Докато слизаше по стълбите, Хийт се усмихваше, но усмивката му помръкна, когато стигна до стаята на баба й. Какво, по дяволите, търсеше тук? Свали ризата си и я захвърли на стола. Нямаше намерение да идва в дома на сватовницата, но изминалата седмица беше доста тежка. Преди началото на сезона трябваше да лети из цялата страна, за да се среща с всеки от клиентите си. Налагаше се да бъде големият брат, да ободрява и да вдъхва кураж, да действа като адвокат и психиатър, трябваше да понася закъснели полети, бъркотиите с колите под наем, лошата храна, шумната музика, изобилието на алкохол и недостатъчно сън. Тази вечер, когато на летището влезе в таксито и си представи голямата празна къща, изведнъж почувства, че повече няма сили, и даде на шофьора адреса на Анабел.

Усещането, че се мята като риба на сухо, го задушаваше и заплашваше да наруши душевното му равновесие. През май подписа договора с Порша, а с Анабел — в началото на юни. Сега беше средата на август, но не се бе приближил към целта дори и с крачка. Докато сваляше ципа на панталона си, разбра, че неприятната раздяла с Кери му беше доказала едно нещо. Не можеше да продължава по този начин, още повече в началото на сезона, не и ако иска да запази ясната си мисъл. Този път трябваше да направи някои промени…

Порша наблюдаваше как гърдите на жената капят в блюдото със стриди, отмерени капки — кап, кап, кап. Класическата ледена скулптура на жена може би имаше смисъл в абстрактното изкуство, но тазвечерният аукцион и изисканото благотворително парти след това бяха за приюта за жени, жертви на насилие, и поради това жената, топяща се в ордьоврите пред очите им, изпращаше грешно послание. Климатичната инсталация на ресторанта не можеше да охлади нито ледената скулптура, нито тълпата и Порша умираше от горещина дори в роклята без презрамки. Днес следобед си бе купила късата червена коктейлна рокля с надеждата, че нещо ново и екстравагантно ще повдигне духа й, и ако една нова дреха не можеше да го стори, наистина нещо сериозно не бе наред с нея. Беше толкова уверена, че всичко между Хийт и Кери ще се получи. Вдигналата се медийна шумотевица галеше самолюбието й, но нищо не излезе. Трябваше да се досети, че двамата си приличат твърде много, но явно бе изгубила инстинктите си ведно със страстта да постига щастлив край за другите.

Чувстваше се безсилна и потисната, уморена от «Стабилни бракове», отегчена от себе си и всичко, което някога бе подхранвало гордостта й. Отдалечи се от бюфета и топящата се жена. Трябваше да се стегне преди срещата с Чампиън, насрочена за утре сутринта. Защо й се бе обадил? Едва ли беше, за да я засипе с похвали. Е, тя нямаше намерение да губи тази битка. Боди й бе казал, че е обсебена. Просто кажи на Хийт да върви по дяволите. Тя се опита да му обясни, че един провал води до друг, но този тип бе израснал в парк за каравани и някои неща не му бяха ясни.

Порша доста безуспешно се опитваше да не мисли за него. Двамата се бяха превърнали в създания на мрака. През последния месец се виждаха няколко пъти седмично, винаги в дома й, винаги нощем — като двойка обезумели за секс вампири. Когато той предложеше да излязат да вечерят или да отидат на кино, тя намираше извинение да откаже. Не можеше да обясни Боди и татуировките му на приятелите си, както не можеше да обясни странната нужда, която понякога изпитваше, да го покаже на всички. На това трябваше да се сложи край, и то още днес.

Тони Дюшет се появи до лакътя й с наскоро изсветлени кичури в кестенявата коса, с фигура като пожарен кран, напъхана в черна рокля с пайети.

— Наддава ли за нещо?

— За един акварел. — Порша посочи към една лоша имитация на Берта Моризо* върху близката маса. — Ще изглежда идеално над тоалетката ми.

[* Френска художничка (1841-1895), представителка на импресионизма. — Бел.прев.]

Припомни си смаяното лице на Боди, когато за пръв път видя разточително женствената й спалня. Скандалният му гангстерски външен вид би трябвало да изглежда нелепо върху вълнистия бял разкош на леглото й, достоен за принцеса, но гледката на яките мускулести плещи върху бежовите копринени чаршафи, бръснатата глава върху сатенените възглавници и дантелените волани, стелещи се около татуираните ръце, само разпалваше страстта й.

