— Какво трябва да значи това?

Тя закрачи из стаята.

— Какво ли? Да не мислиш, че не знам, че мислено вече си в Ню Йорк? Това тук е само една спирка по пътя ти. Бас държа, че дълбоко в себе си се чудиш как може човек да живее в тази пустош. И въпреки сладките ти приказки вчера, мисълта, че можеш да останеш тук, ти се струва смешна.

— Не съм казвал, че ще остана.

— Не беше нужно — извика тя, бясна от самодоволното му поведение. — Когато говорех за саможертва, бях абсолютно сигурна какво е мнението ти. Ти си мислеше, че аз трябва да я направя. Да напусна семейството, приятелите и дома си, защото Ню Йорк е много по-добър град за живеене. Да постъпя като послушна малка женичка, да последвам съпруга си, където и да реши да отиде. Мога да се обзаложа, че изобщо не ти е минало през ума ти да напуснеш дома си.

— Преувеличаваш.

— Така ли? За какво? За това, че очакваш да тръгна с теб? Или си планирал утре да се отбиеш в някоя агенция за недвижими имоти? Ето, позволи ми да ти улесня живота. — Грабна телефона и му подаде слушалката. — Офисът на госпожа Рейнолдс е от другата страна на улицата. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти покаже няколко къщи, ако си готов да купуваш.

Джеръми остана загледан в нея. Не можеше да отрече обвиненията й.

— Защо мълчиш? — Тресна слушалката върху вилката тя. — Да не би да си прехапа езика? Отговори ми, моля ти се, какво имаше предвид, като каза, че ще измислим начин да запазим връзката ни? Дали не си представяше, че ще седя тук и ще чакам да намериш време да отскочиш за една-две нощи, без реална възможност да бъдем заедно? Или ще използваш тези твои посещения да ме убедиш, че правя огромна грешка, като кисна тук, че си губя времето и е много по-добре да те последвам? — В думите й имаше толкова болка и гняв.

Дълго време никой от тях не проговори.

— Защо не ми каза това снощи? — попита накрая той. Гласът му звучеше глухо и нещастно.

— Опитах се — отвърна тя. — Но ти не искаше да слушаш.

— Тогава защо… — Той остави въпроса недовършен, но смисълът му беше кристално ясен.

— Не знам — въздъхна тя и сведе поглед. — Ти си хубав мъж. Прекарахме два чудесни дни… просто бях в такова настроение.

Джеръми се взря в нея.

— Това ли беше за теб? Едно добро прекарване на времето?

— Не — призна Лекси, съзирайки болката в очите му. — Не и последната нощ. Но това не променя факта, че всичко свърши.

— Значи се отказваш?

— Не! — извика тя и с изненада усети сълзите в очите си. — Не прехвърляй вината върху мен. Ти си този, който си тръгва. Ти нахлу в живота ми и го обърка. Аз си живеех съвсем спокойно, преди да се появиш. Бях доволна от живота си. Не можех да кажа, че съм щастлива, може би малко самотна, но доволна. Обичам си работата. Обичам да посещавам Дорис и да виждам, че е добре. Обичам да чета приказки на децата. Дори обичам нашата туристическа обиколка, въпреки че ти ще се опиташ да я изкараш нещо глупаво, за да блеснеш по телевизията.

Те стояха един срещу друг като препарирани. Всички думи бяха изречени. Всичко бе изкарано на светло и двамата се чувстваха изцедени.

— Недей така.

— Как? Да говоря истината ли?

Без да изчака отговора му, тя грабна якето и чантата си и тръгна към вратата. Джеръми се отдръпна да й направи път и тя мина покрай него, без да каже нито дума повече. Вече беше в коридора, когато той най-после събра сили да заговори:

— Къде отиваш?

Лекси направи още една крачка, преди да спре. Въздъхна и се обърна.

— У дома — отвърна тихо. Изтри една сълза и изправи рамене. — Както ще направиш и ти.

18.

Късно вечерта Алвин и Джеръми разположиха камерите по брега на Памлико. От старата фабрика за тютюн се носеше музика. Танците бяха в разгара си. Останалите магазини бяха затворени. Дори и прозорците на „Лукилу“ бяха тъмни. Свили се в якетата си, двамата, изглежда, бяха единствените, които работеха.

