Само много кльощави момичета могат да го направят.

Нейт сви рамене.

— Просто си помислих, че може… нали знаеш… да се усамотим.

Което и да е нормално момиче щеше да се вгледа в неговите смарагдовозелени очи, в които се четеше обида, и да припадне при такава покана. Но Джорджи бе прекалено извратена, за да забележи колко готин и неустоим беше той.

С други думи тя беше идиотка.

Тя повдигна вежда подозрително.

— Не си пушил трева без да ми кажеш, нали? — попита тя с надежда.

— Не. — Той се приближи и докосна косата й, като започна да я гали по кокалестото рамо. — Просто помислих, че може да използваме уединението — каза той, а бузите му добиха очарователно розов цвят от намека в гласа му.

Джорджи люлееше краката си през дървената облегалка за ръка на стола, на който седеше. Той беше издялан от брезово дърво от индианците шошони и после бе боядисан в оранжево.

Малко грозен, но вероятно доста скъп.

Отвън се чу някакъв крясък. Джорджи пусна крака на земята и отмъкна жилетката на Нейт от ръката му.

— Предполагам, че трябва да си облека нещо — измрънка тя, промуши дрехата през главата си и се запъти към вратата. Задните й части се подаваха изпод тъмносинята жилетка и я правеха да изглежда дори по-гола отпреди.

— Благодаря ти, че си тук — каза тя развеселено на момчето за доставки. Тя извади бутилка „Столи“ от купата в количката му и я отвори, след което грабна дистанционното управление за CD плейъра и го пусна. Започна една стара песен на „Блонди“ — „The Tide Is High“. — Може да оставиш питиетата до горещата вана. — Джорджи посочи към Нейт с бутилката „Столи“. — Той ще ти покаже къде е тя.



Долу в бара на хотела в Сън Вали Ерик разговаряше с няколко момчета от ски патрула за днешната голяма спасителна акция. Някакъв надувко беше показвал на гаджето си как да кара ски на обратно и се беше спрял в едно дърво. Един клон го беше набучил право отзад.

— Беше наистина отвратително — Серена чу един от ски патрула да казва.

— Какво е било? — попита тя, като седна в скута на Ерик. Той сложи дългите си ръце около нея и тя зарови буза в гърдите му, жадна за внимание. — Ммм. Миришеш на хубаво и свежо.

Момчетата от ски патрула пийваха бирите си и гледаха завистливо. Само ако всеки един имаше прелестна руса сестра модел, с която да се гушка.

— Хей, къде е твоята приятелка? Онази със сладката къса… подстрижка? — попита един от тях.

Серена се изправи и седна на коляното на Ерик, а обутите й в светлосини обувки „Уг“ крака докосваха килима. Тя дръпна крачолите на дънките си „Хъбичуъл“. Обикновено хората бяха твърде заети да я наблюдават, за да питат за Блеър. Но Блеър полагаше прекалено много усилия за външния си вид в сравнение със Серена, затова може би тя заслужаваше повече внимание от нея.

— Тя е горе, оправя се. — След което сръга Ерик с лакът в стомаха. — Искаш ли да се качиш и да видиш какво прави?

На Ерик му допадна това, че момчетата от ски патрула бяха забелязали Блеър откакто стана съвсем ясно, че той и тя скоро щяха да станат двойка. Той побутна Серена в отговор.

— О!

Братът и сестрата си размениха свирепи погледи.

— Не казах нищо лошо — настоя Серена намусено. Свирепото изражение на лицето на Ерик се превърна във весела усмивка. — Какво?

— Мисля, че някой е дошъл да те види — подшушна той.

Серена погледна нагоре, за да види Ян, бъдещият зъболекар и рус холандски олимпийски сноубордист, който я гледаше прочувствено.

— Надявах се да те придружа на купона.

Момчетата от ски патрула отстъпиха назад, за да му направят място. Серена слезе от коляното на брат си. Това не беше точно вниманието, на което се надяваше.

— Ами, ние чакаме Блеър.

Ерик я побутна леко отзад.

— Защо вие двамата не тръгвате. — И той кимна на момчетата от ски патрула. — Поканих тези момчета на купона. Блеър и аз ще се качим при тях в колата.

