Погледна часовника си. Наближаваше девет. Нямаше да издържи още една безсънна нощ. От седмици не си позволяваше сънотворни, защото се боеше да не стане зависима от тях, но ако не се наспи, просто ще се побърка. Сърцето й панически се разтуптя. Притисна ръка към гърдите си. Ами ако сега умре? И какво от това? На кого му пука за нея? Само на Боди.

Повече не можеше да понася това мъчение. Облече дългото розово палто, взе чантата си и слезе с асансьора във фоайето. Въпреки че беше тъмно, си сложи слънчевите очила «Шанел», в случай че се натъкне на някой от съседите. Не можеше да понесе мисълта, че могат да я видят в това състояние — без грим, със старо долнище на анцуг, което се подаваше изпод палтото от «Марк Джейкъбс».

Зави забързано зад ъгъла и се запъти към денонощната аптека. Там се отправи директно към рафта със сънотворните и тогава видя едно телено кошче, пълно догоре с прашни яркочервени кутийки с великденски пиленца от маршмелоу, с надпис «75% намаление». Кошчето беше в края на пътеката, срещу хапчетата за сън. Майка й купуваше такива пиленца за всеки Великден и ги подреждаше в купата от «Франклин Минт». Порша все още си спомняше вкуса на захарните кристали между зъбите си.

— Да ви помогна с нещо?

Продавачката, закръглена латиноамериканка, наплескана с твърде много грим, явно не беше наясно, че понякога никой не може да ти помогне. Порша поклати глава и момичето изчезна.

Извърна се към сънотворните, но кутийките танцуваха пред очите й. Погледът й отново се насочи към кошчето с великденските пиленца. Великден беше преди пет месеца. Сега навярно имаха вкус на гума.

Отвън, на улицата, профуча полицейска патрулка с включени сирени и на Порша й се прииска да запуши уши с пръсти. Някои от червените кутийки бяха скъсани, а целофанените пликчета се бяха разлепили. Отвратително. Защо не са ги изхвърлили?

Над главата й тихо жужаха флуоресцентните лампи. Наплесканата продавачка се взираше в нея. Само да се наспи и ще се съвземе. Трябваше по-бързо да избере някое хапче за сън, но какво?

Шумът на флуоресцентните лампи пронизваше слепоочията й. Пулсът й се ускори. Не можеше да стърчи вечно тук. Краката й се раздвижиха. Чантата й се свлече ниско върху ръката. Вместо да вземе някое приспивателно, тя се протегна към кошчето с пиленцата. Усети как между гърдите й се стече струйка пот. Порша взе една кутийка, после още една и още една. Отвън изсвири клаксон на такси. Тя подскочи и рамото й се блъсна в стойката с пособия за чистене. Един пакет гъби падна на пода. Препъвайки се, Порша се отправи към касата.

Зад апарата стоеше пъпчиво хлапе, с валчесто лице без брадичка. Взе една от кутийките.

— И аз обичам тези нещица.

Порша прикова поглед в стойката с таблоидите. Момчето прокара кутийката през скенера. Всички, живеещи в сградата й, пазаруваха тук, а много от тях вечер разхождаха кучетата си. А ако някой от тях влезе и я види?

Момчето взе кутийка със скъсан целофан.

— Това е скъсано.

Тя трепна.

— Те са за… малката ми племенница.

— Искате ли да ви донеса друга?

— Не. Всичко е наред.

— Но тази е скъсана.

— Казах, че всичко е наред! — изкрещя тя и хлапето се сепна. Изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Ще правят гердани от тях.

Той я погледна, сякаш бе луда. Сърцето й запрепуска още по-бясно. Служителят продължи да сканира баркодовете на кутийките. Вратата се отвори и в магазина влезе възрастна двойка. Не ги познаваше, но ги беше виждала преди. Момчето сканира последната кутийка. Тя му пъхна двайсет долара, а той ги огледа като данъчен инспектор. Пиленцата лежаха пръснати върху плота и всеки можеше да ги види — осем червени кутийки, с по шест пиленца в кутия. Касиерът й подаде рестото. Порша го пъхна в чантата си, без да си прави труда да вади портмонето.

Телефонът до касата иззвъня и момчето вдигна.

— Здравей, Марк, какво става? Не, трябва да вися до полунощ. Гадост!

Порша грабна кесията от ръцете му и напъха останалите кутийки вътре. Една падна на пода, но тя дори не я погледна.

— Хей, госпожо, няма ли да си вземете касовата бележка?

