Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

— Не — настоя тя, хвана го за ръката и потърси погледа му. — Много съжалявам!

Джеръми не знаеше как да реагира, но се стресна от тъгата и съчувствието в погледа й. Изведнъж го обхвана чувството, че тя е успяла някак си да разкрие голяма част от личната му история и че може би знае.

Психоенергията, предчувствието и интуицията не са нищо друго, освен продукт на взаимодействието между жизнения опит, здравия разум и придобитите знания. Повечето хора подценяват придобитата благодарение на жизнения опит информация, но съзнанието на човека възприема моментално тази информация и я съчетава с вече натрупаната по начин, недостижим за другите биологични видове или машините.

Но, от друга страна, мозъкът има способността да отхвърля или забравя огромна част от получената информация, понеже по очевидни причини не е необходимо да помни всичко. Някои хора имат по-добра памет от другите — този факт е доказан чрез различни тестове — и възможността да се тренира паметта е подробно документирана. Но дори и най-лошите ученици запомнят 99,99 процента от необходимото за водене на нормален живот. Останалият 0,01 процент, ето какво отличава една личност от друга. При някои хора този процент се проявява в способността да запомнят дребни подробности, цифри, финансови отчети, такива неща. Някои хора успяват да „разгадаят“ мислите на другите. Облягайки се на услужливата си памет, здравия разум и жизнения опит, те разкодират правилно проявленията на тези мисли и демонстрират впечатляващи способности, които другите наричат свръхестествени.

Но Дорис някак си… успя да направи нещо повече. Тя го прочете. Или поне такова беше първото му усещане, преди да се впусне да търси логични обяснения за случилото се.

Всъщност нищо не се бе случило, напомни си той. Тя не бе казала нищо; единствено начинът, по който го гледаше, го накара да си помисли, че е разбрала всичко. Това убеждение идваше от него, не от Дорис.

Истинските отговори можеха да се намерят единствено в науката, но въпреки това тя му стана симпатична. И ако вярваше в своите способности, какво лошо имаше в това? За нея те сигурно изглеждаха свръхестествени.

Жената отново разчете мислите му почти на мига.

— Предполагам, че затвърдих мнението ти за мен като една от онези откачалки, нали?

— Не, не е така — възпротиви се той.

Тя се зае със сандвича си.

— Както и да е, нека се насладим на чудесните сандвичи. Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Разкажи ми за Бун Крийк — каза той.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Нищо конкретно. Но понеже ще ми се наложи да прекарам тук няколко дни, бих искал да науча повече за това място.

През следващия половин час те разговаряха… е, за нищо конкретно, поне що се отнасяше до Джеръми. Дорис знаеше всичко ставащо в града, дори повече и от Тъли. Не заради предполагаемите й способности — и тя самата си го призна — а защото информацията преминаваше през малките градчета като сок от моркови през стомаха на бебе.

Тя говори дълго и без прекъсване и той научи кой с кого се вижда, с кого е трудно да се сработиш и как пасторът на местната църква на Пентекост имал връзка с една от енориашите си. И по-важното, поне според Дорис, било, че ако колата му се развали, не бива да се обажда на Тревър Тауинг, защото той със сигурност щял да е пиян, независимо дали е делник или празник.

— Този човек е истинска заплаха за движението — заяви Дорис. — Всеки го знае, но понеже баща му е шериф, никой не смее да се оплаче от него. Но това не е изненада за никого. Шериф Уонър си има собствени проблеми. Затънал е до гуша в дългове заради страстта си към хазарта.

— Аха — кимна Джеръми, сякаш беше наясно с тези подробности от живота на града. — Разбирам.

За миг и двамата замълчаха. Той погледна часовника си.

— Предполагам, че ти е време да тръгваш — обади се Дорис.

Той изключи диктофона и го прибра в джоба си.

— Наистина е време. Исках да мина през библиотеката, преди да затвори, да видя какво могат да ми предложат там.

— Обядът беше от мен. Все пак не се случва често да ни посещават известни хора.

— Едно появяване в „Най-гледаното време“ не прави човека известен.

— Знам това. Но аз говорех за твоята колонка.

— Четеш ли я?

— Всеки месец. Моят съпруг, лека му пръст, имаше калайджийска работилница в гаража и много обичаше списанието. Когато почина, сърце не ми даде да прекъсна абонамента. Продължих традицията след него. Ти си умно момче.

— Благодаря.

Тя стана и го поведе през ресторанта. Малобройните клиенти ги проследиха с погледи. Беше ясно, че са чупи всяка дума от разговора им и само чакаха двамата да излязат навън, за да започнат да шушукат помежду си. Всички без изключение решиха, че събитието е много вълнуващо.

— Не каза ли тя, че са го давали по телевизията? — попита някой.

— И аз мисля, че съм го виждал в едно токшоу.

— Определено не е лекар — обади се друг. — Чух го да говори за някаква статия в списание.

— Чудя се откъде го познава Дорис. Някой разбра ли?

— Но е симпатичен.

— Направо е сладур — обади се Рейчъл.

Междувременно Дорис и Джеръми спряха на верандата, без да имат представа какво вълнение са предизвикали вътре.

— Предполагам, че ще отседнеш в „Грийнлийв“? — погледна го Дорис. Той кимна и тя продължи: — Знаеш ли къде се намира? Извън града е.

— Имам карта. — Джеръми се опита да покаже, че е подготвен за всичко. — Ще го намеря. Но къде се намира библиотеката?

