Веждите му подскочиха заплашително нагоре и той започна да обсипва Анабел с възражения и претенции, които нямаха нищо общо с нея. И колкото повече дуднеше, толкова по-мрачен ставаше Хийт. Не разрешаваше на никого, освен на самия себе си, да я заплашва.

— Достатъчно! — отсече той накрая. Старикът явно разбра, че мъжът насреща му не се шегува, защото млъкна насред изречението. Чампиън пристъпи по-близо и застана между Броницки и младата жена. — Ако смятате, че можете да заведете дело, поговорете с племенника си. И междувременно го помолете да ви осветли какво предвижда законът за тези, които преследват и тормозят хората.

Гъстите вежди се сгърчиха като умиращи гъсеници и цялата нападателност на стареца мигом се стопи.

— Никого не съм преследвал и тормозил.

— На мен не ми изглежда така — констатира Хийт.

— Не съм искал да я тормозя — спаружи се още повече възрастният кандидат-жених. — Само се опитвам да обясня…

— Вече й обяснихте — прекъсна го мнимият адвокат. — Сега е по-добре да си вървите.

Раменете му увиснаха и господин Броницки сведе глава.

— Прощавай, Анабел — промърмори и се запъти към вратата.

Един непокорен кичур я бръсна по бузата, когато тя се извъртя рязко към Хийт.

— Не беше нужно да си толкова злобен.

— Злобен!

Тя забърза към верандата, а джапанките й шляпаха по дървения под.

— Господин Броницки! Господин Броницки, почакайте. Ако не поканите още веднъж на среща госпожа Валерио, ще я оскърбите. А вие не бихте искали това.

— Ти просто се опитваш да ме накараш да направя това, което ти искаш — отвърна приглушено мъжът.

Джапанките й затопуркаха надолу по стъпалата, а в гласа й прозвуча умолителна нотка.

— Толкова ли ще е лошо? Много ви моля. Тя е чудесна жена и много ви харесва. Поканете я отново. Направете ми тази услуга.

Последва продължителна пауза.

— Добре — отвърна той и част от предишната му бойкост се завърна. — Но няма да я каня в събота вечер. Тогава дават «Най-добрите готвачи на Америка».

— Съгласна съм.

Анабел се върна с доволна усмивка на лицето. Хийт я изгледа развеселено.

— Надявам се, че никога няма да ми се наложи да се бия с теб на ринга.

Малкото й носле се сбърчи.

— Наистина беше злобен. Той е самотен и разправиите с мен запълват живота му. — Огледа го подозрително. — А ти какво търсиш тук?

— Телефоните ти не работят.

— Разбира се, че работят. — Ръката й се стрелна към устата. — О, боже…

— Забравила си да платиш сметката?

— Само за мобилния. Сигурна съм, че другият работи. — Анабел изчезна през една сводеста врата. Той я последва и се озова в офиса й. Върху дългата стена зад бюрото с компютъра бяха окачени репродукции на известни картини. Хийт разпозна едно платно на Шагал и едно от американските знамена на Джаспър Джонс.

Тя вдигна слушалката и доби озадачен вид, когато не чу сигнала «Свободно». Чампиън повдигна кабела, висящ до старомодния черен телефонен секретар.

— Работи по-добре, когато е свързан.

Анабел го включи отново.

— Снощи се опитах да го поправя.

— Явно добре си се справила. Не си ли чувала за гласова поща?

— Това е по-евтино.

— Когато трябва да поддържаш постоянна връзка с клиентите, никога не пести пари.

— Прав си. Прекрасно знам това. — Нежеланието й да спори с него го изненада. Повечето хора ставаха нападателни, когато ги упрекнеш за нещо. — Не ми е навик да не си плащам сметките — добави тя. — Мисля, че е подсъзнателно. С мобилния ми не се «разбираме».

— Може би няма да е зле да отидете на «семейна консултация».

— Как съм могла изобщо да си мисля, че е добра идея да позволя на майка ми винаги да е във връзка с мен? — Тя се отпусна на един стол. Изражението й беше смесица от възмущение и тъга. — Кажи ми, че не си тук, защото искаш да отмениш срещата с Рейчъл довечера.

— Не. Срещата остава.

— Тогава какво има?

— Мисия на добра воля. Видях днес Моли в централата на «Старс» и тя ме помоли да ти напомня за утре. В един часа.

— Партито… Почти го бях забравила. — Анабел наклони глава и очите й с цвят на мед отново блеснаха подозрително. — И си карал чак до тук само за да ми напомниш за партито на Фийби?