Тя забърза към улицата. Отново бе заваляло. Притисна кесията до гърдите си и едва не се сблъска с една приятна млада жена, която сигурно все още вярваше в щастливата любов. Дъждът намокри косата й и когато се прибра у дома, цялата трепереше. Захвърли кесията върху масата в трапезарията. Някои от кутийките се изсипаха.

Порша свали палтото си. Едва си поемаше дъх. Трябваше да си свари чаша чай, да пусне музика или да включи телевизора. Но не направи нито едно от тези неща. Вместо това се свлече на стола, начело на масата, и бавно започна да подрежда кутийките в редица.

Седем кутийки. По шест пиленца във всяка.

Ръцете й трепереха, докато разкъсваше целофанените пликчета. Червени късчета от кутийките изпопадаха на пода. Пиленцата се изтърколиха върху масата и заедно с тях като едър сняг се посипа жълта захар.

Най-сетне всички кутийки бяха отворени. Тя захвърли върху килима останките от кутийките и целофанените пликчета. Останаха само великденските пиленца. Докато се взираше в тях, Порша осъзна, че Боди беше прав. През целия й живот я бе ръководил страхът. Толкова се страхуваше да не се провали, че бе забравила да живее.

Започна да яде пиленцата едно по едно.

Строителните ремонти, задръстили трафика в Денвър, окончателно скапаха настроението на Хийт. От шест седмици излизаше с Делейни и се отнасяше с голямо уважение към нея. Все пак това беше бъдещата му съпруга и не искаше тя да си мисли, че търси само секс. В съзнанието му изплува образът на голата Анабел. Той стисна зъби и натисна клаксона на колата под наем. Мислеше за сватовницата само защото се тревожеше за нея. Колкото и да душеше наоколо, не успя да разбере със сигурност дали тя има интимни отношения с Робилард.

Реалната възможност Дийн да се възползва от Анабел го подлудяваше, но той се застави да насочи мислите си само към Делейни, както и трябваше да бъде. По време на двете им последни срещи тя му изпращаше ясни сигнали, че е готова за секс, което означаваше, че вече бе време да предприеме крачка напред, но това не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Първо, тя имаше съквартирантки, така че трябваше да я заведе в своята къща, но как можеше да я покани у дома си, преди да е прибрал фитнес оборудването в сутерена? Искаше тя да хареса къщата му, но вече бе разбрал, че избраницата му не е във възторг от модерната архитектура, така че навярно щеше да се наложи да я продаде. Преди два месеца не би се и замислил, но след като бе видял дома си през очите на Анабел, започна да се отнася по различен начин към мястото. Надяваше се да убеди Делейни да промени мнението си.

Показа среден пръст на тъпанаря, който го засече, и се замисли над един по-голям проблем. Не можеше да се отърси от старомодното разбиране, че трябва да предложи брак на тази жена, преди да станат любовници. Тя беше Делейни Лайтфийлд, а не някоя футболна фенка. Вярно, срещаха се едва от шест седмици, но за всички, освен за Боди, беше ясно, че са идеални един за друг, така че защо да чака?

Само че как да й предложи без пръстен?

За кратко му мина през ума мисълта дали да не помоли Анабел да избере подходящ пръстен, но дори и той знаеше, че това би било прекалено. Трафикът съвсем се задръсти. Хийт закъсняваше за срещата си в единайсет. Забарабани нервно с пръсти по волана. Осъзнаваше, че ще е трудно да предложи брак на Делейни, без да спомене думата «любов», но реши, че по-късно ще мисли за това. Засега трябваше да реши какво да прави с пръстена. Тя бе споделяла с него мнението си за диамантите и той подозираше, че неговата философия «колкото по-голям, толкова по-добре» може би нямаше да съответства на изтънчения й аристократичен начин на мислене. Тя би искала някой по-малък камък с фина изработка. Освен това трябваше да внимава и за онези глупости за цветовете, за които толкова се приказваше. Лично на него всички диаманти му се струваха еднакви.

Колите не помръдваха. Хийт отново се замисли. Какво пък, по дяволите? Извади мобилния и набра номера.

Като никога, отговори Анабел вместо гласовата й поща.

Изложи й накратко проблема си, но тя явно беше в неотзивчивите си настроения и толкова силно се разкрещя, че въпреки оглушителните клаксони трябваше да държи телефона по-далеч от ухото си, за да не му спука тъпанчето.

— Искаш от мен да направя какво?

