Бутна желязната порта и ръждясалите панти изстенаха мъчително. Тръгна по пътеката и се загледа в надгробните плочи от двете си страни. В началото се озадачи от липсата на надписи по тях, но после осъзна, че са били изтрити от вятъра, дъжда и времето. Малкото, които можа да разчете, датираха от края на осемнайсети век. Нататък по алеята една гробница беше пропаднала и беше разрушена. Покривът и стените бяха паднали. Зад нея още един паднал паметник препречи пътя му. Следваха още разбити и счупени надгробни плочи. Джеръми не намери доказателства за вандализъм, всичко беше плод на естествена, макар и сериозна разруха. Забеляза също, че през последните трийсет години никой не бе погребван тук и това обясняваше защо гробището изглежда запустяло.

Той спря под сянката на магнолията и си представи как би изглеждало това място в мъглива нощ. Несъмнено призрачно и провокиращо човешкото въображение. Но ако тук наистина имаше някакви светлини, откъде можеха да идват? Първото му предположение беше, че „призраците“ са просто светлинни отражения, пречупени през призмите на превърналата се в миниатюрни капчици мъгла, но наоколо нямаше улични лампи и гробището не беше осветено. По Рикърс Хил също не се виждаха признаци на живот като евентуална причина за този феномен. Джеръми реши, че може да идват от фаровете на преминаващи по пътя коли, но наблизо нямаше голям път, а и ако беше така, хората тук сигурно щяха отдавна да са забелязали.

Той реши, че към току-що купената от местния магазин карта на града трябва да си намери и подробна топографска карта на местността. Надяваше се да открие такава в местната библиотека. При всички случаи трябваше да я посети, за да разучи историята на града и на самото гробище. Трябваше да разбере кога светлините са били забелязани за пръв път, това можеше да му помогне да разбере причината. Беше ясно, че ще му се наложи да прекара в това призрачно място няколко нощи, за да „хване“ светлините, ако времето и мъглата не му попречеха.

Продължи пътя си между гробовете и направи няколко снимки, не за публикацията, а като сравнителен материал, в случай че намереше в библиотеката по-стари снимки. Искаше да види как се е променила местността през годините и може би щеше да разбере кога и защо хората са изоставили гробището. Направи една снимка и на голямата магнолия. Не беше виждал толкова голямо дърво от този вид. Черната кора на ствола му беше силно нагъната и прорязана и загледан в ниските му дебели клони, той си помисли, че ако имаше такова дърво в детството му, той и братята му щяха да играят в сянката му с часове. Но тук нямаше деца, а само мъртъвци.

Докато преглеждаше заснетите пози на цифровия апарат, регистрира някакво движение.

Вдигна поглед и видя една жена да върви към него. Беше с дънки, боти и тънък светлосин пуловер, същия цвят като платнената торба през рамото й. Кестенявата й коса стигаше до раменете. Кожата й беше матова и я освобождаваше от нуждата да използва грим, но това, което привлече погледа му, бяха очите: от разстояние те светеха с необикновен виолетов цвят. Колата й беше паркирана точно зад неговата.

За миг си помисли, че се е запътила към него и ще го помоли да напусне. Може гробището да беше прокълнато и забранено за посещение. Но по-вероятно срещата им беше чисто съвпадение.

Тя продължи да върви към него.

Джеръми я огледа от глава до пети и си призна, че съвпадението бе доста приятно. Изчака я да се приближи още, прибра фотоапарата в калъфа и й се усмихна.

— Добър ден — каза приветливо.

Тя намали леко крачка и го погледна, сякаш досега не го бе забелязала. На лицето й се появи отнесена усмивка. Той очакваше тя да спре и да каже нещо, но жената продължи по пътя си и докато минаваше покрай него, му се стори, че чува тих смях.

Вдигнал вежди от възхищение, той я проследи с поглед. Жената не се обърна нито веднъж. Преди да помисли, Джеръми я последва.

— Хей? — извика високо.

Вместо да спре, тя се обърна и тръгна назад, наклонила леко главата си настрани. Той отново видя на устните й да изгрява онази странна отнесена усмивка.

