи, татуировките и пиърсинга. — Дори подозирам, че ще искат да те осиновят.

2.

Във вторник малко след дванайсет, на другия ден след интервюто за списание „Пийпъл“, Джеръми пристигна в Северна Каролина. Когато заминаваше, в Ню Йорк беше мрачно и студено, очакваше се сняг. Тук, с ясносиньото небе, зимата изглеждаше отдавна отминала.

Според картата, която си купи от магазина за сувенири на летището, Бун Крийк се намираше в окръг Памлико, на сто и шейсет километра от Райли и — ако пътят дотам можеше да се вземе за някакъв показател — далеч от цивилизацията. Релефът от двете страни на пътя беше равен и гол, интересен колкото тесто за палачинки. Фермите бяха разделени от хилави пожълтели борчета и предвид мижавия трафик те бяха единственото, което спасяваше Джеръми от пълната скука.

Все пак трябваше да признае, че не е толкова зле. Поне в онази част с шофирането. Всеки знаеше, че леката вибрация на гумите, ревът на двигателя и високата скорост увеличават притока на адреналин, особено при мъжете (веднъж беше писал статия за това). Животът в града превръщаше притежаването на автомобил в излишен лукс и той не оправдаваше разходите за поддържането му. Предпочиташе да пътува в претъпканото метро или със стари раздрънкани таксита. Придвижването из града беше изнервящо, напрегнато и в зависимост от шофьора на таксито дори опасно за живота, но като кореняк нюйоркчанин той отдавна бе приел това за един от вълнуващите аспекти на града, наричан от него дом.

Мислите му се понесоха към бившата му жена. Мария би харесала това пътуване. В първите години от брака им те често си наемаха автомобил и отиваха в планината или на плаж, доволни да прекарат часове на пътя. Мария работеше като журналист в списание „Ел“ и двамата се бяха запознали на едно парти в редакцията. Когато я попита иска ли да дойде с него до близкото барче за по едно кафе, нямаше представа, че това ще е единствената жена, която някога щеше да обича. В началото дори си бе помислил, че е грешка да я кани на кафе, защото на пръв поглед му се стори, че нямат никакви допирни точки. Тя беше прекалено напориста и емоционална, но после, когато я целуна пред дома й, любовта го помете като ураган.

Впоследствие започна да цени нейната борбеност и безпогрешния й усет за хората, както и способността й да го приема без остатък и без да го съди, независимо дали беше за добро или за лошо. Година по-късно, заобиколени от приятели и роднини, двамата се озоваха в църквата. Тогава Джеръми беше на двайсет и шест, още нямаше своя колонка в „Сайънтифик Американ“, но вече градеше репутацията си на добър и способен журналист. Двамата едва успяваха да плащат наема на малкия си апартамент в Бруклин. За него онези години бяха трудни, но определено най-щастливите в живота му. Смяташе, че бракът им е стабилен, но както се оказа по-късно — бил е изграден върху пясъчна основа. В началото проблемът беше ясен и прост: нейната работа я закотвяше в града, докато той пътуваше непрекъснато в преследване на голямата история. Отсъстваше със седмици и въпреки уверенията й, че може да се справи с това, постепенно бе осъзнала, че няма да издържи дълго. Две години след сватбата, по време на подготовката му за поредното пътуване, тя седна на леглото до него, стисна ръце в скута си и го погледна с големите си кафяви очи.

— Така не става — заяви. Помълча, после продължи: — Ти никога не си вкъщи и това не е честно спрямо мен. Не е честно спрямо двама ни.

— Искаш да напусна ли? — попита той, усещайки надигащата се в гърдите му паника.

— Не, не искам да напускаш, но може да потърсиш нещо по-спокойно. Например в „Таймс“. Или в „Поуст“. Може и в „Дейли Нюз“.

— Това няма да продължи вечно — защити се той. — Още малко и ще уседна.

— Така каза и преди шест месеца — отбеляза тя. — Но аз не вярвам, че нещо ще се промени.

Поглеждайки назад, Джеръми разбра, че трябваше да приеме този разговор за предупреждение, каквото си беше, но тогава мислеше само за предстоящата задача. Трябваше да събере материал за статията си, този път в Лос Аламос. Когато я целуна за довиждане, тя му се усмихна несигурно и през целия полет той не можа да изтрие от съзнанието си странното й изражение, но когато се върна, Мария си беше същата и двамата прекараха уикенда в леглото. После тя започна да говори за дете и въпреки притесненията си той също се запали по идеята. Разбра, че му е простено, но защитната броня на тяхната връзка се бе пропукала и при всяко следващо пътуване излизаха все нови и нови пукнатини. Раздялата дойде след около година, месец след посещението им при онзи лекар в Горен Ийст Сайд, разкривайки им истина, за която никой от тях не бе предполагал. Това посещение предопредели края на връзката им в много по-голяма степен, отколкото неговите пътувания.

— Не мога да остана — каза му тя, когато напуснаха кабинета на лекаря. — Искам да бъда с теб и част от мен винаги ще те обича, но просто не мога.

Нямаше нужда да казва повече и след развода в кратките моменти на самосъжаление той често се питаше дали някога го бе обичала истински. Ядосваше се, че не опитаха да се преборят с това, че той не успя да я разбере. Но накрая интуицията му подсказа защо си бе отишла и той прие фактите, без да изпитва лоши чувства към нея. Те останаха в добри отношения и от време на време се чуваха по телефона. Три години по-късно тя се омъжи за един адвокат от Чапакуа, но той не намери сили да отиде на сватбата й.

