— Не, не сме плащали — отвърна журналистът. — Благодаря за това.

— Няма нищо. Както казах, това е най-малкото, което можем да направим за теб и приятеля ти. Надявам се, престоят в нашето градче да ти е харесал.

Джеръми кимна, загледан в измъченото лице на кмета.

— Наистина, беше много приятно.

За пръв път, откакто го познаваше, Джъркин изглеждаше лишен от дар слово. Мълчанието му премина в неловка пауза и за да прикрие неудобството си, той оправи шала и го пъхна под якето.

— Ами… — започна несигурно — дойдох да ти кажа, че хората тук приеха с радост гостуването ти. Впечатлени са от работата и от поведението ти.

Джеръми пъхна ръце в джобовете и попита:

— Защо ме измамихте?

Кметът въздъхна.

— За какво говориш? За включването на гробището в обиколката ли?

— Не. Говоря за друго. Знаете, че баща ви е написал отговора на загадката в дневника си, но го скрихте от мен.

Кметът го погледна тъжно.

— Прав си — отвърна след малко. Гласът му потрепваше. — Баща ми наистина намери отговор на загадката. Историята беше неговата страст. Знаеш ли защо се интересуваше толкова много от миналото на нашия град?

Джеръми поклати глава.

— През Втората световна война служил в армията с човек на име Лойд Шомберг. Шомберг бил лейтенант, баща ми — обикновен войник от пехотата. Днес хората не осъзнават, че през онази война на фронта са се биели не само войници от редовната армия. Повечето са били обикновени хора: хлебари, месари, механици. Шомберг бил историк. Поне баща ми го наричаше така. По-късно се разбра, че бил гимназиален учител по история в Делауеър, но татко се кълнеше, че нямало по-ерудиран човек от него в целия взвод. Той обичал да разказва на хората си неизвестни истории от миналото и това държало баща ми далеч от ужаса на случващото се около тях. Но когато влезли в Италия, баща ми, Шомберг и останалите им другари били обкръжени от германците. Шомберг им наредил да се оттеглят, а той останал да ги прикрива. „Нямам избор“ — казал той. Било истинско самоубийство, всички го разбирали, но лейтенантът бил такъв човек. — Потънал в спомени, Джъркин замълча за момент, после тръсна глава. — Шомберг загинал, татко останал жив и когато след края на войната се прибра у дома, реши да стане историк в знак на почит към своя приятел.

Джъркин приключи разказа си, без да направи коментар.

— Защо ми разказвате всичко това — учуди се Джеръми.

— Защото аз също нямах избор — каза той. — Всеки град има нужда от нещо свое, нещо, което да напомня на жителите му, че техният дом е специален. В Ню Йорк нямате нужда от това. Имате си Бродуей, Уол Стрийт, Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата. Но тук… бизнесът замря. Огледах се наоколо и осъзнах, че всичко, което си имаме, е една легенда. А легендите… те са просто реликви от миналото. Градът се нуждаеше от нещо повече, за да оцелее. Ето какво се опитвах да направя, търсех начин да поддържам живота на града. После ти се появи…

Джеръми си спомни спуснатите щори на магазините, които видя, когато влезе за пръв път в града, сети се за думите на Лекси за затварянето на текстилната фабрика и мината за фосфор.

— Значи сте станали толкова рано, за да ми разкажете своята гледна точка за тази история?

— Не — отвърна кметът. — Дойдох да ти кажа, че всичко това беше моя идея. Нито Градският съвет, нито останалите хора тук имат някакво отношение към случилото се. Може би не трябваше да го правя. Сигурно е грешка. Но бях воден от мисълта, че това място и хората тук заслужават да живеят по-добре. Дойдох да те помоля само за едно. Докато пишеш своя материал, да имаш предвид, че това не е заговор. Ако искаш, хвърли ме в устата на лъва, мога да го преживея. И си мисля, че татко би разбрал.

Без да дочака отговор, Джъркин се върна в колата си и скоро изчезна в мъглата.

