Докато вървеше към масата му, на Сабрина й се стори, че го познава отнякъде. Светлината от сферичните газови глобуси над главите им трептеше по гарвановочерната му коса, гъстата, дълга грива, която в момента не беше на мода, падаше на вълни като коприна по яката му. Раменете, които изпълваха тъмносиньото му сако, изглеждаха твърде широки — ефект, който едва ли бе постигнат чрез уменията на изкусен шивач. Чудеше се колко ли е висок. Седеше изправен, изглеждаше направо грамаден и като че ли не беше от притеснителните.

Само след миг щеше да види лицето му. Погледна лимона и бучките лед, които се люлееха в чашата, и стомахът й се сви от безпокойство. Ако сега се препънеше или разлееше от питието си, щеше да има повод да го заговори. Беше лесно да се преструваш на несръчен. Трудността дойде, когато разбра кой е попаднал в капана на баща й.

Внезапно стените на залата се разтърсиха от гръм, свещниците звъннаха от силния грохот и оркестърът заглъхна. Изплашена от внезапната експлозия, Сабрина се сепна. Тя погледна към люковете, вградени в сводовете над кабините, и видя залата, която се оглеждаше в гравираното стъкло.

Навън вилнееше буря.

Тръпки полазиха по гърба й, тъй като гледката събуди у нея далечни спомени. Всичко свърши! Тя трябваше да се бори със страха си. През тези две години не бе успяла да се отърве от ужасните си нощи. Докога ли щяха да я преследват сенките и призраците? Имаше ужасното предчувствие, че никога няма да се освободи и да се почувства пълноценна.

Обърна се точно в момента, когато мъжът се запъти към вратата в другия край на стаята. Движеше се с ловкостта на пантера, която дебне. Нещо в него сякаш й се присмиваше и тя се напрягаше да си спомни защо. Изкушението да разбере кой е странният непознат се оказа твърде голямо и тя го последва.

Когато Ийън Тримейн стъпи на палубата, вятърът го удари в лицето и задърпа краищата на палтото му. В небето, тъмно като индиго, се вихреха черни облаци, които обвиха луната и потопиха земята в мрак.

Ревът на гръмотевиците и бляскащите светкавици събудиха у него спомени, които таеше в най-скритите кътчета на душата си. Усети парливия вкус на барут, примесен със сладникава кръв. Стисна зъби, вдъхна влажния нощен въздух и се опита да избистри ума си. Кога ли ще свърши всичко? Кога най-сетне ще бъде свободен?

Никога. Има спомени, от които не можеш да избягаш. Част от него винаги щеше да остане забулена в мрак. Светлината от люковете му позволи да се насочи към стълбите, водещи до гребната перка. Щом приближи, усети, че косата му настръхна. Инстинктите, които бе придобил на бойното поле, се събудиха.

Светкавица разсече свода, сребристият й блясък освети земята и сенките оживяха. Той си представи, че в небето хвърчат снаряди — красиви като падащи звезди, но които те разкъсват на парчета, щом се разбият в земята.

— Внимавай! — изкрещя някаква жена само миг преди небесната артилерия да прогърми.

Боецът у него се събуди. Ийън се завъртя — срещу него беше насочен пистолет; хвана брадичката на мъжа и отблъсна главата му назад. Когато нападателят се огъна, той сграбчи ръката с пистолета. Дръпна я рязко към коляното си и костта изпращя остро. Мъжът не изпускаше оръжието. Ийън се обърна — въпреки че поваленият викаше от болка, той усети, че се приближава втори.

В светлината на люковете блесна нож. Ийън успя да парира първия удар. Стоманата се вряза в плътта му и болката го захвърли назад във времето на битките, където земята бе напоена с кръв. Превърна се в звяр.

Хвърли се напред и стовари юмрука си в челюстта на мъжа, който залитна и се блъсна в парапета. Ийън не го остави да се съвземе, атакува го с рамо и му изби ножа.

Биеше се като в някаква алена мъгла и сипеше удар след удар върху врага си, без дори да усеща какво става със собственото му тяло. От време на време глухите стенания на борещите се надмогваха воя на вятъра. Един последен удар с лакът и мъжът полетя с вик през борда към придошлите води.

Ийън се вкопчи в перилата и се загледа в тъмния водовъртеж, където беше изчезнал нападателят му. Пое дълбоко хладния нощен въздух и се зарадва на първите капки дъжд, които бръснаха лицето му. Искаше да се успокои, да усмири звяра, който го владееше. Някой докосна ръката му. Той се обърна и замахна.

— Не!