— Тя е точно зад ъгъла — отвърна Дорис и посочи към улицата. — Виждаш ли онази тухлена сграда? Със сините стрехи?

Той кимна.

— След нея завиваш наляво и караш до следващия знак „стоп“. На първата улица след знака завиваш вдясно. Библиотеката е на ъгъла. Ще я видиш, голяма бяла сграда. Преди да я купи общината, се наричаше Мидълтън Хаус, защото принадлежеше на Хорас Мидълтън.

— Защо не са построили нова сграда за библиотека?

— Градчето ни е малко, господин Марш, а и къщата е доста голяма. Достатъчна е за тази цел. Ще видиш сам.

Джеръми й протегна ръка.

— Благодаря ти, Дорис. Много ми помогна. И сандвичът беше чудесен.

— Радвам се.

— Имаш ли нещо против да те потърся пак, ако се появят нови въпроси? Виждам, че си наясно с нещата.

— Идвай винаги, когато ти се прииска да поговориш с някого. Аз съм на твое разположение. Но ще те помоля да не пишеш нищо, което може да ни представи като прости селяндури. Повечето хора — включително и аз — обичаме това място.

— По принцип пиша само истината.

— Знам — отвърна тя. — И затова се обърнах към теб. Имаш вид на честен човек и съм сигурна, че ще разкриеш загадката веднъж завинаги, без да спекулираш с това.

Джеръми вдигна вежди.

— Ти май не вярваш, че в „Седар Крийк“ има духове?

— Не, разбира се. Знам със сигурност, че там няма нищо свръхестествено. Повтарям го от години, но никой не ме слуша.

Джеръми я изгледа с любопитство.

— Тогава защо ме повика?

— Защото хората не знаят какво става и докато не намерят логично обяснение, ще продължават да вярват в небивалици. Виждаш ли, след статията за студентската експедиция кметът раздуха историята и отвсякъде заприиждаха хора, за да видят светлините. Честно казано, това предизвиква сериозни проблеми. Гробището се напълни с туристи и разрушението се засили. — Тя замълча за момент. После продължи: — Естествено, шерифът не прави нищо с мотаещите се около гробовете тийнейджъри и с още по-безмозъчните туристи. С кмета са приятели от ловната дружинка, а и всички, освен мен смятат, че рекламата на призрачното гробище и привличането на туристи е добра идея. Откакто текстилната фабрика и мината затвориха врати, градът умира и всички приемат идеята за превръщането на „Седар Крийк“ в туристическа атракция като спасение за града.

Замислен над думите й, Джеръми погледна към колата си, после отново към Дорис. В тях определено имаше логика, но…

— Разбираш ли, че променяш напълно историята си? Това няма нищо общо с писмото ти.

— Не е така — поклати глава тя. — В него казвам само, че в гробището има мистериозни светлини, че то е свързано със стара легенда, че по-голямата част от съгражданите ни мислят, че това е работа на духове и че студентите от, „Дюк“ не успяха да открият причината за светлините. Всичко това е истина. Ако не ми вярваш, прочети отново писмото. Аз не съм лъжкиня, господин Марш. Може да не съм светица, но не съм и лъжкиня.

— Тогава защо искаш да дискредитирам историята?

— Защото това, което става, не е правилно — отвърна веднага тя, сякаш отговорът беше очевиден. — Хората тъпчат гробовете, туристите разпъват палатки наблизо — това е неуважение към мъртвите, нищо, че гробището е изоставено. Погребаните там имат право да почиват в мир. А да комбинираш това място с нещо хубаво и важно като Обиколката на историческите домове е направо грях. Но моят глас е глас в пустиня.

Джеръми се замисли за момент, пъхна ръце в джобовете си и попита:

— Може ли да бъда честен с теб?

Тя кимна. Джеръми пристъпи от крак на крак.

— Щом вярваш, че майка ти е можела да чете мисли, а ти си гадателка и можеш да познаваш пола на бебетата, най-естественото е…

Той се запъна и тя продължи мисълта му:

— Да съм първата, която ще вярва в духове?

Той кимна.

— И аз наистина вярвам. Но не мисля, че са в гробището.

— Защо?

— Защото съм ходила много пъти там и никога не съм усещала присъствието им.

— Значи можеш да правиш и това?

Тя сви рамене, но вместо да отговори, го попита:

— Може ли да ти кажа нещо?

— Давай.

— Един ден ще научиш нещо, което науката няма да може да обясни. И когато това се случи, животът ти коренно ще се промени.

Той й се усмихна.

— Обещаваш ли?

— Да. И ти обещавам, че ще е скоро — отвърна тя. За миг се загледа в очите му. После каза с усмивка: — Уверявам те, че нашият обяд ми беше изключително приятен. Не са чести дните, когато мога да се насладя на компанията на такъв очарователен младеж. Ти ме накара да се почувствам отново млада.

— Аз също прекарах чудесно.

Той се обърна, готов да си тръгне. По време на обяда на небето се бяха събрали тъмни облаци. Макар и не зловеща, картината напомняше, че зимата вече тропа на вратата, и Джеръми вдигна зиморничаво яката на якето си, преди да тръгне към колата.

— Господин Марш? — извика след него Дорис.

— Да? — обърна се той.

— Поздрави Лекс от мен.

— Лекс ли?

— Да — отвърна тя. — Тя работи в библиотеката. Ако искаш да намериш някакви материали, трябва да питаш нея.

Той се усмихна.

— Непременно ще я поздравя от теб.