Джени не знаеше какво да каже. Като че ли той не я искаше в дома си.

— Мисля, че ще взема такси — отговори тя сковано.

— Добре. Уолтър ще ти помогне — каза Лео като кимна с глава на портиера. Той целуна Джени по бузата. — Недей да ядеш повече сладки днес, ще ти стане лошо. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

Джени се усмихна мрачно и тръгна към тротоара, за да хване такси. Само миг преди Уолтър да успее да спре едно и веднага щом той затвори вратата след себе си и даде адреса си на шофьора, Джени се свлече на задната седалка и започна да хлипа.

Таксито спря на светофара на ъгъла до сградата на Лео и тя се зазяпа нещастно през сълзи. Веднага щом светна зелено и шофьорът зави зад ъгъла, Лео излезе от сградата и се запъти надалече от центъра.

— Почакайте — заповяда му Джени. — Промених мнението си. Ще сляза. Тя му плати бързо и изскочи, като се втурна след Лео по Парк авеню.

Джени продължи да върви след Лео, докато той не стигна 81-ва улица. Тогава зави надясно, прекоси първо Парк, после и Лексингтън авеню. Тя скочи зад едни чували с боклук, защото Лео се обърна към една червеникавокафява триетажна сграда и се приближи към снишения й вход. Той извади ключовете си и отключи черна метална врата. Когато я бутна, за да я отвори, Джени успя да види две боклукчийски кофи с едно състезателно колело, подпряно на тях. Лео затвори вратата и изчезна някъде навътре.

Тя остана наведена зад боклука в продължение на половин час, като очакваше, че той ще излезе отново с друго куче на каишка. Но той стоеше вътре, а тя си мислеше, че ще види телевизор да свети зад плътните сиви завеси на прозорците. Най-накрая се отказа и се прибра вкъщи.

Когато мислиш, че познаваш някого, разбираш, че не го познаваш изобщо.

Д изпраща още писма по реката

На втория си работен ден Дан дори и не се опита да намери пощата. Вместо това той стоеше на ръба на кея и изхвърляше в река Хъдсън едно по едно всичките шест писма от кутията на Зиг Касъл. Едно от писмата беше адресирано до Мистъри Крац чрез Ръсти Клайн, което предизвика у Дан самодоволно изражение. Всичко, което знаеше, беше, че Мистъри бе страшно известна по цял свят и дори имаше вероятност да получи писмото на някой бряг на остров Сардиния, където може би рецитираше на група пияни рибари.

Той се вгледа в кафявата пенлива вода, замислен за всички момичета, с които някога си беше имал работа. Серена, Ванеса, Мистъри и Елиз. Не с всички беше минало толкова добре, особено онзи последен епизод с Елиз. Но следващата година той щеше да бъде в „Браун“ или в „У. Мас“ или в който и да е колеж, където го приемат, и винаги щеше да носи със себе си четири различни преживявания, с четири напълно различни момичета. Не беше ли всичко това в името на амбицията му да бъде писател — да има преживявания и след това да ги подреди в смислени думи? Както и да е, нещо подобно. Той беше публикуван писател. Знаеше какво иска да прави с живота си. Този факт беше много повече от това, което биха казали повечето хора на неговата възраст. Така че какво го караше да се чувства така… смахнато? Изглеждаше, като че ли постоянно търсеше и търсеше, и търсеше нещо.

Зиг Касъл го беше помолил да купи някакъв специален вид оризова хартия в един магазин в Чайнатаун веднага, щом приключеше с пощата, така че, след като допуши петата си цигара „Кемъл“, Дан се запъти към Западна 4-та улица и оттам взе метрото за центъра.

Валеше слабо и уличните търговци на Канала продаваха с разпънати чадъри от изкуствена мушама и носеха от онези дъждобрани за еднократна употреба, които само отчаяните туристи обличаха при неочакван порой. Дан се промуши през широките, но претъпкани улици, като изобщо не бързаше. Във въздуха се носеше миризма на мокри вестници и риба от рибните пазари в Чайнатаун. Това го накара да се замисли за Ванеса. Тя беше типично перверзен тип, с лош дъх и излъчваща грозота. Това той обожаваше най-много в нея.