Юмрукът му замръзна във въздуха — интуитивно разбра, че насреща си има приятел. Това беше жена, ръцете й бяха вдигнати пред лицето и в едната имаше пистолет, насочен нагоре.

— Спокойно! — каза той и й взе оръжието. — Не нападам жени с револвери — отдалечи се от парапета и огледа тъмните ъгли за първия, който искаше да го убие. — Видяхте ли накъде отиде?

— Не. Търсих пистолета и това бе погълнало цялото ми внимание. Можехте да изпаднете в затруднение.

— Да, благодаря ви, че извикахте — Ийън пъхна револвера в джоба си и усети остра болка. Хвана се за лявата предмишница и между пръстите му се стече топла, лепкава кръв.

— Добре ли сте?

— Никакъв проблем — огледа скъсания ръкав и палтото, почерняло от кръвта.

Облъхна го аромат на жасмин, когато тя се приближи. На светлината от люковете не можеше да види ясно фигурата й. Формата на рамене й събуди интереса му. Беше висока и стройна — точно негов тип. Гласът й също беше хубав. Звучеше с атлазена мекота, а колоритно провлеченият говор извикваше във въображението му представата за широка бяла веранда, обляна от лунна светлина.

— Но вие сте ранен — тя докосна ръката му. От допира болката го обля като вълна.

— Не е фатално.

— Трябва да превържем ръката ви. Кабината ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи към редицата врати от тази страна на парахода. — Нека ви помогна.

— Но това е само драскотина — и тъй като имаше и по-лоши неща на света от една загрижена жена с атлазен глас, Ийън я остави да го поведе. Стъпките им прокънтяха като пушечен откос по дъбовите дъски на палубата.

— Еджи! — извика тя и затропа по заключената врата. — Еджи, отвори, Сабрина е!

— Е, че какво правите навън? — запита Еджи, докато дърпаше резето. Тя отвори широко вратата и се намръщи. — Какво, по дяволите, сте…

— Еджи, двама души нападнаха този мъж — Сабрина го въведе вътре и застана под лампата зад вратата. — Моля те, уведоми капитана… — думите й секнаха, щом видя Ийън, очите й се разшириха, сякаш срещу нея имаше призрак. — Вие!?

Ийън на свой ред също се смая, но не защото я позна. Не помнеше да са се срещали преди, но лицето й беше толкова хубаво, че едва ли имаше мъж, който би я забравил.

— Брина, няма ли да престанеш да зяпаш човека и да ми кажеш какво да правя?

— Кажи на капитан Андерсън, че единият от нападателите е избягал.

— А другият? — Еджи сложи ръце върху тесните си хълбоци, наклони глава на една страна и загледа Сабрина като лястовица, която гордо се готви да нападне лебед.

— Той вече е преполовил пътя до Ню Орлийнс — каза Ийън и се усмихна на дребната прислужница.

Еджи го измери от главата до петите и като видя рошавата му коса и лъснатите обувки, усмихна се и в ъгълчетата около сините й очи се появиха ситни бръчици.

— Май не са били големи умници, щом са нападнали такъв едър и силен мъж като вас.

— Еджи, моля те, побързай — каза Сабрина, докато помагаше на Ийън да си съблече дрехата.

— Аз съм Еджи Фицпатрик — тя направи скован реверанс и повдигна единия край на тъмносинята си муселинова пола. — На вашите услуги, сър.

— Еджи! — викна Сабрина и прекъсна Ийън, който бе започнал да се представя.

— Тръгвам — каза прислужницата и се запъти към вратата, като им помаха с ръка. — Но няма защо да бързам. Ако бандитът не иска да сподели съдбата на приятелчето си, няма да отиде много далеч — промърмори нещо за припряността на младите, отвори вратата, която водеше към големия салон, и остави Ийън и Сабрина сами.

Известно време тя не свали поглед от него, само стискаше дрехата му, сякаш беше безценна. Големите й очи го гледаха прямо и същевременно с необикновена мъдрост, която напомняше на Ийън за кошута, потърсила убежище в гъста гора. Нещо го смущаваше в този поглед, но той не можа да определи какво е, може би защото никога досега не беше го виждал. Поне не и върху лицата на другите жени, всяка от които искаше да вземе нещо от него — тялото му, за да й затопля леглото, златото — за да се накичи, инициала му — за да го добави към собствения си монограм.

Но какво толкова имаше у тази жена? Сияние? В очите й имаше нещо властно — там трепваха искри, щом го погледнеше. Пламъкът на искрената любов? И то към мъж, когото не познаваше?

— Виждали ли сме се?

Тя сведе поглед към палтото, което държеше.