Докато Тони бъбреше за даренията, които бяха събрали, Порша машинално оглеждаше помещението за потенциални клиенти, но тук се бяха събрали по-възрастни хора, а и подпомагането на женските приюти за жени, жертви на насилие, никога не е било бизнес за нея. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да си във властта на някой насилник, и през годините тя беше дала хиляди долари за приюта.

— Комитетът е свършил прекрасна работа — заяви Тони, докато оглеждаше тълпата. — Дошла е дори Колийн Корбет, а тя вече много рядко се появява на подобни събития. — Седемдесетгодишната Колийн Корбет беше стълб на старото висше общество в Чикаго и близка приятелка на Епи Ледърър, известна още като Ан Ландърс, и покойната Сис Дейли, съпруга на Бос Дейли и майка на настоящия кмет. Порша от години се опитваше да спечели благоразположението й, но без успех.

Когато Тони най-после се отдалечи, агентката реши отново да се опита да разчупи леда. Тази вечер Колийн бе облечена в един от костюмите на «Шанел», нейна запазена марка, в прасковен цвят с бежов кант. Накъдрената й лакирана фризура оставаше неизменна от шейсетте, променяше се само цветът, който в момента напомняше на лъскава сива стомана.

— Колийн, толкова ми е приятно отново да ви видя — заговори Порша и се разтопи в най-подкупващата си усмивка. — Аз съм Порша Пауърс. Миналата есен си побъбрихме много приятно на партито на Сидни.

— Да, радвам се да ви видя.

Гласът й бе леко носов, маниерите — сърдечни, но агентката веднага усети, че възрастната дама не я помни.

Последва дълга пауза, която Колийн нямаше намерение да прекъсне.

— Имаше доста интересни предмети на аукциона — наруши проточилото се мълчание Порша, като едва се сдържаше да не грабне една чаша джин с тоник от подноса на минаващия келнер.

— Да, много интересни — отвърна жената.

— Тази вечер тук е доста топло. Ледената скулптура май води предварително обречена битка.

— О, така ли? Не бях забелязала.

Безнадеждно. Порша мразеше да се натрапва и подмазва, затова реши да се откаже и отдалечи, ала в този миг забеляза някаква лека промяна в околната атмосфера. Шумът стихна и всички извърнаха глави. Тя се обърна, за да види какво бе привлякло всеобщото внимание.

И като че ли земята се разтресе под краката й.

На прага се бе появил Боди. Масивната му фигура беше стегната в бежов летен костюм, с безупречна кройка, комбиниран с риза в шоколадов цвят и вратовръзка с дискретен десен. Приличаше на скъпоплатен, безмилостен убиец от мафията. Изпита желание едновременно да се хвърли в обятията му и да се скрие под масата. Тази вечер тук се бяха събрали най-опасните клюкари в града. Само Тони Дюшет можеше да засенчи всички репортери на телевизионния канал Дабъл Ю Джи Ен.

Коленете й се подкосиха, върховете на пръстите й се вцепениха. Какво търсеше този тип тук? В съзнанието й съвсем ясно изплува образът на голия Боди пред малката масичка в дневната, където тя оставяше пощата си. Той се бе отместил, когато тя приближи, но сигурно вече бе видял купчината покани, за които не му бе споменала: партито край басейна на семейство Морисън, отварянето на новата галерия на северния бряг, благотворителния аукцион тази вечер. Той навярно знаеше отлично защо тя не го бе поканила. И сега възнамеряваше да я накара да си плати.

От натрапчивия мирис на «Шалимар», парфюма на Колийн, й прилоша. Боди се насочи право към нея. Гангстерската му усмивка не вещаеше нищо добро. Струйка пот се стече между гърдите й. Този мъж не беше от онези, които преглъщат безмълвно оскърбленията.

Боди се спря зад гърба на Колийн. Порша нямаше представа как да отклони подобно катастрофално бедствие. Ако по-възрастната жена случайно се обърне, щеше да получи инфаркт. Очите му се присвиха присмехулно и от сини сега изглеждаха тъмносиви. Той вдигна ръка. И я отпусна върху рамото на старата дама.

— Здравей, скъпа.

Порша затаи дъх. Боди току-що бе нарекъл Колийн «скъпа»? Свят й се зави.

Госпожа Корбет наклони глава.

— Боди? Какво, за бога, правиш тук?

— Чух, че ще дават безплатна пиячка — обясни той и целуна пергаментовата й буза.

Колийн плъзна ръка в огромната му лапа и заговори кокетно:

— Получих онази ужасна картичка за рождения си ден. Никак не беше забавна.

— А аз здравата се смях.

— Трябваше да изпратиш рози като всички останали.

— Картичката ти е харесала много повече от букет рози. Признай си!