Докато нощта изсветляваше до сива ранна утрин, Джеръми помогна на Алвин да прибере оборудването си. Вече приключваха, когато пристигна Лекси. Беше с дрехите от първата им среща на гробището. Той срещна погледа й и от виолетовия цвят на очите й му се подкосиха краката. Двамата застанаха един срещу друг и в първия момент никой не намери думи да заговори. Тя носеше дневника на Джъркин.

Алвин наруши неловката тишина:

— Добро утро — провикна се той.

— Здравей, Алвин — отвърна му с измъчена усмивка тя.

— Рано си станала.

Тя сви рамене. Погледът й се върна на Джеръми. Алвин премести поглед от единия към другия.

— Ще отида да видя дали не съм забравил нещо — каза, но те не му обърнаха внимание.

Той влезе в бунгалото. Джеръми пое дълбоко въздух и рече:

— Не вярвах, че ще дойдеш.

— Честно казано, и аз не вярвах.

— Радвам се да те видя.

Сивото утро му напомни за онази разходка по плажа близо до фара и той разбра с болка на сърцето колко много я обича. Превъзмогна порива да скъси разстоянието между тях и остана на мястото си.

Тя кимна към колата му.

— Виждам, че си готов за път.

— Да — отвърна той. — Багажът е в колата.

— Успя ли да заснемеш всичко необходимо?

Той се поколеба. Баналният разговор го изнервяше.

— Затова ли дойде? Да ме питаш за работата и дали съм прибрал багажа си?

— Не — поклати глава тя.

— Защо дойде, Лекси?

— Исках да ти се извиня за поведението си вчера в библиотеката. Не биваше да се държа толкова грубо. Не беше честно към теб.

Той се усмихна насила.

— Няма нищо — отвърна тъжно. — Ще го преживея. Аз също трябва да ти се извиня.

Тя му подаде дневника.

— Нося ти го в случай, че искаш да го използваш.

— А ти искаш ли да го използвам?

— Не — отговори тя.

— Тогава защо ми го даваш?

— Защото наистина трябваше да ти кажа какво пише там. Не желая да мислиш, че всички сме организирали заговор срещу теб. Разбирам как ти изглеждат нещата и ти го давам като предложение за мир. Искам да те уверя, че никой не е заговорничил зад гърба ти…

— Знам — прекъсна я той. — Кметът дойде тази сутрин и ми обясни.

Тя кимна и сведе поглед, после го вдигна и срещна неговия. Той си помисли, че сега ще му каже нещо важно, но тя се въздържа.

— Е, това е. — Тя пъхна ръце в джобовете. — По-добре да те оставя да се приготвиш. Не обичам дългите сбогувания.

— Значи това е сбогуване? — опита да задържи погледа й той.

Тя го погледна тъжно и наклони глава.

— Няма какво друго да бъде.

— Смяташ, че е краят? И дойде да ми го кажеш? — Джеръми прокара пръсти през косата си и се намръщи. — Аз нямам ли право на мнение?

Тя заговори тихо, почти шепнешком:

— Вече приключихме с това, Джеръми. Не съм дошла да се карам с теб и не ми е приятно да те видя ядосан. Тук съм, защото не биваше да се държа вчера така. И не искам да си мислиш, че тази седмица не означава нищо за мен. Напротив.

Думите й му подействаха като удар в гърдите.

— Но въпреки това си готова да сложиш край?

— Готова съм да погледна реално на нещата — отвърна тя.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че те обичам?

Тя се загледа в него, после отмести поглед.

— Не го казвай.

Той направи крачка към нея.

— Но аз наистина те обичам! Не мога да го променя.

— Джеръми… Моля те…

Усетил, че най-после е намерил пробойна в защитата й, той тръгна бързо към нея, набирайки кураж с всяка следваща стъпка.

— Искам да опитаме, Лекс.

— Не можем да направим нищо, Джеръми.

— Разбира се, че можем — настоя той и заобиколи колата. — Можем да го измислим заедно.

— Не! — извика тя и направи крачка назад.

— Защо?

— Защото ще се омъжа за Родни, разбра ли?

Той спря. Думите й му подействаха като леден душ.

— Какво говориш?

— Снощи след танците той дойде и ние говорихме дълго. Какво ме гледаш? Той е честен, работлив, обича ме и е тук. А ти не си.

