— Може би не, но трябва да признаеш, че е страхотна.

— И много мила. Но очаквах нещо по-добро от теб, особено след като вчера отговорих на всички онези глупави въпроси.

— Не са глупави. Освен това има голяма разлика между това, което мъжете казват, че търсят у една жена, и това, което наистина искат.

— Значи, това беше някакъв тест?

— Нещо такова. Може би.

— Не го прави повече. — Изгледа я сурово. — Бях напълно ясен за това, което искам, а Бари — макар че трябва да призная, че е много секси — не отговаря на изискванията ми.

Анабел погледна замечтано към вратата.

— Ако с моя мозък имах нейното тяло, светът щеше да бъде в краката ми.

— По-кротко, доктор Зло*! Следващата кандидатка ще е тук след пет минути, а аз трябва да проведа един разговор. Ще я забавляваш, докато се върна, нали?

[* Пародиен персонаж от филма «Остин Пауър». — Бел.прев.]

— Следващата? Но аз не…

Хийт вече бе изчезнал в задната стая. Тя скочи от стола, готова да го последва, когато видя да влиза елегантна блондинка. С костюма «Ескада» и чантата «Шанел» тя сякаш носеше клеймото на «Стабилни бракове». Той майтап ли си правеше с нея? Наистина ли очакваше тя да забавлява кандидатката на конкуренцията?

Жената огледа бара. Въпреки дизайнерските дрешки, изглеждаше несигурна и дълбоко вкоренената в Анабел добра самарянка надигна сантименталната си глава. Съпротивлява се около трийсет секунди, но кандидатката явно бе толкова притеснена, че тя най-сетне се предаде и се отправи към нея.

— Хийт Чампиън ли търсите?

— Да.

— Извикаха го на телефона за пет минути. Помоли ме да ви правя компания. Аз съм Анабел Грейнджър, неговата… — Поколеба се. Не можеше да признае, че е резервната сватовница, а нямаше смелост да се представи като негова асистентка, затова изтърси това, което й се стори най-добро: — Аз съм шефът на Хийт.

— Мелани Рихтер. — Жената огледа полата й в цвят каки и вталеното червеникаво сако, които в сравнение с нейния тоалет от «Ескада» не бяха особено впечатляващи. Но в погледа й нямаше злорадство и се усмихваше дружелюбно. — Да си делова жена в този доминиран от мъжете свят, сигурно е предизвикателство.

— Нямате представа какво.

Двете се отправиха към масата. Тъй като Анабел не изгаряше от желание да обсъжда кариерата си на спортен магнат, се зае да разпитва Мелани и разбра, че е разведена, с едно дете. Имаше зад гърба си кариера в модната индустрия и един откачен бивш съпруг, който й крещял, ако някой ден пропуснела да дезинфекцира дръжките на вратите. Хийт най-после се присъедини към тях. Анабел ги запозна и понечи да стане, когато усети ръката му да притиска силно голото й бедро.

Не можеше да реши кое повече я вбеси — пронизалият я прилив на сексуално желание или фактът, че очакваше тя да остане, но ръката му не отслаби натиска си. Кандидатката с притеснен вид се зарови в чантичката си. Вината не беше нейна и Анабел мигновено се хвърли да спасява положението.

— Мелани има толкова интересен живот.

Обладана от духа на честната игра, тя наблегна на благотворителната дейност на жената в младежката лига и опита й в света на модата. Спомена за сина й, но пропусна бившия й смахнат съпруг. Едва бе свършила резюмето си и мобилният телефон на Хийт иззвъня. Той го погледна, извини се любезно и стана от масата.

Анабел изгледа кръвнишки гърба му.

— Най-трудолюбивият ми служител. Невероятно съвестен.

— Виждам.

Анабел реши да се възползва от опита на Мелани в модата и да я помоли за съвет относно това, кои са най-подходящите джинси за ниски жени с пълни бедра. Мелани й отговори любезно — със средно ниска талия, с дължина до глезените. След това й направи комплимент за косата.

— Какъв необикновен цвят. Сякаш в нея е ръснато злато. Готова съм да убия за коса като вашата.

Косата на Анабел винаги привличаше много внимание, но тя приемаше комплиментите доста скептично, подозирайки, че хората са толкова сепнати от рошавата й грива, че се чувстват длъжни да кажат нещо приятно. Хийт се върна, отново се извини и насочи вниманието си към Мелани. Навеждаше се, когато тя говореше, усмихваше се на точните места, задаваше подходящите въпроси и изглеждаше искрено заинтересуван от това, което тя говореше. Накрая ръката му се отпусна върху бедрото на Анабел, но този път тя реши, че не си струва да се дразни. Даваше й знак, че времето на Мелани е изтекло.

