Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Близо до Балтимор, Мериланд

Март, 1822

Финален етап от конните надбягвания на окръга. Събота, последна обиколка, разстояние — половин миля.

Щеше да загуби. А така не му се искаше да губи, по дяволите! Още повече пък от Джеси Уорфийлд, тая противна хлапачка. Усещаше Риалто точно зад гърба си — копитата му биеха решително и отмерено по черната пръст, беше изопнал глава напред, с твърди и издути мускули. Той погледна през лявото си рамо. Риалто се приближаваше по-бързо дори от мъж, който се е втурнал да се измъква от спалнята на любовницата си, преди съпругът й да е успял да отвори вратата. Проклетият петгодишен жребец беше по-издръжлив дори от енергичен съпруг с четири капризни съпруги.

Джеймс се изопна докрай напред и притисна лицето си колкото се можеше по-плътно до ухото на Тинпин. Всеки път той говореше на конете си преди и по време на състезание, за да прецени настроението им. Добродушният Тинпин винаги на драго сърце приемаше Джеймс. Тинпин, както повечето от спортните му коне, беше страстен състезател, а и с благородна душа. Конят искаше да победят точно толкова, колкото и самият Джеймс. Единственият случай, при който отклониха мисълта му от победата, беше един жокей, забол камшика си за езда в хълбока му. Тогава Джеймс насмалко не уби оня проклет тип, а междувременно загуби и състезанието.

Джеймс усещаше под себе си тежкото дишане на Тинпин. Конят беше по-добре трениран за спринтове на четвърт миля, отколкото на половин миля, поради което тук превъзходството беше на страната на Риалто. Тинпин едва за втори път участваше в пробег от половин миля. Джеймс го срита в хълбоците, като непрекъснато му повтаряше, че ще успее, че ще удържи преднината си пред този жалък, кафеникав никаквец, че може да стъпче в прахта Риалто, който при това беше кръстен на някакъв тъп венециански мост. Точно сега беше моментът да напрегне силите си, после щеше да бъде вече твърде късно. Джеймс обеща на Тинпин допълнителна кофа с овес и глътка шампанско във водата му. Конят с последни сили се втурна напред, но това се оказа недостатъчно.

Загуби, и то само с една дължина. Хълбоците на Тинпин се повдигаха учестено, той пъхтеше тежко, а шията му беше цялата в пяна. Джеймс поведе коня встрани, под освиркванията и одобрителните възгласи на тълпата. Потупа успокоително мокрия врат на Тинпин и му каза, че е бил смел боец, че сигурно е щял да спечели, ако не го беше яздил той. И може би победата наистина щеше да бъде тяхна, по дяволите! Джеймс си беше спечелил славата на истински магьосник спрямо конете. Някои твърдяха, че почти сам докарвал конете си до финала. Е, да, но този ден не можа да докара никой кон доникъде.

Всъщност той не финишира дори втори след Риалто. Остана на трето място след един друг дорест чистокръвен жребец от Уорфийлд Стейбълс — четиригодишен, на име Пърл Дайвър1, който в последния момент се промъкна покрай Тинпин, первайки с опашката си крака на Джеймс.

Тинпин поначало не беше много издръжлив, но пък тук ставаше дума за спринт само от половин миля и издръжливостта не трябваше да има кой знае какво значение. Всъщност в случая решаващо се оказа свръхтеглото на Джеймс. С по-лек ездач на гърба си Тинпин сигурно щеше да победи. Ездачът му ругаеше и удряше ботушите си с камшика за езда.

— Хей, Джеймс, заради тебе загубих десет долара, да те вземат мътните дано!

С приведена глава Джеймс поведе Тинпин обратно към момчето, което се грижеше за него в конюшнята. Той се отърси от мрачното си настроение и се усмихна на своя зет, Джифорд Попълтън, който крачеше към него като цивилизован бик — нисък, як, но без грам тлъстина по тялото си. Харесваше Джиф и предната година беше одобрил неговото желание да се ожени за сестра му, Ърсюла.

— Ти поне можеш да си го позволиш, Джиф — извика той в отговор.

— Мога, но не е там работата. — Джиф закрачи до него с широки, мързеливи крачки. — Ти се постара, Джеймс, обаче си адски едър за жокей. Другите жокей са с по двайсет и пет килограма по-леки от тебе. А двайсетина и повечко килца отгоре вече доста променят нещата.

— Брей да му се не види, Джиф, ама ти си бил направо страхотен! — възкликна Джеймс и се престори на истински възхитен. — А пък аз да не знам. Все си въобразявах, че само един специалист може да се досети за това.