„Харесваше“ — напомни си Дан. Как можеше да твърдиш, че обичаш нещо в някого, след като вече не говориш с него?

Той спря и се загледа в един търговец, който показваше розова пластмасова играчка на батерии с форма на летяща чиния и три малки японки, които сядаха отгоре й, въртяха я и пускаха някаква японска поп песен, която звучеше забързано като Sugar Daddy, групата на сестрата на Ванеса. Играчката беше подходяща за Ванеса, защото с нея тя би могла да започне един от филмите си. Тя щеше да увеличи размера на летящата чиния и тогава да премине на някакво момиче, което танцува само в клуб. Ванеса твореше с изображения, както Дан го правеше с думи.

Той мина надолу по „Бродуей“ към „Пърл Ривър Март“, огромен магазин, който доставяше всичко — от пластмасови статуйки на Буда до гумени ботуши. Откри оризова хартия, доближаваща се най=много до любимото понятие на Зигфрид Касъл за супертънка, супер мека и невъзможна за рязане, след което се отправи обратно към Канала при търговеца с розовата летяща чиния.

— Бих желал да купя тази, моля.

— Имам нова тук — каза мъжът и се наведе, за да извади една зелена летяща чиния изпод масата. А розовата продължаваше да се върти.

— Не, искам тази — настоя Дан, посочвайки розовата. Розовото въобще не беше цветът на Ванеса, така че щеше да улови смешната страна, а и поне знаеше, че ще проработи.

— Два долара — каза мъжът, въпреки че на табелата с цената на масата пишеше три долара. — На разпродажба е.

Дан подаде част от рестото на Зиг Касъл от оризовата хартия. Неговият шеф беше такъв смотаняк, затова изпитваше задоволство при всеки удобен случай да го прецака.

— Приятен ден. — Мъжът му подаде светлосиня найлонова торба с розовата играчка в нея. Дан беше напълно убеден, че наблизо има поща, някъде към Боуъри Стрийт, само на няколко пресечки надолу. Той можеше да изпрати пакета на Ванеса по пощата оттам, преди да вземе метрото, за да се върне на работа.

Смешно, но той никога не се беше сещал да изпрати писмата на „Ред летър“ оттам!

Зиг Касъл беше подчертал, че иска оризовата хартия преди обяд, но по-важното беше Ванеса да получи нейната летяща чиния. Така реши той. Беше безапелационен.

— Изпратете го утре — каза той на служителя на гишето в пощата и му подаде облепената с тиксо кутия. — Важно е.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Онези хора, които срещнахме на почивката.

Признайте си, не бихте ги търпели вкъщи. Обувките им са гадни, дънките им са направо ужасни, косите им се нуждаят от фризьор и прекалено много казват „Уау“, но ядете закуска с тях всеки ден и ви канят да излезете вечерта. Не се чувствайте виновни, ако сценарият по-горе ви звучи странно познат. Дори се чувствах виновна за това, че се сприятелих с някои хора за времето през почивката и после ги изоставих веднага щом се прибрах вкъщи. Трябва да се направи нещо с този инстинкт на масата хора, въпреки че не съм сигурна какво. Може би ще уча за това следващата година в Психоанализа 101.



А какво да кажем за онези двете?

Моите източници казват, че това определено не е първият сблъсък между скандалната богаташка от Гринич и нашия любим модел на парфюми. Двете били неразделни приятелки през последната година в „Хановер“, но се скарали заради едно момче във Франция през лятото преди и двете да бъдат изгонени. Убедена съм, че има и още, но вместо да си съчинявам много врели-некипели, по-добре да изчакам скелетите да излязат от дрешника и да се прекатурят, за което съм сигурна, че ще стане.



