— Защо?

— Защото това е бар за спортисти.

— Нима не харесваш такива? Странно.

Отвори вратата пред нея.

Тя завъртя очи и го последва. Огромното и шумно помещение вонеше на вкисната бира, пържени картофки, афтършейв и пот. От него се преминаваше в по-голям салон с маси за консумация и игрални маси, а по стените от сгуробетон бяха окачени емблемите на чикагските отбори. Порша зърна в дъното още по-голяма зала с метални шкафчета и покрита с пясък волейболна площадка, заобиколена от оранжева пластмасова ограда. Надуваеми секс кукли, етикети от бирени бутилки и лазерни мечове от «Междузвездни войни» висяха от откритите греди. Момчетата никога не се променяха. Слава богу, това не беше от местата, където се навъртаха приятелите й.

След кратък размисъл как да се облече за вечерта, Порша изрови един стар тъмнолилав памучен панталон, впито тъмносиньо потниче без презрамки и чифт ниски сандали. Дори замени диамантените обици с обикновени сребърни халки. Следвайки Боди, мина покрай шумна група от двайсетинагодишни веселяци, загърбили телевизорите над главите им, за да се наливат с текила на бара. Докато тълпата се разтваряше пред тях, тя забеляза, че погледите на жените се насочват само към придружителя й. Някои го поздравиха по име. Мускулестите мъже винаги изглеждаха някак тромави, но кафявото поло и памучният панталон идеално подчертаваха мощната му фигура, а жените не пропускаха подобни гледки.

Порша го следваше неотклонно — пространството зад него беше достатъчно широко, за да не се сблъска с никого — като го остави да я отведе към масата, от която се разкриваше изглед към механичния бик и площадката за волейбол в съседната зала. Реши, че е рисковано да си поръча вино или някакъв коктейл, затова предпочете светла бира, но настоя да е в бутилка. Това все пак бе някаква гаранция да не й сипят нещо в питието.

На свой ред той си поръча халба бира и най-безцеремонно я огледа.

— На колко си години?

— Достатъчно възрастна, за да зная, че това е най-отвратителната среща в живота ми.

— Трудно е да се определи възрастта на такива като теб. Имаш страхотна кожа, но очите ти са като на старица.

— Нещо друго? — попита тя студено.

— Предполагам, че си някъде около четирийсет и три, четирийсет и четири.

— На трийсет и седем съм — тросна се Порша.

— Не, аз съм на трийсет и седем. Ти си на четирийсет и две. Направих някои проучвания.

— Тогава защо питаш?

— Исках да проверя дали се издаваш, като лъжеш. — Светлите му очи блеснаха развеселено. — Сега вече зная.

Но тя запази самообладание и не отвърна на предизвикателството.

— Срещата приключи ли?

— Едва започва. Мисля, че е по-добре да хапнем, след като поиграем, съгласна ли си?

— Да поиграем ли?

Събеседникът й кимна към волейболната площадка.

— Играта започва след четирийсет минути.

— Добре. Значи, ще е, след като си тръгна.

— Вече записах и двама ни за играта. Трябва да играеш.

— Не позна.

— Трябваше да ти кажа да си вземеш шорти.

— Навярно умът ти е бил зает с по-важни неща.

— Ти си една красива кучка — ухили се Боди.

— Благодаря.

Усмивката му стана по-широка и кожата й настръхна. Порша за пореден път се замисли дали се прави на по-глупав, отколкото е.

— Определено си кучка — рече той. — Днес имам късмет. — Жената трепна, когато той се протегна към нея, но върхът на пръста му само докосна леко вдлъбнатината на шията й и през нея сякаш премина ток. — Двамата с теб ще бъдем страхотна двойка… ако успея да ти сложа нашийник и да те държа здраво на каишка.

Поредна порция електрически заряд опари нервните й окончания и тя се отдръпна рязко. За щастие, трима от редовните посетители, които висяха на бара, избраха точно този момент, за да се приближат. Всички бяха млади и се отнасяха с уважение към придружителя й. Боди я представи, но те явно се интересуваха само от него. От разговора им Порша разбра, че той е играл професионален футбол, но докато мъжете разговаряха за спорт, отново я споходи необичайното и неприятно чувство, че сякаш е невидима. Позволи си да се отпусне за малко. Все пак, когато младежите се отдалечиха, реши, че е време да поеме юздите в свои ръце.

— Разкажи ми за себе си, Боди. Къде си роден?

Той я изгледа замислено, като че ли се чудеше доколко да бъде откровен.

