«Никой не може да разказва истории както Сюзън Елизабет Филипс. Нейното уникално умение да съчетава колоритни герои с неповторим хумор ги прави единствени по рода си.»

Романтик Таймс

Благодарности

За щастие, имам много талантливо семейство. Изказвам най-сърдечни благодарности на всички, които ме окуражаваха или споделяха личните си преживявания с мен. Дейна, не зная какво бих правила без теб. Благодаря ви, Тай и Зак, че вдигахте телефона дори когато знаехте, че аз съм на другия край на линията със следващия въпрос. Глория, твоите специални способности означават за мен много повече, отколкото предполагаш. Лид, за какво са сестрите на този свят? А на теб, Бил, отново съм ти задължена не само за насоките, но и за това, че ми помогна за заглавието.

Благодаря и на Бъд Станър от Ай Ем Джи, който ми разясни бизнеса на спортните агенти. Огромна благодарност дължа на професионалните сватовници, които ме консултираха. (Както и на онази много мила дама, която ме запозна с нудистките танци, макар че всичките тези момичета не могат да се издържат така, докато учат в колежа.)

Благодаря и на прекрасните си приятели Дженифър Круси, Кристин Хана, Алисън Харт, Джейн Ан Кренц, Кати Линц, Линдзи Лонгфорд, Доун Стръкнес, Сюзет Ван, Маргарет Уотсън и на всички от Writerspace, както и на всички читатели, които оставят своите отзиви на официалния ми сайт (www.susanelizabethpfilips.com).

Барбара Джепсън и Шарън Мичъл, моите асистентки — как бих писала без вашата незаменима помощ?

Не ми достигат думи да изразя благодарността си към дългогодишната ми редакторка Кери Ферън и на агента ми Стивън Акселрод, както и на всички от издателствата «Уилям Морис» и «Ейвън Букс» за техния ентусиазъм, приятелството и старанието. Щастлива съм, че работя с тях.

На синовете ни… и на техните възлюбени.

«Понякога любовта боли, понякога те кара да беснееш, а понякога — ако имаш късмет — може да те излекува по най-неочакван начин.»

«Спортният агент Хийт Чампиън — истинска акула в своя бранш — се придържа към строго начертан житейски план, а женитбата на трийсет и пет години е следващата точка от него. Тъй като остават само няколко месеца до заветната дата, а бизнес графикът му е твърде натоварен, за да си търси сам съпруга, той се обръща към най-известната агенция за запознанства в града — «Стабилни бракове».

Анабел Грейнджър — провалила се в предишните си бизнес начинания млада жена и настояща собственичка на агенция за запознанства — се надява да превърне «Идеалната половинка» в най-търсената и просперираща брачна агенция в Чикаго. За целта Анабел трябва да привлече за свой клиент Хийт — най-желания ерген в града. И когато напористата сватовница обещава да направи всичко за щастието на своя клиент, дали наистина има предвид «всичко»?»

1.

Ако Анабел не бе открила човешко тяло под Шърман*, нямаше да закъснее за срещата си с Питона. Но изпод остарелия форд «Краун Виктория» на нейната Нана стърчаха два мръсни боси крака. При по-внимателен оглед под колата установи, че принадлежат на Мишока — бездомника, прочут сред съседите й от предградието Уикър Парк с пълното си безразличие към личната хигиена и пристрастеността си към евтиното вино. Върху гърдите му лежеше празна бутилка, която се надигаше и спускаше в такт с шумното му хъркане. Срещата й с Питона бе от изключителна важност за нея и младата жена тутакси се задълбочи в обмислянето на сложна маневра, с която да заобиколи тялото, но за съжаление, мястото на паркинга бе твърде тясно.

[* Колата е кръстена на генерал Шърман, който в края на Гражданската война ускорява поражението на Юга и чието име е символ на могъщ пълководец, прегазващ всичко по пътя си; и на най-прочутия танк в армията на САЩ през XX в. — Бел.прев.]

Бе предвидила достатъчно време, за да се облече и да стигне навреме за съдбоносната си среща в центъра в единайсет сутринта. За нещастие, препятствията по пътя й се редяха едно след друго, започвайки с господин Броницки, който я бе спипал на входната врата и упорито бе отказал да си тръгне, преди да й каже всичко, което си беше наумил. Все пак още не бе закъсняла. Сега трябваше само да измъкне Мишока изпод Шърман.

Тя побутна предпазливо глезена му и забеляза, че набързо изобретената смес от шоколадов сироп и лепило «Елмър» не скриваше напълно драскотината на токчето на любимите й сандали.

