— Бях търпелив месеци наред — възрази Хийт. — Мисля, че мина достатъчно време.

Анабел погледна гордото му, упорито лице и не се стърпя.

— Ще поемеш ли отговорност за всички аспекти на проблема?

Той срещна погледа й, без да трепне.

— Напълно. Точно това правя в момента. Казах и на двете ви, че търся някоя необикновена жена, и ако смятах, че е толкова лесно да я намеря, щях сам да го направя. — Изправи се. — Разполагате с колкото искате дни за това последно запознанство. И повярвайте ми, никой друг не се надява да успеете повече от мен.

Хийт отиде до вратата и отстъпи настрани, за да минат, а главата му се очерта върху табелата с надпис: «Бо Виста» от парка за каравани.

Анабел грабна чантата си, кимна му със сдържано достойнство и излезе от офиса, но вътрешно кипеше от гняв. Определено нямаше настроение да споделя асансьорната кабина с Пауърс, затова почти тичешком прекоси фоайето към асансьора.

Впоследствие се оказа, че не е имало смисъл да бърза.

* * *

Порша забави стъпки, докато гледаше как Анабел изчезва надолу по коридора. Офисът на Боди беше отдясно, на две крачки от нея. Когато на идване минаваше покрай него, си заповяда да не гледа натам, но знаеше, че той е вътре. Усещаше го. Дори по време на ужасната среща с Хийт, когато се нуждаеше от цялото си самообладание и ясна мисъл, тя чувстваше присъствието му.

През цялата минала нощ бе лежала будна в леглото, възкресявайки спомена за отвратителните неща, които й бе наговорил. Може би щеше да му прости лъжата за произхода му, но не и останалото. За какъв се мислеше той, че да се изживява като неин психоаналитик? Единственото, което не бе наред в живота й, беше самият той. Навярно е била малко потисната, преди да го срещне, но не е било нещо сериозно. Миналата нощ я бе накарал да се почувства като неудачница, а тя нямаше да позволи на никого да й причинява подобно нещо.

Ръцете й трепереха, когато пристъпи в офиса. Мъжът говореше по телефона, отпуснал небрежно назад в стола едрото си мускулесто тяло. Щом я видя, лицето му се озари от усмивка и спусна краката си на пода.

— Пак ще ти звънна, Джими… Да, звучи добре. Ще се видим. — Отмести телефона настрани и се надигна. — Здравей, скъпа… Още ли ми говориш?

Тя едва не изгуби кураж, като видя сияещата му, пълна с надежда усмивка. Вместо да изглежда опасен, той приличаше на хлапе, зърнало нов велосипед на предната веранда. Порша се извърна, за да се окопити, и се озова лице в лице със стена, окичена и облепена с ценни спомени: две фотографии в рамки, изрязани от корици на списания, общи снимки на отбора от дните му на състезател, изрезки от вестници. Но вниманието й бе привлечено от една черно-бяла снимка. Фотографът бе уловил Боди с шлем, килнат назад, каишката висеше свободно, а в ъгъла на маската за лице се бе залепило парче кал. Очите му сияеха триумфиращо, а съдейки по ослепителната му усмивка, целият свят бе в краката му. Тя прехапа устна и се застави да се извърне с лице към него.

— Всичко помежду ни приключи, Боди.

Той заобиколи бюрото си. Усмивката му бавно помръкна.

— Не го прави, скъпа.

— Много грешиш за мен — с усилие промълви тя думите, които трябваше да й върнат спокойствието и да я накарат отново да се почувства в безопасност. — Обичам живота си. Имам пари, прекрасен дом, успешен бизнес. Имам приятели — добри, верни приятели. — Гласът й пресекна. — Обичам живота си. Всяка частица от него. С изключение на тази, която включва теб.

— Недей, миличка. — Той протегна към нея силните си и в същото време толкова нежни ръце. Но не я докосна, жестът бе по-скоро умолителен. — Ти си борец — додаде нежно. — Намери сили да се бориш за нас!

Порша събра сили, за да превъзмогне болката.

— Това беше просто краткотрайно увлечение, Боди. Развлечение. А сега приключи.

Устните й започнаха да треперят като на дете и без да дочака отговора му, тя се извърна… излезе от кабинета… слезе като робот с асансьора долу до улицата. Две красиви млади момичета минаха покрай нея, когато излезе навън. Едната от тях посочи към краката й, а другата се засмя.

Порша се промъкна покрай тях, преглъщайки сълзите си. Едва си поемаше въздух.