Точно тогава вратите на асансьора се отвориха.

Дами и господа… Кралицата на планината!

Блеър беше прикрепила малка златиста сърцевидна шапка в косата си и носеше нефритени обеци, които Серена бе получила от „Ле Бест“, след като беше позирала в тяхното шоу на писта. Тя беше облякла и светлосиния кашмирен пуловер на Серена, който Серена така или иначе беше планирала да й подари. Пуловерът й беше малко впит в областта на бюста, което също беше добре. На Блеър това й харесваше.

На ски патрула в Сън Вали — също. Те се сбутаха, размърдаха крака и замърмориха на висок глас като животни в селски двор.

— Хей, изглеждаш страхотно — каза Ерик, наслаждавайки се на начина, по който останалите момчета я гледаха влюбено. Той й подаде ръка, като че ли тя беше негова. — Готова ли си да тръгваме?

Блеър се радваше, че беше оползотворила времето, за да се приготви. Тя дори носеше обикновеното бяло памучно бельо „Ханро“, на което Серена постоянно се смееше, като го наричаше „бельото на баба“. Но истината беше, че Блеър винаги се чувстваше по-удобно в бабешкото си бельо, отколкото във всичките онези натруфени, дантелени бикини и прашки, които имаше. Тя изглеждаше добре и в тях. Те бяха нейната представа за дрехи, когато не беше облечена.

А някой определено щеше да я разсъблича тази вечер.

Натюрморт с четки за зъби

Джени беше толкова объркана от случилото се с Лео през онази вечер, че остана до късно да рисува натюрморт и да подреди мислите си. Както обикновено в хладилника нямаше никакви плодове или зеленчуци, с изключение на един хилядагодишен, мухлясал портокал, затова тя рисуваше четки за зъби и калъп сапун „Дав“.

Напълно възможно бе Лео да не притежава куче и да не живее в онзи изумителен апартамент на Парк авеню.

„Може би той е просто един нормален човек“, помисли си тя, докато внимателно изпилваше сините власинки на четката на Дан. „Точно като мен“. Всъщност тя все още не знаеше какъв беше той. Защо той просто не изяснеше нещата вместо да играе игрички?

Тя се вгледа в платното.

— Това е глупаво — измърмори тя и го захвърли в кошчето за боклук под бюрото си. Всичко беше глупост. И изведнъж тя се почувства толкова… затъпяла.

А затъпелите хора имат нужда от компания.

— А, значи сега имаш време да говориш с мен? — каза Елиз, когато вдигна слушалката.

— Съжалявам — призна Джени. — Държах се глупаво.

— Всичко е наред — омекна гласът на Елиз. — Както и да е, не разбирам защо правиш такъв голям проблем от това. Имам предвид, че ако той беше толкова богат и майка му беше толкова луда, че да облича кучето си елегантно, тогава той вероятно нямаше да бъде толкова добър да ти е гадже. Права ли съм?

Джени се замисли за това.

— Как би могла да знаеш? — попита тя подозрително. — Колко гаджета си имала?

Елиз не отговори веднага. Джени беше засегнала болезнена тема на разговор.

— Всъщност, мислех, че твоят брат ще ми стане първото гадже, но май не е така.

Джени се изсмя.

— Като че ли това някога ще стане. Та ти не пушиш и дори не харесваш кафе.

Тя успя да усети как Елиз се усмихва от другата страна и се почувства добре, че беше развеселила приятелката си.

— Както и да е, мисля, че трябва да спреш да мислиш за Лео като за някой, който той всъщност не е и просто да решиш дали го харесваш такъв, какъвто е в действителност.

Джени се наведе надолу и извади зацапания, все още мокър натюрморт от кошчето за хартиени отпадъци. Може би, ако не мислеше за картината с четки като за натюрморт, а като за картина с четки на нея, щеше да е по-добре. Тя дори можеше да добави нещо не чак толкова неодухотворено — например Маркс, котката. Тя легна по корем и дръпна крайчеца на розовата си завивка.

— Е… — каза Елиз. — Ще му се обадиш ли, или какво?

Маркс не беше там. Джени стана и отиде до компютъра си.

— Не. Той предпочита имейлите. — Тя седна и започна да обмисля нещо.