— Мишок? — Пияндето не помръдна. Отново го побутна, този път по-решително. — Мишок, събуди се. Трябва да изпълзиш оттам.

Никаква реакция. Явно беше време да предприеме по-драстични мерки. Сбърчила отвратено устни, Анабел се наведе, повдигна с нежелание мръсния му глезен и го разтърси.

— Хайде, Мишок. Събуди се!

Пак нищо. Ако не хъркаше силно, можеше да го помисли за мъртъв.

Разтърси го още по-енергично.

— Това е най-важният ден в живота ми, съдействай ми поне мъничко.

Но явно Мишока не бе склонен да помага.

Трябваше й опорна точка. Скръцна със зъби и повдигна леко нагоре полата на жълтия си копринен костюм, който бе купила вчера от «Фийлдс Дей» на промоция с шейсет процента намаление, после се наведе под бронята.

— Ако незабавно не се измъкнеш оттам, ще извикам полиция.

Мишока изсумтя.

Тя заби токчетата си в земята и с все сила дръпна мръсните му глезени. Сутрешните слънчеви лъчи прежуряха безмилостно. Мишока се извъртя само колкото да затисне рамото си под шасито. Анабел отново го дръпна. Бялата блуза без ръкави под сакото, старателно избрана в тон с перлените обици на Нана, залепна по кожата й. Опитваше се да не мисли на какво прилича косата й. Гелът за коса избра най-неподходящия ден, за да свърши, и тя бе принудена да се задоволи с изветрелия лак за коса «Аква Нет», който изрови от дъното на шкафа под мивката в банята, за да укроти вечното проклятие на живота си — буйните червени къдрици, които я тормозеха, особено през влажното лято в Чикаго.

Ако до пет минути не измъкнеше Мишока изпод колата, щеше яко да го закъса. Заобиколи форда и отиде до вратата откъм седалката на шофьора. Коленете й изпукаха, когато се наведе отново, за да се вторачи в подпухналото от алкохола лице с увиснала челюст.

— Мишок, трябва да се събудиш! Не може да останеш тук.

Единият мръсен клепач леко се надигна, но бързо се отпусна.

— Погледни ме — удари го тя на молба, докато го ръгаше с пръст в гърдите. — Ако изпълзиш оттам, ще ти дам пет долара.

Устните му се раздвижиха и от тях се процеди неясно боботене, ведно с ивица слюнка.

— Пръждосвай се.

От вонята на алкохолните пари очите й се насълзиха.

— Защо избра точно днес да се отцепиш под колата ми? И защо точно под моята? Защо не избра тази на господин Броницки?

Въпросният господин живееше отсреща, беше пенсионер, който явно бе посветил свободното си време само на измисляне на нови начини, с които да влудява Анабел.

Времето неумолимо напредваше и тя започна да се паникьосва.

— Искаш ли секс? Защото, ако излезеш, можем да го обсъдим.

Последва още една порция лиги, придружена от изсумтяване, удавено в още по-задушлив облак от алкохолни изпарения. Безнадеждна работа. Тя скочи и се втурна към къщата.

Десет минути по-късно успя да го подмами с отворена кутия бира. Не беше най-приятният миг в живота й.

След като изкара Шърман със сложни маневри от алеята до главната улица, й останаха само двайсет и една минути да си проправи път през задръстването в центъра, да се добере до «Дъ Луп»* и да намери място за паркиране. Краката й бяха покрити с прах, блузата измачкана, а за капак, си бе счупила един нокът, докато отваряше кутията с бира. Онези два килограма и четвърт, лепнали се върху стройната й фигура след смъртта на Нана, вече не й се струваха чак толкова голям проблем.

[* Бизнес центърът на Чикаго. — Бел.прев.]

10:39.

Не можеше да рискува с обиколката на строителните заграждения по скоростната магистрала «Кенеди», затова пое напряко. В огледалото за обратно виждане забеляза, че още една къдрица се е измъкнала, въпреки плътния слой лак, а върху челото й блестяха капки пот. Налагаше се да мине по булевард «Халстед», за да избегне поредния пътен ремонт. Докато маневрираше с тежкия като танк Шърман, тя бършеше настървено изцапаните си крака с влажната кърпичка, която бе грабнала на бегом от кухнята. Защо Нана не си бе купила някоя приятна и малка хонда сивик, вместо това чудовище, поглъщащо толкова много бензин? При ръст метър и шейсет Анабел бе принудена да слага възглавница на седалката, за да хваща удобно волана. Нана никога не използваше възглавница, но тя и без това рядко сядаше зад волана. След повече от десет години километражът на Шърман показваше едва шейсет и три хиляди километра.