— И после какво стана? — попита Алвин.

— После нищо — сви рамене приятелят му. — Тя си тръгна.

— И ти не я последва?

— Тя не поиска.

— Как разбра?

Джеръми потърка очите си, припомняйки си за кой ли път кавгата. Последните няколко часа за него бяха минали като в мъгла. Смътно си спомняше, че се върна в отдела за редки издания, прибра дневниците на рафта, излезе и заключи вратата след себе си. Анализира всяка казана от нея дума. Гневът и чувството, че е предаден, се смесиха с тъга и съжаление. Следващите четири часа прекара в леглото си в „Грийнлийв“, опитвайки се да измисли как може да оправи нещата между тях. Не трябваше да нахълтва така безцеремонно в кабинета й. Наистина ли се ядоса толкова много за онзи дневник, възмутен, че са го измамили, или просто беше бесен на Лекси и също като нея търсеше повод за кавга?

Не можеше да реши и Алвин също не беше в състояние да му помогне, когато му разказа всичко. Чувстваше се ужасно изморен и въпреки предстоящата работа трябваше да се бори с желанието си да изтича при Лекси и да се опита да оправи нещата. Ако тя си беше у дома, разбира се. Защото, доколкото знаеше, в момента тя се вихреше на дансинга в старата фабрика.

Той въздъхна. Мислите му отново се върнаха към последната част от разговора им в библиотеката.

— Видях го в очите й — отговори на въпроса на приятеля си.

— Значи всичко свърши?

— Да — кимна мрачно Джеръми. — Свърши.

Алвин поклати глава и се обърна към реката. Изобщо не разбираше как можеше приятелят му да се привърже към това момиче за толкова кратко време. Тя не беше чак такава красавица, всъщност, изобщо не се вписваше в представата за красавица от Юга.

Но нямаше причина да се тревожи за Джеръми. Това си беше просто флирт и Алвин беше сигурен, че стъпи ли веднъж на борда на самолета за Ню Йорк, ще я забрави напълно.

Винаги ставаше така.



Кметът Джъркин седеше сам на една маса в ъгъла и наблюдаваше танците, подпрял брадичката си с ръка.

Той се бе надявал да намери Джеръми тук, за предпочитане в компанията на Лекси, но щом пристигна, чу служителите в библиотеката да обсъждат кавгата между двамата днес следобед. Според тях проблемът беше сериозен и имаше нещо общо с един от дневниците. Джеръми крещял, че са го измамили.

Щом чу това, Джъркин веднага съжали, че дари дневника на баща си на библиотеката. Но навремето това не изглеждаше толкова важно, тогава беше важна точната информация за историята на града. Библиотеката беше най-правилното място за този документ. Можеше ли някой да знае какво ще се случи след петнайсет години? Кой бе предполагал, че текстилната фабрика ще затвори врати и мината ще преустанови дейността си? И стотици хора ще останат без работа? Кой си бе представял, че младите семейства ще започнат да напускат града, без надежда да се върнат? И че градът ще трябва да се бори за оцеляването си?

Не, не трябваше да включва гробището в Обиколката. Нито да споменава за духове в онази брошура. Знаеше много добре, че светлините идват от нощната смяна във фабриката за хартия. Но градът имаше нужда от някакво чудо, нещо, което да привлече туристи и да ги накара да прекарат няколко дни, за да могат да усетят красотата на това прекрасно място. Ако успееха да осигурят достатъчно посетители, може би щяха да се превърнат в Мека за пенсионерите, подобно на Ориентал, Вашингтон или Ню Берн. Според него това беше единствената надежда за града. Дойдеха ли веднъж, пенсионерите щяха да се нуждаят от заведения за хранене, от банки и търговски центрове, където да харчат парите си. Нямаше да стане веднага, но не беше невъзможно и трябваше да се започне отнякъде. С включването на гробището и мистериозните светлини в обиколката те успяха да продадат още неколкостотин билета, а идването на Джеръми беше добра възможност да станат известни в цялата страна.

О, Джъркин веднага бе разбрал, че журналистът има ум като бръснач и неминуемо ще разкрие истината, но това не го притесняваше. Какво като разкажеше всичко по телевизията? И в своята колонка? Така или иначе, хората щяха да разберат за Бун Крийк и някои от тях щяха да поискат да проверят със собствените си очи как стоят нещата. Една отрицателна публикация беше по-добра от никаква, нали? Но не и ако използваше думата „измама“.