— Не бива да ме зяпаш така — извика тя към него. — Жените обичат загадъчните мъже.

Обърна се напред, оправи дръжката на платнената торба на рамото си и продължи напред. И на Джеръми отново му се стори, че чува лек смях.

Той остана с отворена уста. Не знаеше какво да отговори на това.

Явно не я бе впечатлил. И какво от това? Можеше поне да отговори на поздрава му. Повечето хора биха го направили. Дали не беше южняшки маниер? Или не искаше да я прекъсват, докато… докато…

Докато какво?

Ето какъв е проблемът на журналиста, въздъхна Джеръми. Професията го правеше прекалено любопитен. В края на краищата, изобщо не му влизаше в работата какво правеше тя тук. Това беше гробище, напомни си той. Дошла е да посети починал близък. Хората често посещават гробищата, нали?

Той сви вежди. Разликата беше, че в другите гробища някой поне косеше тревата, а това тук изглеждаше като Сан Франциско след земетресението през 1906. Можеше да тръгне след нея и да види къде отива, но през живота си бе говорил с достатъчно жени, за да знае, че проследяването е далеч по-зловещо и неприятно от зяпането. А тя не беше харесала да я зяпа.

С едно елегантно полюшване на синята си торба жената изчезна зад близкия дъб и той се помъчи да не поглежда повече натам. Трябваше да мине известно време, докато се отърси от образа й и си каже, че в момента хубавите момичета не са му приоритет. Имаше да върши работа и да мисли за бъдещето си, което се решаваше сега на хиляди километри оттук. Пари, слава, телевизия и така нататък. Така… какво следваше? Вече бе разгледал гробището, нямаше да е зле да огледа и около него, за да усети духа на това място.

Върна се при колата и скочи в нея, доволен, че успя да се удържи да не погледне назад, макар че много му се искаше да разбере, дали тя гледа след него. Двамата можеха да поиграят малко на вечната игра? При положение, че тя се интересуваше от него, но той дълбоко се съмняваше в това.

Един бърз поглед от шофьорското място му доказа, че е прав.

Запали и бавно набра скорост. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-лесно беше да прехвърли мислите си от жената в гробището към предстоящата задача. Искаше да провери дали има други пътища — посипани с чакъл или за разнообразие асфалтирани — които пресичаха този. Потърси някакви ветрени мелници или постройки с ламаринени покриви, но напразно. Не откри дори и по-прости неща като ферми.

Скоро се отказа, обърна колата и пое по обратния път в търсене на подход към върха на Рикърс Хил, но не откри такъв и се облегна ядосано назад. Когато наближи отново гробището, се запита кой притежава земите наоколо и дали Рикърс Хил е частна земя или общинска. Можеше да намери отговор в данъчната служба. Веднага забеляза, че колата на жената не е там и това изненадващо и за него самия го разочарова, но чувството отмина бързо, както бе дошло.

Той погледна часовника си: беше малко след два, обедната врява в „Хърбс“ сигурно вече беше към края си. Може би щеше да намери пролука и да говори с Дорис. Тя щеше да вдигне мъглата около някои въпроси, свързани със светлините.

Той се усмихна леко и се запита дали жената от гробището щеше да се засмее на това.

3.

Когато пристигна в „Хърбс“, на верандата бяха заети само няколко маси. Джеръми тръгна по стълбата за входната врата и разговорите изведнъж замряха. Всички очи се насочиха към него, само дъвченето продължи и на него му се стори, че впитите в него очи са на преживящи в полето крави. Той кимна и махна с ръка, както бе видял да правят възрастните хора пред къщите си по време на разходката му из града.

Изкачи стълбата, свали слънчевите очила и бутна двукрилата врата. Малките квадратни маси бяха разположени в две големи зали, разделени от широко стълбище. Боядисаните в прасковен цвят стени бяха рамкирани с бяло и това придаваше на атмосферата домашен, леко провинциален уют. Той се огледа и забеляза вратата към кухнята в дъното на по-голямата зала.