Червен двуетажен туристически автобус мина покрай нея. Екскурзоводът цитираше Карл Сандбърг* с бумтящ, драматичен глас, който стържеше по нервите й като пирон върху стъкло:

[* Американски поет, есеист, критик и журналист (1978-1967). — Бел.прев.]

«Буреносен, груб, опасен… Градът на широките рамене. Те ми казват: ти си порочен и аз им вярвам…»

Порша избърса очи и ускори крачка. Чакаше я много работа. Работата лекуваше всичко.

Климатикът на Шърман се скапа и когато се прибра у дома след срещата с Хийт, Анабел представляваше доста жалка картинка: от небрежно-елегантната й прическа не бе останало нищо; косата й приличаше на кълбо от разрошени къдрици, а жизнерадостният й тоалет — на смачкано повехнало цвете. Не влезе веднага в къщата. Вместо това остана в колата, със спуснати прозорци, събирайки сили за следващата стъпка. Той й бе оставил само една възможност, само едно запознанство. Това означаваше, че не можеше да отлага повече и трябваше да се вземе в ръце. Но при все това й бе нужна цялата воля, за да извади мобилния и да се обади.

— Здравей, Делейни! Анабел се обажда. Да, зная. Минаха векове…

— Бяхме бедни като църковни мишки — заяви Делейни Лайтфийлд на Хийт вечерта на първата им официална среща, само няколко дни след като се запознаха. — Но все пак успявахме да изглеждаме прилично. Благодарение на влиянието на вуйчо ми Елдред, имах страхотна работа като организатор на гастролите на Лирическата опера в Чикаго.

Споделяше тази информация с очарователния си самокритичен смях, който накара Питона да се усмихне. На двайсет и девет, Делейни му напомняше за руса, но по-атлетична Одри Хепбърн. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля без ръкави, с изискан наниз от перли около врата, принадлежал на прабаба й. Беше отраснала в Лейк Форест и се бе дипломирала в университета «Смит». Беше отлична скиорка и добра тенисистка. Играеше голф, яздеше и говореше четири езика. Няколкото десетилетия на некадърно ръководство бяха стопили значително богатството на Лайтфийлд, натрупано от строежа на железници, и бе принудило семейството да продаде лятната къща в Бар Харбър в щата Мейн, но на Делейни й харесваше сама да си проправя път в живота. Обичаше да готви и често споделяше с приятелите си, че съжалява, задето не е постъпила в кулинарно училище. Жената на мечтите му най-после се бе появила.

С напредването на вечерта Хийт премина от бира на вино, като постоянно си напомняше да внимава за езика си и да не забрави да спомене за новата изложба на фовистите, френска модерна живопис, в Художествената галерия. След вечерята той я закара до апартамента й, който тя споделяше с две съквартирантки, и я целуна кавалерски по бузата. Докато потегляше, в колата продължаваше да се усеща лекото ухание на френски парфюм. Извади мобилния, за да позвъни на Анабел, но се чувстваше твърде възбуден, за да се прибере вкъщи. Искаше лично да говори с нея. Припявайки с фалшивия си баритон на радиото, Хийт подкара към Уикър Парк.

Анабел отвори вратата. Носеше потниче на райета с остро деколте и синя минипола, която правеше краката й да изглеждат по-дълги и стройни.

— Трябваше по-рано да поставя моя ултиматум — подхвана той. — Определено се задействаш, когато те пришпорят.

— Предположих, че ще я харесаш.

— Тя обади ли ти се?

Анабел кимна, но не каза нищо повече, и той настръхна. Може би все пак срещата не е минала така, както си мислеше. Делейни беше от аристократичен род. Ами ако бе доловила неприятния полъх от парка за каравани?

— Говорих с нея преди няколко минути — каза накрая младата жена. — Тя е очарована. Поздравления.

— Наистина ли? — Той все още беше нащрек. — Това е страхотно. Хайде да го отпразнуваме! Какво ще кажеш за една бира?

Сватовницата не помръдна.

— Ами… в момента не е много удобно.

Тя погледна през рамо и тогава Хийт схвана картинката. Не беше сама. Огледа гланца на устните й и синята минипола. От доброто му настроение и помен не остана. Кой беше при нея?

Погледна над главата й, но предната стая беше празна, което не означаваше, че това се отнася и за спалнята… Едва се удържа да не се втурне покрай нея и сам да се увери.

— Няма проблем — промърмори сковано. — Ще се чуем другата седмица.

Но вместо да си тръгне, продължаваше да стърчи там. Накрая Анабел кимна и затвори вратата.