— Партито на Фийби? Мислех, че е на Моли.

— Не.

Още по-добре. Хийт взе малкия розов заек «Бийни Бейби»*, който се кипреше на монитора на компютъра й и го повъртя изучаващо между пръстите си.

[* Марка детски плюшени играчки, които вместо традиционния дунапренов пълнеж имат такъв от топчета или бобчета; на англ. «боб» е bean. — Бел.прев.

— Всички партита на Кейлбоу ли посещаваш?

— Била съм на няколко — отвърна младата жена предпазливо. — Защо?

— Мислех си дали да не те придружа, за да не си сама. — Завъртя зайчето с дупето нагоре и го дръпна за опашката. — Или вече имаш друга уговорка?

— Не, това не е… — Анабел се отпусна отново на стола зад бюрото и очите й се разшириха. — Леле! Това наистина е жалко. Ти ме използваш, за да се добереш до Фийби. Не можеш да получиш покана за партитата й и сега използваш мен.

— Правилно — отвърна той и постави заека на мястото му.

— И дори не те е срам.

— Трудно е да засрамиш един спортен агент.

— Не разбирам. Фийби и Дан канят всички на купоните си.

— Двамата с нея преминаваме през труден период. Отношенията ни са доста сложни, това е всичко. Искам да ги изгладя.

— И смяташ, че това може да стане по време на някое парти?

— Предполагам, че тя ще е по-благосклонна, ако се срещнем в неформална обстановка.

— И откога са ви обтегнати отношенията?

— От почти седем години.

— Боже!

Хийт се зае да изучава репродукцията на Джаспър Джонс.

— Когато започнах кариерата си, бях твърде агресивен и я представих в доста неласкава светлина. Извиних й се, но изглежда, тя не може да го забрави.

— Не съм сигурна, че това е най-добрият начин да подобриш отношенията си с нея.

— Виж, Анабел, искаш ли да ми помогнеш, или не?

— Работата е там, че това…

— Добре — прекъсна я той рязко. — Постоянно забравям, че двамата имаме различни философии за това, как трябва да се върти бизнес. Аз всячески се старая да задоволявам желанията на клиентите си, а на теб изобщо не ти пука. Но може би предпочиташ да имаш вземане-даване само с възрастни клиенти.

Тя скочи толкова стремително от стола, че кичурите на главата й се разтресоха.

— Чудесно. Щом искаш да дойдеш утре с мен на партито, няма проблем.

— Супер. Ще дойда да те взема в дванайсет. Какъв е дрескодът?

— Изкушавам се да ти отговоря, че черната вратовръзка е задължителна.

— Значи, неофициално облекло. — Хийт видя през прозореца, че Боди спря до тротоара. Подпря бедро на ръба на бюрото. — Не споменавай пред Фийби, че аз съм те помолил да ме заведеш. Просто й кажи, че смяташ, че работя твърде много и се нуждая от малко почивка, преди да се срещна с една от онези жени, които си ми избрала.

— Фийби не е глупава. Мислиш ли, че ще повярва?

— Ако си достатъчно убедителна, ще повярва. — Той се изправи и се насочи към вратата. — Преуспелите хора си създават собствена реалност, Анабел. Поеми топката и влизай в играта.

Преди да му отвърне, че тя вече е в играта и играе толкова твърдо, колкото умее, Хийт вече крачеше надолу по тротоара пред дома й. Младата жена отиде до вратата и я затвори. За пореден път я бе видял в неблагоприятна светлина: никакъв грим, неработещи телефони, а за капак — разправията с господин Броницки. Но пък имаше и нещо положително в цялата работа — в сравнение с нея Рейчъл щеше да му се стори много по-привлекателна довечера.

Запита се дали след срещата ще се озоват в леглото. Мисълта я потисна още повече. Отиде в кухнята, наля си чаша студен чай, сетне се върна в офиса и се обади на Джон Нейджър, за да провери как е минала срещата на обяд, която му бе уредила.

— Тя имаше настинка, Анабел. Кихаше и кашляше. Сигурно гъмжеше от микроби.

— Джон, всички имаме микроби.

— Въпросът е в какво количество.

Зачуди се как Хийт би се справил с някой хипохондричен клиент.

— Тя иска да се видите отново — поде отново младата жена, — но ако не желаеш, имам други клиенти, които биха проявили интерес.

— Ами… Тя е много хубава.

— И пълна с микроби, както всички останали жени, с които те запознах. Е, ще рискуваш ли?