След като жената си тръгна, той погледна часовника си.

— Прекрасна жена, но разочароваща.

— Как може да е прекрасна и разочароваща? Тя е толкова мила.

— Много е мила, наистина. Разговорът с нея ми достави удоволствие, но помежду ни няма химия и не искам да се женя за нея.

— За химията са нужни повече от двайсет минути. Тя е умна и твърде възпитана. Ти и проклетият ти телефон не го заслужавате. Освен това притежава стил и класа, каквито каза, че търсиш у бъдещата си съпруга. Дай й още един шанс.

— Между другото, едно предложение. Сигурен съм, че можеш да стигнеш по-далеч в бизнеса си, ако изтъкваш своите кандидатки, а не тези на конкуренцията.

— Зная, но тя ми хареса. — Анабел го изгледа намръщено. — Не можах да не забележа, че тя обвинява мен за кратката среща, което е много несправедливо.

— Освен това ще напреднеш повечко, ако поне си даваш вид, че ми се подмазваш.

— Ето това е най-тъжното — аз непрекъснато ти се подмазвах.

Устните му леко трепнаха.

— Значи, това е най-доброто, на което си способна, така ли?

— За съжаление. Потискащо, нали?

Хийт изведнъж стана сериозен и я изгледа подозрително.

— Какво имаше предвид Мелани, като каза, че трябва да ме повишиш?

— Нямам представа. — Стомахът й се разбунтува. — Предполагам, че е прекалено да се надявам, че ще ме нахраниш?

— Нямаме време. Следващата ще е тук след десет минути. Вместо това ще ти поръчам още едно питие.

— Следващата?

Той извади органайзера си и най-безцеремонно се опита да пренебрегне въпроса й, но номерът му не мина.

— Порша Пауърс може сама да забавлява кандидатките си. Аз няма да участвам.

— А само преди шест дни беше в офиса ми на колене и се кълнеше, че си готова на всичко, за да стана твой клиент.

— Бях млада и глупава.

— Ето това е разликата помежду ни… Причината аз да въртя бизнес за милиони, а ти едвам да креташ. Аз винаги давам на клиентите си това, което искат. А от теб те получават само огорчения.

— Не всички. Само ти. Е, понякога и господин Броницки, но не можеш да си представиш какво изпитание е той.

— Нека ти дам един пример какво имам предвид.

— Предпочитам една солета.

— Миналата седмица ми се обади един клиент, който играе за «Биле». Току-що си купил първата къща и каза, че харесва вкуса ми и би искал да му помогна да си избере мебели. Аз съм неговият агент, а не декораторът му. По дяволите, нищо не разбирам от обзавеждане; дори не съм обзавел собствения си дом. Но той беше скъсал с гаджето си, чувстваше се самотен и след два часа аз бях на самолета за Бъфало. Не го отсвирих. Не изпратих някой от помощниците си. Отидох лично. И знаеш ли защо?

— Заради новооткритата ти страст към френския провинциален стил?

Хийт повдигна вежди.

— Не. Защото искам клиентите ми да знаят, че винаги съм на тяхно разположение. Когато подписват договор с мен, те подписват с човек, който се грижи за всеки аспект от живота им. Не само в добри, но и в лоши времена.

— А ако не харесваш клиента си?

Анабел възнамеряваше да го жегне с намека, че тя не го харесва — но той прие въпроса й съвсем сериозно, което беше дори още по-добре. Трябваше веднъж завинаги да престане с това идиотско желание да го сложи на мястото му. Бъдещето й зависеше от доброто му разположение към нея и нямаше защо да го превръща в свой враг.

— Никога не подписвам с човек, когото не харесвам — отвърна на въпроса й Хийт.

— Нима харесваш всичките си клиенти? Всеки един от онези претенциозни, егоистични, неприлично високоплатени, самовлюбени спортисти? Не ти вярвам.

— Обичам ги като братя — заяви той с непоколебима искреност.

— Голям лъжец си.

— Аз?

Отправи й неразгадаема усмивка и стана, за да посрещне втората изискана кандидатка на Порша Пауърс за тази вечер.

— Не го ли научи наизуст?