— В една точка на картата на Южен Илинойс.

— Значи си момче от малко провинциално градче.

— И така може да се каже. Израснах в парк за каравани, бях единственото дете. — Отпи от бирата си. — Спалнята ми гледаше към двора с боклуците.

Трудното детство сякаш бе изписано на челото му и думите му не я изненадаха.

— А родителите ти?

— Майка ми умря, когато бях на четири години, а баща ми беше привлекателен алкохолик, когото жените харесваха. Повярвай ми, докато растях, край нас се навъртаха доста.

Всичко беше толкова мизерно и гнусно, че Порша съжали за въпроса си. Замисли се за бившия си съпруг с безупречното му родословие и десетките други мъже, с които бе излизала през годините. Някои от тях си бяха проправили сами път в живота, но притежаваха вкус и добри маниери. И ето я сега в бар за спортисти, в компанията на мъж с външност на гангстер, който си изкарва насъщния, като пъха трупове в багажниците на колите. Още един признак, че добре подреденият й живот се изплъзваше в непозната посока.

Боди се извини, че става за малко, а тя извади мобилния си. Имаше едно съобщение от Хуанита Брукс, директор на Групата за инициатива в малкия бизнес. Порша незабавно й позвъни. Доброволната работа за ГИМБ й бе помогнала да запълни пустотата в живота си след развода. При все че не си бе признавала пред никого, копнееше за признание — доказателство, че е най-добрата — и обучението на тези начинаещи в бизнеса жени й даваше точно това. Имаше да сподели толкова много опит и мъдрост, натрупани с много труд и усилия през годините. Само да искаха да я чуят.

— Порша, говорих с Мери Чърсо — каза директорката на групата. — Зная с какво удоволствие я съветваше, но… тя е помолила да бъде прехвърлена към някой друг.

— Някой друг? Но това е невъзможно. Прекарах толкова време с нея. Работих много упорито. Защо го е направила?

— Мисля, че малко се е изплашила — обясни Хуанита. — Също като останалите. — Тя се поколеба за миг. — Оценявам приноса и отдадеността ти, Порша. Наистина ги оценявам, но по-голямата част от жените, които идват при нас, се нуждаят от по-внимателно и снизходително отношение.

Агентката слушаше изумена, докато директорката й обясняваше, че в момента няма конкретна желаеща от групата, с която да работи, но щом се появи някоя «специална», непременно ще й се обади. След това затвори.

Порша не можеше да повярва. Задушаваше се, сякаш някаква гигантска невидима ръка бе изстискала въздуха от дробовете й. Как можа Хуанита да й отнеме тази радост? Гневът изтласка паниката. Тази жена беше ужасна ръководителка. Възможно най-лошата. Най-безсърдечно бе уволнила Порша, защото не раболепничеше пред онези жени, а се опитваше да им помогне да изявят най-добрите си качества.

В този момент Боди се появи. Той беше тъкмо разсейването, от което се нуждаеше. Порша прибра мобилния телефон в чантата си и впери поглед в него, докато приближаваше. Бялата тениска прилепваше като втора кожа върху мускулестите му гърди, а черните спортни шорти подчертаваха силните му стройни крака. Върху единия се виждаше дълъг сбръчкан белег. Преуспялата и хладнокръвна собственичка на «Стабилни бракове» с изумление установи, че пулсът й се ускорява.

— Време е да се поразкършим — обяви той и като улови ръката й, я издърпа на крака.

Разговорът с Хуанита толкова я бе разстроил, че тя напълно забрави за мача.

— Няма да участвам.

— Разбира се, че ще участваш. — Боди пренебрегна протестите й я повлече към волейболната площадка. — Хей, момчета, това е Порша. Тя е професионална волейболистка от Западното крайбрежие.

— Здравей, Порша.

Почти всички играчи бяха мъже, с изключение на две жени.

Едната от тях бе с шорти и изглежда, се чувстваше в свои води. Другата бе облечена в ежедневно облекло и явно също бе довлечена насила на площадката. Порша мразеше да прави неща, в които не я биваше особено. Не бе играла волейбол от първата си година в колежа и умееше единствено да подава добре.

Боди плъзна пръсти по тила й и я стисна достатъчно силно, за да й припомни подмятането му за кучешкия нашийник.

— Събувай тези сандали и покажи на какво си способна.