Анабел фучеше из къщата, тряскаше вратите на шкафчетата, изрита кошчето за боклук. Не можеше да повярва, че се бе влюбила в такъв абсолютен идиот. Хийт искаше от нея да избере годежен пръстен за Делейни! Какъв скапан ден! А на всичкото отгоре семейното събиране по случай рождения й ден предстоеше само след две седмици. Бъдещето й изглеждаше съвсем мрачно.

Грабна сакото си и излезе на разходка. Може би слънчевият октомврийски следобед щеше да повдигне духа й. Всъщност би трябвало да е на седмото небе. Господин Броницки и госпожа Валерио бяха решили да се съберат.

— Бихме искали да се оженим — обясниха те на Анабел, — но не можем да си го позволим, затова решихме просто да се съберем и да живеем заедно.

Повод за още по-голяма радост беше вероятната първа женитба, която «Идеалната половинка» щеше да уреди. Джанин и Рей Фийдлър, изглежда, искрено се обичаха.

Анабел бе толкова щастлива за приятелката си, че за пръв път от много дни се усмихна. След като Рей престана да зализва косата си на темето, поведението му се промени и той се оказа много свестен тип. Джанин се боеше, че ще го отблъсне с операцията на гърдата, но за него тя беше най-красивата жена на света.

Сватовницата имаше и други причини да се чувства щастлива. Нещата между Ърни Маркс, срамежливия директор на начално училище, и Уенди, жизнерадостната архитектка, изглежда, се бяха задълбочили. Успя да убеди Мелани да забрави за увлечението си по Джон Нейджър. И благодарение на шумотевицата около историята на Хийт и Делейни, бизнесът й процъфтяваше. Най-сетне имаше достатъчно пари в банката, за да може да си позволи да помисли за нова кола.

Ала вместо това умът й бе зает със звездната двойка. Как може Хийт да е толкова сляп? Противно на някогашното си убеждение, сега Анабел знаеше, че Делейни не е жената, която щеше да го направи щастлив. Тя бе твърде сдържана, твърде възпитана. Прекалено съвършена.

Пръстенът беше в джоба му, но езикът му сякаш бе залепнал за небцето. Това беше глупаво. Никога не губеше самообладание, а ето го сега — целият потънал в пот!

Този следобед бе изпратил секретарката си да купи пръстена, който бе избрал още преди две седмици, веднага след като се върна от Денвър. Двамата с Делейни тъкмо бяха привършили вечеря за петстотин долара в «Чарли Тротър». Осветлението бе приглушено, музиката — тиха, обстановката — идеална. Трябваше само да вземе ръката й и да произнесе вълшебните думи: Ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

Реши да избегне цялата тази неловка част с «обичам те» и да се придържа към конкретни неща. Ще й каже, че е впечатлен от ума й; покорен от външността й. Колко много му харесва да играе голф с нея. Но най-вече му допадат изисканите й маниери, чувството, че го допълва. Ако го притисне за любовта, ще й каже, че е напълно сигурен, че в бъдеще ще я обикне, след като се оженят и поживеят заедно, и той се увери, че бракът им ще е завинаги. Но някак си не вярваше, че тя ще погледне на уверенията му в същата положителна светлина като него, затова по-добре бе да избегне конкретен отговор.

Запита се дали в очите й ще се появят сълзи, когато й даде пръстена? Вероятно не. Тя не беше много емоционална, което бе още едно нейно положително качество. След това ще отидат в дома му и ще отпразнуват годежа в леглото. Ще се постарае да действа бавно. Със сигурност нямаше да я припира, като Анабел.

По дяволите, колко беше забавно с нея.

Забавно, но не и сериозно. Да се люби със сватовницата си, беше вълнуващо, безумно, страстно и жарко преживяване, но не беше нещо важно. Мислеше толкова често за този кратък епизод единствено защото не можеше да го повтори, а забраненият плод, както винаги, е най-желан.

Хийт опипа нервно синята кутийка с подплата от червено кадифе в джоба си. Избраният пръстен не му харесваше много. Диамантът беше само малко повече от един карат, защото Делейни, за разлика от него самия, не обичаше нищо показно. Но Питона нямаше нищо против малко показност, още повече, когато ставаше дума за накита, който ще постави на пръста на бъдещата си съпруга. Ала нали все пак не той щеше да носи проклетия пръстен, така че предпочете да запази мнението за себе си.

Добре… Време бе да започне. Щеше да изрече необходимите фрази, като внимателно избягва опасната тема за любовта, ще й връчи шибания пръстен и ще й предложи. А после ще я заведе у дома си, за да подпечатат сделката.