Порша подскочи при звука на дълбокия и заплашителен мъжки глас и рязко се извърна. Наблюдателният й пункт беше на тротоара пред витрината на «Сиена». Озова се лице в лице с някакъв мъж. Беше малко след десет и наоколо имаше и други минувачи, но тя внезапно се почувства така, сякаш се намира на тъмна уличка посред нощ. Приличаше на гангстер, огромен и застрашителен, с обръсната глава и кристалносини очи като на сериен убиец. Мускулестите му ръце бяха покрити със зловещи татуировки, широките рамене издуваха черната, плътно прилепнала тениска, а дебелият як врат допълваше картината на мъж от подземния свят.

— Никой ли не ти е казвал, че не е прилично да се шпионира? — попита бандитът.

През последния половин час тя кръстосваше тротоара и всеки път щом минеше край ресторанта, се преструваше, че изучава менюто. Обикновено не би си и помислила да присъства на уредена среща — само неколцина клиенти го бяха искали — но сега бе разбрала, че Грейнджър ще е там, а това не можеше да преглътне.

— Кой си ти? — попита с престорена смелост, каквато далеч не чувстваше.

— Боди Грей, телохранителят на Чампиън. Сигурен съм, че ще му е интересно да чуе какви ги кроиш тук тази вечер.

Косъмчетата на врата й настръхнаха. Не можеше да понесе такова унижение.

— Нищо не кроя.

— Не ми изглежда така.

— Не си специалист по брачните дела, нали? — Изгледа го хладно, опитвайки се да го смрази с поглед. — Не е ли по-добре ти да си гледаш твоята работа, а аз — моята?

Ако на негово място бе някоя от асистентките й, мигом щеше да се сгърчи от страх, но той дори не мигна.

— Работата на Чампиън е и моя работа.

— Боже, какъв натегач.

— Не е зле всички да имат такъв предан човек като мен.

Той сграбчи ръката й и я повлече към ъгъла.

— Какво правиш? — изсъска Порша.

Опита се да се изскубне, но мъжът не я пусна.

— Смятам да те черпя една бира, за да може господин Чампиън спокойно да си свърши работата.

— Това е и моя работа и аз няма…

— Напротив, ще дойдеш. — Побутна я между две паркирани коли. — И ако си мила, може да успееш да ме убедиш да си държа устата затворена.

Тя престана да се съпротивлява и стрелна с кос поглед господин телохранителя. Значи… той бе готов за пари да предаде шефа си. Хийт трябваше да притежава повече ум и да не наема такъв бандит, но след като явно разумът не му достигаше, тя щеше да се възползва от доверчивостта му, защото не искаше той да разбере за това. Ако узнаеше, щеше да реши, че е точно това, което беше — белег на слабост.

Барът, в който влязоха, бе задимен и вонеше на вкисната бира, подът бе покрит с напукан линолеум, а на прашната полица, между две наплюти от мухи спортни купи и избелялата снимка на Мел Торме, се мъдреше увехнал филодендрон.

— Хей, Боди, как си? — подвикна барманът.

— Не се оплаквам.

Боди я подкара към бара. По пътя една от обувките й се закачи в нещо на пода. Докато я освобождаваше, Порша се запита как е възможно такава долнопробна дупка да съществува редом с лъскавите ресторанти по Кларк Стрийт.

— Две бири — поръча господин телохранителят, докато тя се настаняваше неохотно на стола до неговия.

— Сода — намеси се Порша. — С лимон.

— Няма лимон — отвърна барманът, — но в задната стая имам една кутия с плодов коктейл.

Бандитът до нея явно го намери за много забавно и след няколко минути тя се взираше в лекия отпечатък от червило върху ръба на чашата с бира. Бутна я гнусливо настрани.

— Как разбра коя съм?

— Отговаряш на описанието на Чампиън.

Порша предпочете да не разпитва за въпросното описание. Опитваше се да не задава въпроси, когато не бе сигурна в отговора. Отношенията й с Хийт здравата се объркаха, когато Анабел Грейнджър се появи на сцената.

— Няма да се извинявам, че си върша работата — тросна се тя. — Хийт ми плаща много пари, за да му помогна, но не бих могла да го направя, ако ме държи настрани.

— Значи, нямаш нищо против, ако му кажа, че го шпионираш?

— Това, което ти наричаш шпиониране, за мен са усилия да си заработя чека — рече тя предпазливо.

— Съмнявам се, че той ще го възприеме по този начин.

Порша също се съмняваше, но нямаше да му позволи да я сплаши.

— Кажи ми какво искаш. — Наблюдаваше го, докато мисли. Да разбира хората, беше важна част от работата й, но всичките й клиенти бяха богати и добре образовани. Как можеше да разбере какво се крие зад тези пронизващо ледени сини очи? — Е? — попита тя несигурно.