Очевидно не вярваше, че тя ще го направи. Това беше своеобразен тест и той очакваше издънката й. Е, нямаше да се провали. Не и отново. Не и след случилото се току-що с Хуанита. Порша изрита сандалите си и стъпи на пясъка. Той наклони глава — знак на уважение може би? — и се извърна, за да подвикне на друг играч.

През първите няколко минути от мача топката все я подминаваше, но изведнъж я удари право в гърдите. Не можа да я избегне и затова я тласна към мрежата. Но Боди се гмурна под топката, пръскайки пясък във всички посоки и ловко я прехвърли през мрежата. Беше фантастичен спортист — изключително издръжлив и бърз, опасен противник. Освен това бе отборен играч, подаваше умело топката на останалите си съотборници, вместо да я разиграва. Порша влагаше всичко в играта, но с изключение на добрите подавания, по-скоро беше пречка, отколкото помощ за отбора. Ала благодарение на бързите реакции на Боди те спечелиха и двата гейма и докато празнуваха победата, в нея се промъкна странна възбуда. Искаше Хуанита Брукс — всички от Групата за инициатива в малкия бизнес — да я видят в този момент.

Опита се да се почисти и измие, доколкото бе възможно, в дамската тоалетна, но само един хубав душ можеше да отмие пясъка в косата и между пръстите на краката. Върна се на масата и в този миг се появи и Боди, който се бе преоблякъл в предишните си дрехи. В бара нямаше душове, затова беше странно, че от него се носеше възбуждащо ухание на мъжка пот, боров сапун и чисти дрехи. Докато сядаше, ръкавът на трикотажното поло се вдигна нагоре, разкривайки сложната плетеница, татуирана върху мощните бицепси.

— Доста скапан играч си — ухили се нахалникът.

Но днес никой повече не можеше да я засегне.

— Сега пък нараняваш чувствата ми — изгука тя.

— Боже, нямам търпение да те вкарам в леглото си.

Отново я пронизаха онези вбесяващи искри. Порша вдигна бутилката бира, която й бе поръчал, и отпи, но питието не се оказа достатъчно студено, за да угаси бушуващия в нея пожар.

— Прекалено си самонадеян.

— Не чак толкова. — Изгледа я многозначително. — Как иначе ще си сигурна, че ще си държа устата затворена и няма да проговоря пред Хийт? Гадна работа, но изглежда, не мога да забравя онзи малък шпионски епизод.

— Изнудваш ме със секс?

— И защо не? — Той се настани на стола си и се ухили лукаво. — За теб това е страхотно извинение да направиш това, което ти се иска, но не смееш.

Ако го бе казал някой друг, тя щеше да се изсмее в лицето му, но сега стомахът й се стегна на възел. Имаше странното усещане, че Боди знае за нея нещо неподозирано от другите, а може би и от самата Порша.

— Въобразяваш си.

Той потри кокалчетата си.

— Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това да доминирам сексуално над една силна жена.

Пръстите й се стегнаха около бутилката, но не защото се чувстваше изплашена — той прекалено открито се забавляваше — а защото думите му я възбудиха.

— Май не е зле да се консултираш с психиатър.

— И да разваля страхотното ни забавление? В никакъв случай.

Никой досега не бе проявявал желание за сексуални игрички с нея. Тя кръстоса крака и го дари с унищожителна усмивка.

— Ти си един заблуден нещастник.

Боди се наведе напред.

— В някоя от бъдещите ни нощи ще те накарам да си платиш за тези думи — прошепна и захапа леко ухото й.

Тя едва не простена, но не от болка — не я нараняваше — а от най-безсрамна сексуална тръпка. За щастие, един от мъжете от волейболния мач приближи до масата и Боди се извърна към него, давайки й възможност да се съвземе.

Не след дълго сервираха храната. «Кавалерът» й бе поръчал, без да се допита до нея, а след това имаше наглостта да я смъмри задето не яде.

— Ти нищо не ядеш. Само близна храната. Нищо чудно, че си толкова кльощава.

— Много си любезен, няма що.

— И докато устата ти още е отворена…

Пъхна ловко между устните й едно пържено картофче. Тя преглътна с наслада мазното и солено изкушение, но му отказа, извръщайки се, когато й предложи още едно картофче. Още неколцина от участниците във волейболния мач се спряха до масата им. Докато той бъбреше с тях, Порша машинално оглеждаше жените в бара. Някои бяха истински красавици и ръцете я засърбяха да им връчи визитките си, но не й хрумваше подходящо извинение да стане от масата. Присъствието на Боди сякаш изсмукваше кислорода от помещението и разреденият въздух я караше да се задъхва.