Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Като на разсъмване в неделя е и е само два градуса — оплака се Елиз. — Какво става със следенето?

— Шшшт — прошепна Джени. — Ето го, идва. — Тя грабна ръкава на палтото на Елиз и я завлече в магазина за химическо чистене на Лексингтън авеню, пред което се бяха озовали.

— Сега какво ще правим? — измрънка Елиз.

Джени сложи пръсти пред устата си и се промъкна зад един огромен кош за пране. Тя носеше слънчеви очила специално за случая и едва можеше да види нещо в тъмния магазин.

— Шшшт.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът зад щанда. Двете момичета застинаха, когато Лео мина бързо покрай витрината на магазина. Светлорусата му коса бе прибрана под черна шапка, той носеше протрито кафяво кожено яке с яка от овча кожа, което беше или много скъпо, или много старо. Държеше голямо кафе в бяла чаша от стиропор и бяло хартиено пликче с нещо вътре.

„Аха! Да не би да е оръжие? — помисли си Джени. — Нечия ръка? Или обикновен печен геврек с крема сирене?“

— Хайде! — Джени скочи на крака и завлече Елиз извън магазина, проследявайки Лео надолу по 70-та до Парк авеню.

Лео никога не беше канил Джени у дома си, нито й бе казвал къде живее. И когато тя го бе помолила да се разходят заедно днес, той беше отговорил, че не може, както всъщност правеше при половината от случаите, в които тя го попиташе. Той беше толкова неуловим, така че тя не можеше да устои да не го шпионира. Лео имаше любимо място за пиене на кафе на ъгъла на 70-та и Лексингтън авеню и вероятно живееше някъде наблизо. И така онази сутрин Джени беше измъкнала Елиз от леглото й в седем часа, за да чака от другата страна на улицата срещу кафенето, докато той се покаже.

— Ей, виж — и Елиз посочи надолу по Парк авеню към една великолепна на вид сграда с портиер и навес в златисто и зелено. — Той влиза вътре! — Тя действаше така, като че ли цялата тази история с шпионирането на Лео беше напълно абсурдна, но сега се увличаше в нея. — Тук ли живее?

— Не знам — отговори Джени без дъх. Те продължиха надолу по пресечката до ъгъла, докато не стигнаха до един облян от слънчева светлина ъгъл. Джени се облегна на стената на сградата и зачака Лео да излезе оттам.

— И просто ще стоиш тук? — Елиз извади дъвки „Орбит“ от джоба си и предложи една на Джени.

— Какво лошо има? — Джени разопакова дъвката и отхапа половината, а другата част зави за по-късно.

— Ами ако той просто си седи вътре и гледа телевизия три часа. Може да умрем тук — оплака се Елиз.

Джени задъвка и мушна ръце в джобовете на черното си яке. Тя затвори очи и остави мартенското слънце да огрее лицето й.

— По-топло е на слънце. Както и да е, какво друго трябва да правим? Във ваканция сме. Дори нямаме домашно.

Елиз не можеше повече да спори. Беше адски отвратително да си едно от децата от нейния клас, които не бяха отишли някъде на ски или на някой морски курорт за ваканцията. Поне Джени измисли какво да правят. Тя тръгна, когато видя русата глава на Лео да се подава от сградата, без шапка, без кафе и без бял плик.

— Хей — прошепна тя и бутна Джени по ръката.

Момичетата долепиха телата си до стената на сградата и наведоха глави, като се надяваха той да не ги забележи. Този път Лео водеше огромен бял дог на червена кожена каишка. Кучето носеше палто с яка „Бърбъри“, струващо три хиляди долара, което само богаташите купуват за кучетата си, и малки розови кожени ботуши.

О, боже!

Джени просто не знаеше какво да мисли. Беше напълно объркващо за Лео, но в същото време и доста интригуващо. Никога не й беше казвал, че има куче. Тя отново дръпна ръкава на Елиз.

— Хайде.

Те следваха Лео от разстояние, докато разхождаше кучето бавно по улицата. Беше замислен и оставяше кучето да души пожарните кранове и бордюрите, където други кучета бяха пишкали. Тогава кучето се сви и изкара едно голямо изпражнение, Лео послушно се наведе и го взе с помощта на едно малко розово пликче, което извади от нещо като кутия с пликчета, прикрепена към каишката, след което го изхвърли в кошчето на ъгъла на 69-та и Медисън авеню. След това той отново се запъти с кучето по улицата до Парк авеню и влезе обратно в сградата.

Джени се облегна на същото слънчево място, напълно объркана от това, което беше видяла.

Елиз стоеше до нея, шумно дъвчейки дъвка.

— Хей, не знам дали е вярно, но нали знаеш онзи сайт, който постоянно гледам? — попита тя.

— Да?

— Ами, говореше се за онзи „карнавал“, на който са ходили всички богати момичета в четвъртък вечерта? И се споменаваше за едно момче, което било на партито, по описание отговаря напълно на Лео. Така че може би той е като онова момче милиардер и е твърде срамежлив да ти каже.

Джени потрепери. „Или може би се срамуваше твърде много от мен, за да ме заведе у тях и да ме запознае с родителите си“ — помисли си тя нещастно. Все още не беше напълно убедена. Лео не се държеше като богат сноб и ходеше в съвсем нормално училище. Ако той имаше наистина много пари, вероятно би отишъл в „Сейнт Джуд“ или в някой пансион в Ню Хемпшир, например.

— Ако е толкова богат, защо си купува кафе от магазина и разхожда собственото си куче? — обори я тя.

Защо кучето му носи яка, която струва повече от всяка дреха, която тя притежаваше? Боже, та Лео беше по-мистериозен отвсякога!

— Може би той е агент, който се представя за гимназиален ученик, за да разкрие мрежа за наркотици — предположи Елиз.

— И затова трябва да облича кучето си в розови ботуши като част от прикритието си, така ли? — каза Джени и насочи поглед към входа на сградата.

— Не мисля така.

Елиз подскочи няколко пъти, за да продължи кръвта й да циркулира нормално.

— Ами може би това са специални кучешки ботуши, в стил „Джеймс Бонд“, с торпеда в тях, примерно.

— Правилно — изкикоти се Джени. Тя някак си хареса идеята Лео да е шпионин. — А той има и черен колан по карате и говори свободно около двадесет и три езика.

Елиз се наведе и завърза наново връзките на обувките си. Наистина започваше да й става доста скучно.

— Кой, кучето ли?

— Не, глупачке! — възкликна Джени, не отделяйки очи от вратата. — Лео.

— Кой знае? — прозина се Елиз. Тя наистина имаше нужда да си легне отново, но все още тайно се надяваше, че двете ще се върнат в къщата на Джени, за да може да види Дан отново. Той беше толкова странен, по един много готин начин.

— Е, какво ще правим сега?

Джени извади другата половина от дъвката от джоба си. Изплю старата в хартийката и пъхна новото парче в устата си. Въпреки че отказваше да си го признае, наистина обожаваше да шпионира Лео.

— Ще чакаме.

Е, поне се занимаваха с нещо и не скучаеха.