Разводът им бе приключил преди седем години и ако трябваше да бъде честен, това беше единственото тъжно нещо, което някога му се бе случвало, въпреки че малко хора знаеха това. След Мария никога не беше сериозно нараняван, имаше активен социален живот и се бе измъкнал от детството без психологически травми, засегнали толкова много хора на неговата възраст. Братята и снахите, родителите и дори бабите и дядовците — и четиримата навършили деветдесет — бяха живи и здрави. И си бяха близки; само преди няколко седмици многобройният клан се бе събрал в дома на родителите му в Куинс, където бе отраснал, и всички прекараха чудесно. Джеръми имаше седемнайсет племенници. Превърнал се отново в ерген сред семейство от щастливо женени братя и сестри, той имаше късмет, че братята му бяха достатъчно съобразителни и нито веднъж не го попитаха защо се е развел.

Благодарение на тях той успя да преодолее раздялата без големи драми. През по-голямата част от времето. Наистина, понякога при подобни пътувания неочаквано се замисляше какво ли би било, ако нещата не се бяха развили така, но напоследък това му се случваше все по-рядко. Важното беше, че разводът не го настрои срещу нежния пол.

Преди няколко години му се наложи да направи научно изследване по въпроса, дали възприемането на красивото като такова е резултат на наложени от културата на човека правила, или е генетично заложено. За нуждите на проучването беше проведен експеримент. Красиви и не толкова привлекателни жени бяха помолени да подържат бебета и учените измериха дължината на времетраенето на зрителния контакт помежду им. Експериментът показа пряка зависимост между красотата и зрителния контакт: бебетата задържаха по-дълго погледа си върху красивите жени и резултатът беше в полза на твърдението, че възприемането на красотата ни е вродено. Проучването предизвика сериозен интерес в „Нюзуик“ и „Таймс“.

Джеръми реши да опровергае проучването в своята статия, защото според него то не вземаше предвид важни качества. Външната красота грабваше веднага погледа на човека, но той беше скептичен към красотата на супермоделите и знаеше, че повечето мъже изпитват същото. За него интелектът и страстта бяха далеч по-привлекателни и с времето ставаха все по-вълнуващи. За да бъдат дешифрирани, те изискваха много повече от един поглед и при по-дълга връзка външната красота минаваше на заден план.

Той написа, че красотата наистина побеждава в първия момент, но при средни и по-дълги периоди на връзка културните норми — най-вече онези, възприети от семейната среда — бяха по-важни. Редакторът намери идеята му за „твърде субективна“ и му предложи да напише нещо за прекомерната употреба на антибиотици в храната на пилетата, което водеше до сериозната заплаха да превърне стрептококите в следващата бубонна чума. Напълно обяснимо, беше си помислил тогава разочарованият Джеръми: редакторът беше вегетарианец и жена му беше красива и ярка като небето над Аляска.

Редактори! Отдавна бе установил, че повечето от тях са лицемери. Но като в повечето професии лицемерите бяха активни и политически удобни — оцелявайки, те държаха корпорациите над водата, тоест не само ти даваха работа, но и плащаха разноските.

Джеръми се радваше, че скоро ще напусне кораба, поне, Нейт беше на това мнение. Е, не напълно, разбира се. Вероятно Алвин беше прав, като казваше, че телевизионните продуценти не са по-различни от редакторите, но телевизията плащаше заплати, което означаваше, че ще може да подбира проектите си, а не да тича след всеки заек. Мария се оказа права за работата му. За петнайсет години тя не се бе променила с нищо. Статиите му бяха с по-висок рейтинг и благодарение на изградените през годините връзки може би събираше информацията по-лесно, но тези неща не променяха факта, че животът му минаваше в търсене на нови оригинални истории. Продължаваше да пише своята колонка в „Сайънтифик Американ“, но освен това трябваше да прави поне едно или две сериозни разследвания в годината, както и да напише петнайсетина по-малки статии, а понякога се занимаваше с дадена тема цял сезон. Коледа наближава? Напиши нещо за истинския Свети Николай, роден в Турция и станал епископ на Майра, известен със своята щедрост, любов към децата и грижа за моряците. Лятото идва? Какво ще кажеш за една статия за глобалното затопляне и за покачването на температурата с 0,8 градуса през последните сто години, което неминуемо ще доведе до трагични резултати, (1) превръщайки Съединените щати в нова Сахара, или как глобалното затопляне (2) може да предизвика нова ледникова епоха и да превърне САЩ в снежна тундра. Денят на благодарността от своя страна беше добър повод да кажем истината за живота на пилигримите, да знаят хората, че той не е минавал само в приятелски вечери с местните жители, но е включвал още гонения на вещици като в Салем, епидемии от едра шарка и кръвосмешения. Интервютата с известни учени и статии за различни сателити или проекти на НАСА бяха винаги добре дошли, защото бяха лесни за вместване, независимо от сезона, както и експозетата за наркотици (легални и нелегални), секс, проституция, хазарт, алкохолизъм, съдебни случаи, включващи големи маси от хора, и всичко, абсолютно всичко свързано със свръхестественото, въпреки че то нямаше нищо общо с науката, а с мошеници като Клосън.