Само преди пет минути беше на седмото небе, а сега му се искаше да изрита нещо. Пое надолу по тротоара, качи се в колата, но чак когато излизаше от мястото, където беше паркирал, фаровете му осветиха автомобила, спрян от другата страна на улицата. Когато идваше, бе в твърде приповдигнато настроение, но сега изведнъж се сгромоляса от облаците на земята.

Последния път когато бе видял това яркочервено порше, то бе паркирано пред централата на «Старс».

Анабел се дотътрузи унило в кухнята. Дийн седеше край масата, с кока-кола в едната ръка и тесте карти в другата.

— Твой ред е да раздаваш — каза куотърбекът.

— Вече не ми се играе.

— Тази вечер никак не си забавна — нацупи се той и захвърли картите.

— А ти да не би да бликаш от веселие?

Кевин си бе изкълчил глезена в неделния мач и Робилард го бе заменил във втората четвъртина, и до края на мача четири пъти му бяха пресекли пасовете с топката. Пресата се бе нахвърлила отгоре му и затова младият футболист бе решил за известно време да се покрие при нея.

Кранът на мивката в кухнята капеше и дразнещия шум й действаше на нервите. Знаеше, че Делейни и Хийт ще се харесат. Вълнуващата комбинация от външния вид на нейната приятелка, хлапашкия й спортен дух и безупречния й произход бе покорила спортния агент. А Делейни винаги си бе падала по груби и мъжествени типове.

Анабел се бе запознала с нея преди двайсет и една години на един летен лагер и двете бяха станали най-добри приятелки, въпреки че другата девойка беше с две години по-малка. След края на лагера те се срещаха по-рядко, главно в Чикаго, когато Анабел идваше на гости на баба си. Докато учеха в колеж, доста се отдалечиха и едва преди няколко години отново започнаха да се виждат. Сега се уговаряха през няколко месеца за по един обяд, вече не бяха най-добри приятелки, но достатъчно близки, с общи спомени. От няколко седмици брачната посредничка си мислеше колко подходяща е Делейни за Хийт. Тогава защо бе чакала толкова дълго, за да ги запознае?

Защото знаеше, че ще бъдат идеални един за друг.

Погледна към Дийн, който подхвърляше карамелизирани пуканки във въздуха и ги улавяше с уста. Де да можеше да бъде така точен и на игрището. Анабел се извърна от капещия кран и се свлече на един стол край масата. Изглеждаха като две сродни души, потопени в мъка.

Компресорът на хладилника с грохот изключи и в кухнята се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник и тихото приземяване на пуканките в целта.

— Искаш ли да се понатискаме? — попита тя печално.

Той се задави и изплю една пуканка.

— Не!

— Не е нужно да си толкова потресен.

Предните крака на стола се приземиха на пода.

— Все едно да се натискам със сестра си.

— Ти нямаш сестра.

— Не, обаче имам въображение.

— Чудесно. И без това не искам. Казах го, за да се намирам на приказка.

— Ти просто се опитваш да се разсееш, защото си хлътнала по неподходящия мъж.

— Пълни дивотии.

— Чух на вратата гласа на Хийт.

— Бизнес.

— Наричай го както си щеш. — Дийн отмести купата с пуканки в края на масата. — Радвам се, че не го пусна вътре. Стига ми, че Боди по цял ден се влачи след мен. Явно няма да се откаже.

— Минаха два месеца. Не мога да повярвам, че още не си си намерил агент. Или си намерил? Не, всъщност няма значение. Ще взема да кажа на Хийт, а не искам да заставам помежду ви.

— Ти не си помежду ни. Ти си на негова страна. — Той отново наклони стола си назад. — Тогава защо не се възползва от златната възможност, като го поканиш вътре?

Точно това се питаше и тя самата, ала наистина, какъв бе смисълът. Писнало й беше от измами, от необходимостта постоянно да е нащрек. Беше измислила увлечението си към Дийн, за да не загуби Чампиън като клиент, но повече нямаше защо да се тревожи за това.

— Не исках.

Въпреки държанието си на повърхностен, глуповат красавец футболист, Дийн притежаваше остър ум и сега никак не й хареса как я гледаше, затова Анабел се намръщи.

— Да не би да се гримираш?

— Просто съм сложил слънцезащитен крем върху брадичката ми. Имам пъпка.

— Гадно е да си тийнейджър.

— Ако го беше поканила, щях да те гризна по врата и всичко, както там се полага между гаджета.