Потресен от чутото, той се вгледа в нея с широко отворени очи.

— Не ти вярвам.

Тя го изгледа равнодушно.

— Повярвай — изрече с равен тон.

Джеръми не успя да намери думи, тя му подаде дневника, махна леко с ръка и тръгна назад към колата си, загледана в него, както го бе гледала на гробището.

— Сбогом, Джеръми! — каза накрая и се обърна напред.

Все още вцепенен от шока, той чу двигателя и я видя да му хвърля последен поглед през рамо. Спусна се към колата и сложи ръка на багажника, за да я спре. Но когато автомобилът потегли, остави пръстите си да се плъзнат по мокрия от мъглата метал и се отдръпна, за да й направи път. За миг му се стори, че вижда сълзи в очите й, но после я изгуби от поглед и си помисли, че няма смисъл, че повече няма да я види.

Искаше му се да изкрещи след нея, да я накара да спре. Да й каже, че е готов да остане, защото ако заминаването му означаваше да я загуби, тогава не си струваше, но думите останаха неизречени, колата постепенно набра скорост и зави към главния път.

Той остана загледан след нея в мъглата и не помръдна, преди колата й да се превърне в сянка и от нея да се виждат единствено светлините. След миг изчезнаха и те и звукът от двигателя й заглъхна между дърветата.

20.

Останалата част от деня му мина като насън. Дълбоко наранен и изгарящ от обида, той се качи в колата си и потегли механично след колата на Алвин към Райли. През целия път поглеждаше в огледалото за обратно виждане, а оттам към черния асфалт и задаващите се след него коли с надеждата една от тях да е на Лекси. Тя беше пределно ясна в желанието си да прекрати връзката им, но всеки път, когато зърнеше кола като нейната, той намаляваше скоростта, за да я огледа по-добре. Дистанцията между него и Алвин непрекъснато се увеличаваше. Джеръми знаеше, че трябва да гледа напред и да внимава да не изостава от приятеля си, но погледът му непрекъснато се връщаше назад.

В Райли върна наетата кола, стигна до терминала и се запъти към портала. Минавайки покрай пълните с купувачи магазини и забързаните всеки по своя път хора, отново се запита коя бе причината Лекси с лека ръка да се откаже от тях.

Качи се на самолета с натежала от въпроси глава, седна на мястото си и единствено появата на Алвин успя да го извади от мислите му.

— Благодаря, че се погрижи за мястото на приятеля си — изрече саркастично Алвин. Сложи ръчния си багаж и седна ядосан до него.

— Моля? — примига Джеръми.

— Говоря за местата. Мислех, че си се погрижил, когато си ми запазил билет. Добре че попитах, докато взимах бордната си карта. Иначе трябваше да седя на последния ред.

— Извинявай — измънка Джеръми. — Забравил съм.

— Така си и помислих — изсумтя операторът и се настани удобно. После го погледна и попита по-меко: — Искаш ли да ми кажеш какво става?

Той се поколеба.

— Не знам дали има нещо за разказване.

— Така ми каза и по телефона. Но тогава го взех за добър знак. Мисля, че не бива повече да го задържаш в себе си. Покажи чувствата си, освободи се от вината, търси и ще намериш.

— Може би по-късно.

— Твоя воля — сви рамене Алвин. — Ако не ти се говори, добре. Тогава ще поспя.

Той се облегна назад и затвори очи.

Джеръми се загледа през прозореца и отново се вглъби в себе си. Алвин спа през по-голямата част от полета.

Джеръми взе такси от „Ла Гуардия“. Неистовият шум и забързаният ритъм на града го атакуваха на мига. Бизнесмени с куфарчета бързаха насам-натам, майки дърпаха за ръка малките си деца, а с другата крепяха пазарски торби, миризмата на бензин беше задушаваща, клаксони и сирени на полицейски коли виеха непрекъснато. Всичко беше както обикновено, той бе израснал в този свят и го смяташе за неотменима част от себе си. Но докато гледаше през прозореца на колата, връщайки се бавно към действителността, с изненада установи, че мисли за „Грийнлийв“ и за пълната тишина, която му предлагаше онова място.