Щеше да се самопокани в дома му — поне беше сигурна, че апартаментът на приземния етаж на Източна 81-ва улица беше неговата къща. Този имейл беше нейният предупредителен сигнал. Тя щеше да разбере веднъж завинаги кой беше той и за какво беше всичко това, независимо дали му харесва, или не.

С телефон, все още опрян до ухото й, тя влезе онлайн и започна да пише.

— Значи наистина не мислиш, че между мен и Дан ще се получи нещо, така ли? — настоя Елиз. — Мисля, че пишеше стихотворение за мен.

Джени можеше да й каже, че Дан все още беше влюбен във Ванеса и че всичките стихотворения, които пишеше, бяха всъщност за нея и него, дори и да се преструва, че са за някой друг. А също така можеше да се обзаложи, че на Елиз би й доскучало с глупостите на Дан от сорта „Аз съм измъчена, нещастна душа“ само след няколко минути.

— Няма начин — отвърна тя разсеяно. — Съжалявам, нека само да довърша имейла.

— Няма проблем. Мисля, че сега ще изпратя един имейл на брат ти и ще му кажа какъв нещастник е.

— Добра идея — съгласи се Джени.

Сега и двете момичета пишеха на компютъра, като дишаха свирепо в телефонните слушалки.

Когато трябва да предадеш трудно съобщение, винаги е хубаво да имаш подкрепа.

По-лесно е да пращаш имейли, отколкото да говориш лице в лице с момчетата

Скъпи Лео,

Знам, че звучи странно да го кажа, но наистина усещам, че криеш нещо от мен и не знам какво. Наистина те харесвам много и смятам, че и ти ме харесваш. Как така никога не си ме канил у вас? Проблемът е, че аз знам къде живееш. Така че ще намина утре към шест часа, времето, по което обикновено приключваш разходката на Дафни. Добре. Ще се видим тогава.

Джени

Скъпи Даниел,

Първо, смятам, че си пълна отрепка, задето ме подлъга, защото знаеш, че съм по-малка от теб и с по-малко опит и че трябва да внимаваш чие сърце разбиваш, защото то може да ти отвърне със същото и да ти разкаже играта. Също така е очевидно, че все още си луд по първото и единствено момиче, което е било доста глупаво, за да бъде твое гадже. Дори не се наложи сестра ти да ми го казва — толкова си прозрачен, като че ли пишеш на копирна хартия. Ето, аз също мога да се изразявам поетично. Запиши си това, глупако!

Твоя неприятелка и най-добър критик.

Елиз

Б се опитва да не свежда поглед от наградата

Вратата на къщата на Джорджи стоеше отворена. Музиката на No Doubt гърмеше и от вътрешните, и от външните говорители, а навсякъде по стълбите имаше разпилени дрехи. Четири момчета се разхождаха там по бельо, като дъвчеха диви гъби13 и показваха мускулите си от спускания със сноубордовете. Когато Блеър и Серена влязоха вътре с Ерик и Ян и момчетата от ски патрула, те се обърнаха, зяпнаха и се усмихнаха след това.

— Къде е Джорджи? — попита Серена, която отчайващо се опитваше да намери истинския купон преди Ян зъболекарят да я остави сама.

— В горещата вана — отговориха момчетата в един глас.

Блеър остана в хола, а Серена, следвана от Ян, излезе през вратите към вътрешния двор, за да потърси домакинята. Ерик отиде на бара и започна да смесва различни питиета. Той беше изкарал курс за барман миналия семестър — най-полезното нещо, което беше научил в колежа досега.

Блеър забеляза, че Нейт седи сам на кожения диван в единия ъгъл на хола и си чопли пръстите на краката. Той носеше захабена тъмносиня жилетка от „Браун“ и чифт раздърпани, спортни, жълти гащета от „Сейнт Джуд“. Със златистокафявите си къдрици и искрящо зелени очи той приличаше на тъжно малко момче. Блеър искаше да седне до него и да го попита защо си чопли пръстите и изглежда тъжен на купона на приятелката си, но тогава дойде Ерик и й подаде чаша, пълна с нещо оранжево-розово на цвят и блудкаво на вкус.