Едно такси я засече. Тя натисна клаксона, а в деколтето й се стекоха потни капчици. Погледна часовника. 10:50. Опита се да си спомни дали след душа бе използвала дезодорант. Разбира се, че беше. Винаги го използваше. Повдигна ръка, за да се увери, но точно когато помириса подмишницата си, Шърман хлътна в една дупка и устните й докоснаха ревера на сакото й, оставяйки светлокафява следа от червилото.

Анабел нададе ужасен вик и се пресегна трескаво през широката предна седалка към чантата си само за да види как тя се изплъзва през ръба и пада в подобието на Гранд каньон отдолу. Светофарите на кръстовището на булевардите «Халстед» и «Чикаго» светнаха в червено. Косата й залепна на тила. Още къдрици щръкнаха непокорно. Опита дишането от курса по йога, където беше ходила само веднъж, ала нямаше никакъв ефект. Трябваше ли тъкмо днес, когато финансовото й бъдеще беше заложено на карта, Мишока да се завре точно под нейната кола?

Най-после се добра до «Дъ Луп». 10:59. Поредните пътни заграждения. Успя да премине през «Дейли Сентър». Нямаше време, както обикновено, да кръстосва из улиците, за да намери по-широко място за паркиране, където да побере Шърман. Забързано отби в първия безумно скъп паркинг, хвърли ключовете на служителя и хукна.

11:05. Без паника. Просто щеше да обясни за Мишока. Навярно Питона щеше да я разбере.

Или нямаше.

Прохладен въздух я лъхна с влизането във фоайето на високата административна сграда. 11:08. Слава богу, асансьорът беше свободен и тя натисна бутона за четиринайсетия етаж.

Не му позволявай да те плаши — й бе казала Моли по телефона. — Питона се храни със страха на жертвите си.

Лесно й бе на Моли да говори така — седеше си у дома със своя секси съпруг, който бе прочут футболист, имаше страхотна кариера и две прекрасни деца.

Вратите на асансьора се затвориха. Анабел зърна отражението си в огледалото и изпръхтя отчаяно. Коприненият й костюм приличаше на мокра смачкана жълтеникава маса, отстрани на полата й се мъдреше огромно мръсно петно, а следата от червило върху ревера на сакото се набиваше на очи като ярка коледна звезда. И като завършек, косата й стърчеше във всички посоки въпреки лака за коса «Аква Нет», подобно на пружини на изхвърлен през прозореца диван, оставени да ръждясват на дъжда.

Обикновено когато се притесняваше за външността си — която дори майка й описваше като «приятна» — тя си напомняше, че трябва да е благодарна за хубавите си качества: големи очи с цвят на мед, гъсти мигли и млечнобяла кожа, ако не се броят няколкото десетки лунички. Но сега, докато се взираше в отражението си в огледалото в асансьора, не я спохождаха никакви положителни мисли. Побърза да прибере непокорните кичури и да приглади полата, но вратите на кабината се разтвориха, преди да успее да се приведе в по-приличен вид.

11:09.

Видя пред себе си стъклена стена с надпис със златни букви: ЧАМПИЪН СПОРТС МЕНИДЖМЪНТ. Забърза по килима в коридора и натисна извитата метална дръжка на вратата. В приемната имаше кожен диван и столове в същия стил, почетни грамоти в рамки по стените и телевизор с голям екран, по който предаваха някакъв бейзболен мач. Секретарката беше с къса стоманеносива коса и тънки, присвити устни. Изгледа Анабел с неприкрито неодобрение над очилата със сини метални рамки.

— С какво мога да ви помогна?

— Анабел Грейнджър. Имам среща с Пи… с господин Чампиън.

— Опасявам се, че сте закъснели, госпожице Грейнджър.

— Само десет минути.

— Десет минути беше цялото време, което господин Чампиън имаше на разположение за срещата с вас.

Подозренията й се потвърдиха. Той се бе съгласил да я приеме само защото Моли бе настоявала и понеже не желаеше да разстройва съпругата на най-важния си клиент. Погледна с отчаяние към стенния часовник.

— Всъщност съм закъсняла с девет минути. Остава ми още една.

— Съжалявам.

Секретарката се завъртя на стола си с гръб към нея, обърна се срещу компютъра и затрака чевръсто по клавиатурата.

— Една минута — помоли Анабел. — Само това искам.