Наблюдения — доста много

В върви от Манхатън до Уилямсбърг, събира боклук с родителите си и изглежда нещастна. Д изнася торба с боклук, пълна със стотици малки бутилки на неотворена вода „Сан Пелегрино“ извън сградата на 11-та улица. Б сваля ските си насред пистата в Сън Вали просто за да види дали някое момче ще измине целия път обратно, за да й помогне да си ги сложи отново. С и Дж са във ваната във вила в подножието на планината в Сън Вали с целия холандски олимпийски отбор по сноуборд. Играят на игри с целувки? Ч и Н са на лифта, който води към пистата за сноуборд на Сън Вали. Също играят на игри с целувки? С и холандският олимпийски отбор по сноуборд позират на билото на планината.

Тя не е единствената на тази почивка, която е заета! Наслаждавайте се, докато можете.

Знаете, че ме обичате

Интригантката

Жителите от Горен Ийст Сайд празнуват в стил Сън Вали

— Добре, готова съм — каза Серена, след като нанесе малко от овлажняващия крем на лицето си и среса един-два пъти все още мократа си коса.

Разбира се, тя изглеждаше красива — повече от това едва ли би могло, — но можеше да зарадва окото на местните, като поне си сложи малко блясък за устни.

— Е, аз пък не съм. — Блеър се наведе над мивката в банята, за да си сложи малко грим. Главата й беше обвита с бяла кърпа и наскоро лакираните й нокти още не бяха изсъхнали.

— Няма ли поне да си изсушиш косата?

— Ммм, не. — Серена погледна часовника си. Ерик ги чакаше в бара, а тя почти не беше успяла да разговаря с него насаме, откакто бяха пристигнали. — Ще те чакам долу, става ли?

— Добре — отговори Блеър разсеяно. Тя не знаеше защо Серена трябваше да бърза толкова. Това беше първият им купон в Сън Вали и заради това искаше да изглежда добре. Ерик беше толкова внимателен и винаги толкова очарователен, така че тази вечер тя щеше да казва: „Да, о, да!“. — Защо бързаш толкова все пак?

Серена издиша.

— Защо да правя усилие да ти обяснявам? Не е като да флиртувам с нечий брат цяла вечер!

Блеър затвори капачето на кутията с грим и се вгледа в образа на приятелката си в огледалото на банята.

— Значи си ми ядосана заради Ерик, така ли? — Тя бръкна в козметичната си чантичка за бронзовата си пудра.

Серена ритна вратата с ботуша си от мъхеста овча кожа.

— Не съм ядосана. Просто съм…

Ревнива?

Тя въздъхна тежко и се обърна да дръпне якето си от закачалката на вратата.

— Ще се видим долу — измрънка тя и се втурна към вратата.

— Не се притеснявай — извика Блеър след нея. — Ще се изнеса от вас веднага щом се върнем!



— Не ти ли е студено? — Нейт свали изтърканата си тъмносиня жилетка от „Браун“ и я предложи на Джорджи. Понякога той спеше с нея за късмет. Като че ли ръководството на „Браун“ щеше да преглътне факта, че е бил арестуван от полицията за това, че е купувал трева само защото спеше с тяхната жилетка.

Джорджи се разхождаше в оранжеви боксерки и сутиен „Ла Перла“, докато Чък Бас, Джоузеф, Свен, Улрих и Джен играеха на ротативките. „Може би всичките са хомосексуалисти“, помисли си Нейт с надежда. Но дори и да беше така, никак не му се нравеше Джорджи да се навърта край тях по бельо. Тя беше твърде… твърде… гола. Предполагаше се, че голотата й трябва да бъде само за нея и него. Преди всичко тя му беше приятелка. Всъщност… беше ли?

— Защо не се качим горе? — прошушна й той възбуждащо в ухото. Беше си представял, че той и Джорджи ще прекарат по-голямата част от времето си в Сън Вали в леглото, правейки секс непрестанно. Но дори не си беше свалял панталоните в нейно присъствие. Нито веднъж. И не беше заради това, че Джорджи бе превзето момиче с цялото си перчене и голота. Просто беше прекалено заета да лудее и да срива хубавото настроение, че да легне за секунда и да се остави да я целува.

— Какво има горе? — попита Джорджи и запали цигара. Дългата й копринена кестенява коса се разстилаше на бялото й рамо, а дългите й бели крака бяха кръстосани, два пъти.