— Е, аз поназнайвам доста нещица. — Джиф му се ухили насреща. — По дяволите, изобщо нямаше да заложа на тебе, ако Ърсюла не ми беше надула главата да го направя.

— Оная хлапачка е по-лека даже и от останалите — каза Джеймс.

— Оная хлапачка ли? А, Джеси Уорфийлд. Да, вярно. Много лошо, че горкичкият Редкоут си счупи крака при второто състезание. Това се казва истински жокей. Доста добре си го обучил. Колко тежи? Четирийсет и пет кила?

— Четиридесет, с мокри дрехи. Знаеш ли как си счупи крака? Един друг жокей го блъсна в дърво.

— Мъчно ми стана, като го видях. Знаеш ли, Джеймс, трябва да се въведат някакви правила в надбягванията. Всички тия осакатявания са направо абсурдни. Четох за някакво надбягване във Вирджиния, където конят фаворит бил отровен предната нощ.

— Може и да е абсурдно — каза Джеймс, — понякога може да е дори опасно, но е забавно, Джиф. Не ги мисли тия работи. По-добре внимавай на кого залагаш.

— Чунким пък тебе много ти пука на кого залагам. Хей, Ослоу, как я караш?

Ослоу Пени беше началникът в конефермата на Джеймс. В състезателни дни обаче се превръщаше в главен конегледач и следеше как се грижат за всички коне, които щяха да участват в надбягванията за деня.

Той беше „говореща история на два крака“, или поне така го наричаше Джеймс. Всъщност и Мериландският жокейски клуб вече започваше да се съгласява с него. Ослоу знаеше цялото родословие или поне бащата на всеки кон, който препускаше между Южна Каролина и Ню Йорк. Знаеше също и всички разплодни жребци в момента, всички кобили-майки, както и потомството на всеки състезателен кон в Америка и Британия.

Мърморейки нещо под носа си, Ослоу се приближи към тях и внимателно измъкна поводите на Тинпин от ръката на Джеймс. Той беше кривокрак, кокалест и имаше най-яките ръце, които Джеймс някога беше виждал. Лицето му беше сурово, потъмняло, набръчкано, а от кафявите му очи се излъчваше толкова много ум, колкото от ръцете му — сила.

С примижали очи срещу яркото следобедно слънце той погледна Джифорд в лицето.

— Добър ден, сър. Карам я така добре, както Лили Лу миналата седмица на състезанията за майсторски клас във Вирджиния. Във всеки случай, по-добре от господин Джеймс. Ей, юнак, ами ти как си? Запъхтян си, нали? Е, направи, каквото можа. Справи се доста по-добре от Дуър Кег, онова кривокрако животинче, което старият Уигинс все още тормози да се състезава. По дяволите, толкова е зле горкото, че дори не помня кой беше баща му.

— Ти за господин Джеймс ли заложи, Ослоу?

— Как ли пък не — каза Ослоу, като галеше врата на Тинпин с жилестата си ръка. — Щях да заложа на Тинпин, ако го яздеше Редкоут, горкото момче, а не господин Джеймс. Той е наедрял прекалено много, също като Малката Нел, която преди четири години толкова се беше надула от преяждане, че едва се дотътри до финиша на надбягванията „Дики Рейсиз“ в Северна Каролина.

Джифорд се разсмя:

— Мислиш ли, че аз щях да се справя по-добре от господин Джеймс?

Ослоу се изплю точно зад лявата плешка на Тинпин:

— Не и с тия две непохватни ръце, дето ги имате, господин Попълтън. Съжалявам, сър, но от господин Джеймс, от върховете на неговите пръсти направо се прелива някаква магия в конете.

— Благодаря ти за хубавите думи, Ослоу — каза Джеймс. — Е, Джифорд, хайде сега да идем да видим Ърсюла. Предполагам, не си довел и майка ни, нали? — Той потупа Тинпин по врата и тръгна.

— Слава Богу, не. Тя се опита да разубеди Ърсюла да не идва в това място на безбожници.

Джеймс се засмя, Той все още беше ухилен, когато видя, че насреща му крачи хлапачката на Уорфийлд. Тя изглеждаше точно като момче — все още носеше шапката за езда, натъпкала буйната си коса под нея. Лицето й беше зачервено от горещото слънце, а над носа й светеше низ от лунички.

Не му се искаше да се спира, но въпреки това го направи. Беше му страшно трудно. Спокойно можеше да не й обръща никакво внимание до края на живота си, но нали все пак беше… джентълмен, по дяволите!

— Моите поздравления — произнесе той зад стиснатите си зъби. Тя често го беше побеждавала, още от времето, когато беше четиринадесетгодишно хлапе, но той все още не можеше да понася това. Така и не успя да свикне.