В крайна сметка Джон се съгласи да опита. Анабел извади прахосмукачката, обра разсеяно малко прах на долния етаж и напълни каната с вода, за да полее африканските теменужки на баба си. Докато добавяше няколко капки течен тор, се замисли дали да не уреди среща между госпожа Портър и господин Клемънс. И двамата бяха овдовели, около седемдесетгодишни, пак от онези клиенти на Нана, от които сърце не й даваше да се отърве. Госпожа Портър беше афроамериканка, а господин Клемънс — бял, което можеше да причини семейни неприятности, но когато ги срещна в бакалията, сватовницата усети, че помежду им съществува симпатия, а освен това и двамата обичаха да играят боулинг. Занесе каната в офиса. Дали някога щеше да се отърве от тези старци? Независимо колко пъти им обясняваше, че «Брачна агенция Мирна» вече не съществува, те продължаваха да я търсят. А което беше още по-лошо, очакваха да й плащат евтини такси, както някога на баба й.

Свърши с поливането на африканските теменужки и седна на компютъра, за да плати сметките онлайн. Благодарение на чека на Хийт можеше да уреди най-спешните плащания. Вчера се бе обадила на Мелани, за да я попита дали би искала да подпише договор с нея, като по този начин се издаде, че няма много клиенти. За щастие, Мелани притежаваше чувство за хумор и се заинтересува от предложението й. Изглежда, нещата започваха да се подреждат.

Настолният часовник с малката русалка върху бюрото монотонно тиктакаше. Хийт вероятно вече е отишъл да вземе Рейчъл. Смятаха да отидат в «Тру», където поднасяха хайвера в миниатюрни стъклени чинийки, оформени като стълбичка, а вечерята за двама лесно можеше да стигне до четиристотин долара. Не че някога бе ходила там, но беше чела за ресторанта.

Замисли се дали да не посети няколко местни кафенета и да остави визитни картички, но нямаше сили да се преоблича. Петък вечер. А тя отново бе сама. Без никакви надежди за гореща среща. Сватовницата се нуждаеше от сватовница. Анабел копнееше да се омъжи, да има семейство, работа, която обича… Толкова много ли искаше от живота? Но как ще намери своята половинка, след като постоянно трябваше да запознава най-свестните и готини мъже с други жени? Не че Хийт беше най-свестният и най-готиният. Той само си въобразяваше, че от него ще излезе добър съпруг. Не, това не беше честно. С каквото и да се заемаше, този тип го вършеше добре и наистина се стараеше да си избере подходяща съпруга. Бъдещето щеше да покаже дали ще успее. За щастие, това не бе неин проблем.

Извади едно дивиди с филма «В очакване на Гуфман»*, после си спомни, че беше на Роб, и избра «Шантав петък». Тъкмо стигна до мястото, когато актрисата Джейми Лий Къртис и дъщеря й си разменят телата, когато телефонът иззвъня.

[* Американска комедия от 1996 г. — Бел.прев.]

— Анабел, обажда се Рейчъл.

Тя спря дивидито.

— Как върви?

— Не върви. Тази работа не е за мен.

— Какво искаш да кажеш? Откъде се обаждаш?

— От дамската тоалетна в «Тру». Срещата не се получава. Двамата с Хийт се забавлявахме страхотно, когато ни запозна — спомняш си — но сега сякаш всичко върви накриво.

— Знаех си, че така ще стане. Цялата вечер е говорил по мобилния, нали?

— Не е провел нито един разговор. Всъщност се държа като идеален джентълмен. Но и двамата прекалено много се стараем да поддържаме разговора.

— През цялата седмица е бил на път. Може би е уморен.

— Не мисля, че това е причината. Просто… нищо не става. Наистина съм разочарована. Първия път усетих помежду ни да прехвърчат искри. Не си ли съгласна?

— Определено. Попитай го за работата му. Или за бейзбола. Той е фен на «Сокс». Не се отказвай и опитай отново.

Рейчъл каза, че ще послуша съвета й, но не звучеше много оптимистично. Когато затвори, Анабел се почувства обезнадеждена… И облекчена.

Още една причина да бъде потисната.

Нощни пеперуди кръжаха около лампите с метални мрежи над вратите. Барът, разположен в бивш склад недалеч от Норт Авеню, се наричаше «Сюи», а на табелата над входа се кипреше огромна червена свиня с кепе на шофьор на камион.

— Очарователно — отбеляза Порша провлечено.

Боди й се ухили с глуповата, нагла усмивка, напълно в тон със заплашително обръснатата му глава, зловещите татуировки и мускули на бияч.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Бях саркастична.