Тя присви устни.

— Нищо не признавам. За разлика от майка ти, аз не поощрявам подобно поведение.

Погледът му се премести върху агентката, което напомни на Колийн за добрите маниери.

— О, Пола… Това е Боди Грей.

— Казва се Порша — поправи я той. — Познаваме се.

— Порша? — Челото й се сбръчка. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, лельо Кий.

Лельо Кий?

— Порша? Колко шекспировски*. — Колийн потупа ръката му и й се усмихна. — Въпреки страшната му външност, племенникът ми е абсолютно безвреден.

[* Порция (Portia) от «Венецианския търговец». — Бел.прев.]

Порша леко се олюля на високите си токчета.

— Вашият племенник?

Боди протегна ръка, за да я подкрепи. Когато я докосна, тихият му заплашителен глас се плъзна по нея като мастиленочерна коприна.

— Може би трябва да седнеш и да отпуснеш глава между коленете.

Какво стана с всички приказки за парка за каравани и бащата алкохолик? За хлебарките и леките жени? Всичко си бе измислил. През цялото време я бе разигравал.

Не можеше да го понесе. Извърна се и се запровира през тълпата. По пътя й се мяркаха лица, но тя продължи, излезе в коридора и затича към изхода на ресторанта. Нощният въздух, задушен от жегата и от потните тела на гостите, я обгърна като тежко одеяло. Порша се спусна надолу по улицата, покрай затворените магазини и нашарената с графити стена. Ресторантът «Бъктаун» граничеше с по-малко модерния Хумболт Парк, ала тя продължи да върви без конкретна посока. Знаеше единствено, че трябва да не спира на едно място. Градският автобус профуча с рев покрай нея, някакъв скитник с питбул й хвърли циничен, преценяващ поглед. Градът се затваряше около нея, горещ, задушаващ, изпълнен със заплаха. Тя слезе от тротоара.

— Колата ти е в другата посока — разнесе се зад нея гласът на Боди.

— Нямам какво да ти кажа.

Той сграбчи ръката й и я повлече обратно към тротоара.

— Може например да ми се извиниш, задето се отнасяше с мен като към къс месо?

— О, не, не и това. Не прехвърляй вината на мен. Ти си този, който излъга. Всички онези истории… Хлебарките, бащата пияница. Лъгал си ме още от самото начало. Ти не си телохранител на Хийт.

— Той може прекрасно да се грижи за себе си.

— И през цялото време си ми се присмивал.

— Ами да, нещо такова. Когато не се присмивах на себе си. — Бутна я към вдадения навътре вход на неугледно цветарско магазинче с мръсен прозорец. — Казах ти това, което искаше да чуеш, за да имаме поне някакъв шанс.

— С лъжи ли трябва да започва една връзка?

— Поне беше някакво начало.

— Значи, всичко е било предварително замислено?

— Е, сега вече ме хвана натясно. — Разтри с палци мястото на ръцете й, където ги стискаше, сетне я пусна. — Отначало ми доставяше удоволствие да те дърпам за верижката, защото адски ме дразнеше. Ти искаше жребец, а аз с удоволствие бях готов да ти го осигуря. Но много скоро намразих ролята си на твоя мръсна малка тайна.

Порша силно стисна клепачи.

— Нямаше да бъдеш тайна, ако ми беше казал истината.

— Добре. Това щеше да ти хареса. Мога да си представя как щеше да се фукаш с мен пред приятелите си, парадирайки пред всички, че майка ми и Колийн Корбет са сестри. Рано или късно, щеше да узнаеш, че семейството на баща ми е дори още по-уважавано. Добрият стар Грийнуич. Това щеше да те направи истински щастлива, нали?

— Държиш се така, сякаш съм ужасен сноб.

— Не смей да го отричаш! Никога не съм виждал някой, който да е по-загрижен за чуждото мнение от теб.

— Не е вярно! Сама съм си господарка и няма да позволя да ме манипулират.

— Именно. Боиш се като от дявола, че някой друг може да командва парада. — Плъзна палец по бузата й. — Понякога си мисля, че ти си най-изплашеният човек, когото съм познавал. Толкова те е страх да не се провалиш, че сама се подлудяваш.

Тя бутна ръката му. Беше толкова бясна, че не можеше да говори.

— Аз съм най-силната жена, която си срещал.

— Прекарваш толкова много време, за да докажеш колко си велика, че си забравила как да живееш. Обсебена си от толкова маловажни неща, отказваш да допуснеш до себе си когото и да било, а в същото време не можеш да проумееш защо си толкова нещастна.