Джеси Уорфийлд отмина без капка внимание Джифорд Попълтън, президента на Юниън Банк в Балтимор, и се изпъчи пред Джеймс, като директно му заяви.

— Опита се, значи, при втората обиколка да ме блъснеш в оня ров.

Тъмнорусата му вежда се повдигна нагоре:

— Ами, така ли?

Тя леко се надигна на пръсти и носът й застана на сантиметър от неговия.

— Знаеш, че се опита. Хич и не мисли да лъжеш, Джеймс! Насмалко не успя. Ако не бях такава супер ездачка, щях направо да се прекатуря през ръба. Но не го направих. Измъкнах се и те бих… Бих те, и то така добре.

— Да-а-а, няма спор — провлече той спокойно, макар че му се прииска да й зашлеви един шамар. Някакво спортсменство беше нужно все пак, но тя беше жена. Ако беше мъж, щеше да знае, че не е честно така да натриваш носа на загубилия и да му се присмиваш. О, мислеше той, следващия път, когато я победи, щеше да натрие цялата й муцуна направо в калта.

— Знаеш ли, че устните ти са напукани? Знаеш ли, че дори от това разстояние мога да преброя луничките ти? — небрежно подхвърли той. — Една, две, три… Божичко, толкова са много, че ще ми трябва цяла седмица.

Съперницата му веднага се хвана на предизвикателството:

— Не започвай пак, или ще те фрасна с камшика си. — Тя облиза напуканите си устни, размаха камшичето под носа му, кимна на Джиф и се отдалечи, крачейки гневно.

Джифорд отбеляза:

— Джеймс, стори ми се, че ти наистина сбута Тинпин в нейния кон.

— Е, не чак толкова силно. Исках само да отвлека вниманието й. Беше нищо в сравнение с онова, което тя ми стори миналата година на юнските надбягвания в Хакълсфорд.

— Ами, и какво точно ти направи това войнствено момиченце?

— Бях я попритиснал малко, само за да й дам урок. Тя знае всички мръсни номера, които съществуват. Както й да е, тогава отдръпна коня си встрани точно толкова, че да може да ми хвърли един къч. Улучи ме в крака и ме просна на земята.

Джифорд се засмя, като си помисли, че Джеймс действително беше накарал момичето на Уорфийлд да му го върне доста гадничко. И докато наблюдаваше как Джеси Уорфийлд се отдалечава с широки крачки от тях, а камшичето й нервно подскача нагоре-надолу, той попита:

— Тя ли спечели състезанието тогава?

— Не, класира се последна. Загуби собственото си равновесие, когато ме изрита, и залитна в друг кон. Двамата се претърколиха и се оплетоха като кълбо от кълчища. Щеше да ми бъде смешно, ако в този момент не се свивах на топка по земята, за да предпазя главата си от бягащите коне. Само я погледни, Джиф. Не познавам друга толкова висока жена — нейният поглед е на едно ниво с очите на мъжете. А и не бих се сетил, че е жена, ако трябваше да съдя за това само по походката й.

Джиф не беше съвсем убеден в последното, но напълно разбираше гнева на Джеймс. Той каза с мек глас:

— Тя язди много добре.

— Ако трябва да бъда честен спрямо тая гадна хлапачка, така е, дявол да го вземе!

— Коя е тази с Ърсюла?

— Още една от дъщерите на Уорфийлд. Те са всичко три на брой. Най-голямата и най-малката обаче нямат нищо общо с хлапачката. И двете са красиви, елегантни, изобщо — истински дами, е, може би не съвсем, но достатъчно, за да има какво да кажеш за тях. Тази е Нелда, най-голямата. Омъжена е за Бреймън Карлайл, параходния магнат. Ела, ще те запозная с нея. Предполагам, че не я познаваш, защото само допреди два месеца и двете дъщери бяха при някаква тяхна леля във Филаделфия. Ти пък беше в Бостън до миналата есен, всъщност до края на януари.

— Бреймън Карлайл? Боже мили, Джеймс! Та Карлайл е по-стар и от Форт Макхенри. Сражавал се е по време на Революцията. Присъствал е на капитулацията на Корнуолис при Йорктаун. Стар и престар е. На колко години е тази Нелда?

— Може би на двадесет и две-три.

Джифорд само изсумтя.

Ърсюла не изглеждаше да е много доволна. Тя хвърли към мъжа си жален поглед, който обещаваше солидно съпружеско възнаграждение, ако успее да я отърве от Нелда Карлайл.

С цялата самоувереност на богат банкер, какъвто всъщност си беше, Джифорд галантно свали шапката от главата си:

— Госпожо Карлайл, удоволствие е за мен най-сетне да се запозная с вас.