Докато лавираше между масите, кравешките погледи на клиентите отново се насочиха към него и разговорите утихнаха. Той започна да кима енергично и да маха с ръка. Като по някакъв знак очите се отместиха и отново се разнесоха гласове. „Махането и кимането действат като вълшебна пръчица“ — каза си той.

Пред вратата на кухнята Джеръми спря и се заигра с очилата си с надеждата Дорис да е някъде наблизо и той някак си да я познае. Вратата се отвори и в залата се появи сервитьорка, по негова преценка на двайсет и няколко, висока и слаба като тръстика, с открито засмяно лице.

— Сядай някъде, човече — изчурулика тя. — След минутка съм при теб.

Той се намести удобно на една маса до прозореца и зачака. Значката на ревера й му каза, че името й е Рейчъл. Виждаше тези значки из целия град. Всички работници ли носеха такива? Дали не беше неписано правило хората да ги носят? Като кимането и махането с ръка?

— Да ти донеса ли нещо за пиене, скъпи?

— Може би капучино? — предложи наслуки той.

— Не, съжалявам. Но имаме кафе.

Джеръми се усмихна.

— Тогава едно кафе.

— Имаш го. Ако си гладен, менюто е на масата.

— Всъщност се питах дали Дорис Маклилън е някъде наблизо.

— Тя е отзад — отвърна момичето и лицето й светна. — Искаш ли да я извикам?

— Ако нямаш нищо против.

Тя се усмихна мило.

— Няма проблем, скъпи.

Той я проследи с поглед, докато стигна до летящата врата и изчезна навътре. След секунда една жена, сигурно Дорис, излезе и тръгна към него. Жената беше пълна противоположност на Рейчъл: около седемдесетте, ниска и набита, с някога руса, но сега оредяла бяла коса и бяла престилка, но без значка с името върху блузата си на цветя. Тя спря до масата, сложи ръце на кръста си и се усмихна.

— До-бре — каза, разделяйки думата на срички. — Ти трябва да си Джеръми Марш.

Той примигна.

— Познаваш ли ме?

— Разбира се. Миналия петък те гледахме в „Най-гледаното време“. Щом си тук, явно си получил писмото ми.

— Да, благодаря за него.

— И си дошъл да напишеш статия за нашите духове, нали?

Той вдигна ръце.

— Така изглежда.

— Много добре. — Акцентът й беше силен и тя произнесе последната дума като „д’ре“. — Защо не ме предупреди, че ще идваш?

— Обичам да поднасям изненади на хората. Понякога помага да получа по-точна информация.

— Д’ре — каза отново тя. Изненадата й явно бе преминала, тя издърпа стол и седна срещу него. — Имаш ли нещо против да седна? Предполагам, че си дошъл да говориш с мен.

— Но не искам да ти навличам неприятности пред шефа, ако трябва да работиш.

Тя погледна през рамо и извика:

— Хей, Рейчъл, смяташ ли, че шефът ще има нещо против, ако поседна за малко? Този човек иска да поговори с мен.

Рейчъл показа глава иззад вратата.

— Не мисля — отвърна. — Шефът няма нищо против разговорите. Особено ако са с такива красиви мъже.

Дорис се обърна към него.

— Видя ли? — усмихна му се дружелюбно. — Няма проблем.

Джеръми също й се усмихна.

— Явно мястото е добро за работа.

— Така е.

— Да разбирам ли, че шефът си ти?

— Виноват — отвърна Дорис и очите й светнаха доволно.

— Откога си в бизнеса?

— Почти трийсет години. Тук предлагаме закуска и обяд. Сервираме здравословна храна много преди това да стане модерно и правим най-добрия омлет от тази страна на Райли. — Тя се наведе напред. — Гладен ли си? Трябва да опиташ един от нашите сандвичи. Всичко е съвсем прясно. Дори и хляба си месим сами. Всеки ден. Като те гледам, сигурна съм, че няма да ми откажеш, и мисля… — Тя се поколеба за момент. — Да ти направя един сандвич с пилешки пастет. Бас държа, че ще си оближеш пръстите и ще питаш за още. В него има пшенични кълнове, домат и краставица, а пастетът е по моя рецепта.