Тя звучеше отвратително и отблъскваше. При това не отговаряше на истината. Да, вярно беше, че Джъркин знаеше каква е причината за светлините, но едва ли някой друг в града имаше представа. И какво лошо имаше в невинното му премълчаване? Фактите бяха такива: има легенда, има светлини и някои хора вярваха, че причината е в духовете. Другите си мълчаха, защото разбираха, че тази история отличава градчето им от другите и го прави специално. Всички имаха нужда от това и сега повече от всякога.

Ако Джеръми Марш останеше доволен от посещението си, можеше да ги разбере. Но ако си тръгнеше огорчен, всичко пропадаше. След чутото, кметът не можеше да прецени с какви впечатления щеше да си тръгне той.



— Кметът изглежда разтревожен, не мислиш ли? — попита Родни.

Рейчъл погледна към скрилия се в ъгъла Джъркин, щастлива, че Родни бе останал до нея почти през цялата вечер. Не че не бе забелязала как поглежда към вратата и оглежда тълпата, търсейки Лекси, но това не помрачи настроението й, защото се виждаше, че му е приятно в нейната компания.

— Има нещо такова. Но той винаги се тревожи за нещо.

— Не — поклати глава Родни, — не е същото. Този път е нещо сериозно.

— Искаш ли да поговориш с него?

Заместник-шерифът се замисли. И той като кмета — и всички останали — бе чул за разправията в библиотеката, но за разлика от другите мислеше, че знае какво е станало и защо. Сглобил отделните парченца на пъзела, той вече имаше своя теория, особено след като видя потъналия в нерадостни мисли Джъркин. Веднага разбра, че тревогите му са свързани с начина, по който нюйоркчанинът щеше да представи на света тяхната малка мистерия.

Колкото до караницата, Родни се бе опитал да предупреди Лекси. Разривът беше неизбежен, но кой да го чуе? Тя беше най-твърдоглавата жена, която познаваше. Но беше и избухлива, и Джеръми бе имал възможност да опита жилото й. Родни се ядосваше, че тя за втори път постъпва така глупаво, но беше доволен, че нещата са приключили.

— Не — отвърна. — Няма какво да му кажа. Сега всичко е в неговите ръце.

Рейчъл сви вежди.

— Какво е в неговите ръце?

— Нищо — усмихна се Родни. — Не е важно.

Рейчъл се вгледа в него, но след малко сви рамене. Песента свърши и започна нова. Все повече хора отиваха към дансинга. Тя започна да тактува с крак.

Зает с мислите си, Родни като че ли не забелязваше танцуващите двойки. Трябваше да поговори с Лекси. Беше минал покрай дома й и бе видял светлината вътре и колата пред къщата. По-рано дежурният му бе докладвал, че гражданчето и неговият приличен на чучело приятел разполагат камери по брега на реката. Значи краят на историята предстоеше.

По-късно Родни отново щеше да мине покрай дома й, да види дали прозорците й още светят и да се отбие за малко, както бе направил вечерта след заминаването на господин Ренесанс. Нещо му подсказваше, че тя няма да се изненада от появата му. Дори му се струваше, че го чака и ще отвори вратата, преди да е почукал. После щеше да си направи безкофеиново кафе, да го настани на дивана и да се обвинява с часове за глупавото си увлечение.

Той кимна. Познаваше я по-добре от себе си.

Въпреки това не се чувстваше готов да предприеме конкретни действия. Първо, Лекси имаше нужда от време да си изясни нещата. Второ, време беше да си признае, че му беше дотегнало да играе ролята на големия брат. Не беше сигурен, че е в настроение да я слуша. В момента се чувстваше отлично и не му се искаше да си тръгва толкова рано.

А и групата беше доста добра. Много по-добра от онази, която им бе свирила миналата година. Той хвърли поглед към поклащащата се в ритъма на музиката Рейчъл, доволен, че е предпочела неговата компания пред всяка друга, както и онази вечер на празненството в чест на Джеръми. Винаги му беше приятно с нея и странно, напоследък всеки път, когато я виждаше, му се струваше по-хубава отпреди. Явно беше игра на въображението, но тази вечер му се струваше изумително красива.