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Ако ме оставите да ви превържа ръката, ще ви подсетя за първата ни среща — каза тя и закачи дрехата му зад вратата, между белите и червените рози на тапета.

А да, ръката. Почти я беше забравил.

— Дадено.

Той се настани на едно високо кресло точно до вратата и като се отпусна върху твърдата тапицирана облегалка, напълнена с конски косми, се вгледа в нея.

Срещу леглото имаше шкаф от палисандрово дърво. Сабрина го отвори и смъкна ръкавиците си.

— Само ръката ли е ранена? — попита тя, докато изваждаше от дъното една орехова кутия.

— И гордостта — Ийън дръпна окървавения си ръкав и сгъна ръката пред себе си, за да не изцапа копринения брокат, върху който имаше същите рози като на тапета.

— Не разбирам защо се чувствате засегнат — тя остави кутията на пода и му подаде една ленена кърпа. — Нападнаха ви двама души, освен това те бяха въоръжени.

Ийън притисна кърпата върху раната.

— Не това ме засегна — усмихна се той.

— А какво?

Светлината от газена лампа се плъзна по косите й и те пламнаха като бургундско вино.

— Никой уважаващ себе си мъж не може да срещне толкова красива жена и да я забрави.

Тя сведе очи, но не престорено, а с неподправен свян. Ийън не беше свикнал с подобни реакции. Напоследък поддържаше връзки с жени, за които любовта беше само сделка. Нямаше нищо против това — просто взаимно си плащаха за услугите. Смяташе дори, че такива жени са по-почтени от онези, които даваха мило и драго да се омъжат за някой богаташ и да му вземат парите.

— Е, може би нещо ви е попречило да ме запомните — тя прехвърляше зелената панделка, стегнала талията й, между пръстите си.

Вероятно е бил пиян. Но дори и тогава със сигурност не би я забравил.

Навън изтрещя гръм и жената впери поглед във вратата. Стоеше, допряла нежната си ръка до шията, и гледаше така, сякаш нещо ужасяващо ще влезе в стаята всеки момент.

Тръпки побиха Ийън. Усети, че у него се заражда чувство, което му бе чуждо. Искаше да я прегърне, да погали лъскавата й коса, да й каже, че нищо лошо няма да й се случи поне докато той диша на тази земя. Никоя друга не бе успяла да събуди у него точно такова желание. Досега бе проявявал само плътската си стихия. Изпита странното усещане, че нещо ги свързва, сякаш бяха сродени. Коя ли е?

Роклята и атлазените й фусти прошумоляха нежно, когато отиде до мивката от палисандър. Ийън следеше внимателно грациозните й движения и се опитваше да си представи извивката на голия ханш и дългите крака, покрити с коприна и сатен.

— Как е фамилното ви име, мис Сабрина?

— О’Нийл — отвърна тя, надипляйки една дебела бяла кърпа върху ръката си. — Това говори ли ви нещо? — продължи, докато наливаше вода от каната в порцелановата купа.

— Сабрина О’Нийл — името се търкулна по езика му като глътка вино. — Не, нищо не ми говори.

Тя го погледна праз рамо, усмивката й го разтърси. Имаше чувството, че мечтите, отдавна захвърлени като ненужни вещи на някой тъмен таван, пълен с паяжини, сега ще възкръснат. Изкушаваше се да извади тези вехтории на бял свят и да ги избърше от праха, за да блеснат на светлината. Това го изпълни с подозрения.

Откакто свърши войната и той остана единственият наследник на фамилията Тримейн, всички момичета в Ню Йорк мечтаеха да се омъжат за него. Той беше обектът на любопитството, копнежите и домогванията им. Алчността за злато можеше да направи с човека чудеса. Вече не помнеше колко носни кърпички са паднали пред краката му, колко жени са го преследвали, за да се запознаят с него, колко са припадали от горещината само за да ги поеме на ръце. Една дори се бе довлякла пред вратата му, като симулираше амнезия. А тази пък твърдеше, че го познава. Какво ли целеше?

Сабрина вдигна пълната купа от бялата мраморна поставка и се поколеба за миг, преди да пристъпи. Точно тогава Ийън усети, че я гледа като лъв, който дебне плячка, пропъди мрачните си съмнения и кимна да се приближи. Нямаше причини да смята, че невинността й е просто преструвка.

— Сега знам. Срещали сме се на бал с маски.

— Не — отново се усмихна пленително. Коленичи до стола му, постави купата на пода и полите й с леко шумолене се настлаха като вълни наоколо. — Срещнахме се в една градина по пълнолуние. Беше много отдавна — постави една кърпа върху дръжката на стола.