— Здравей — каза Джени. Бузите й се изчервиха при мисълта, че се беше самопоканила.

Лео си играеше с ключалката на вратата. Той кимна към колелото, опряно на металните боклукчийски кофи при входа.

— Баща ми го кара из парка по няколко пъти всяка сутрин. Той е в доста добра форма за възрастта си.

Джени дори и не беше чувала Лео да споменава баща си. Винаги си го беше представяла без баща и сам в огромния розово-бял апартамент на майка му на Парк авеню. Представяше си го отпуснат пред телевизора да реше онова разглезено куче със златна четка, докато майка му беше навън и си харчеше милионите, които беше получила след споразумението за развод, за дизайнерски якета за кучето и вечери с по-млади мъже.

— Хей, хора, вкъщи съм — извика Лео в апартамента, след като отвори вратата. — Насам — каза той на Джени, като взе черното й яке и го закачи върху неговото. — Ела.

Джени го последва надолу по тъмния, тесен коридор. Апартаментът миришеше на застояли пуканки и почистващи препарати. Бялата боя по стените се беше напукала и се лющеше, а обикновената червеникава черга беше захабена и прашна. Тя й напомняше за нейната къща — само лоши неща.

— Мамо, татко, това е Дженифър, момичето, за което ви разказвах.

Джени провеси нос до новите си червени велурени ретро маратонки „Стив Мадън“, когато видя господин и госпожа Беренсен. Те носеха еднакви сиви работни костюми и ядяха пуканки от микровълновата фурна, а краката им бяха опънати на масичка за кафе, направена от палмово дърво и със стъклено покритие, докато гледаха телевизия в малкия, мрачен хол. Госпожа Беренсен беше дребна жена, с къса побеляла коса и светлосини очи, а около тях имаше леки бръчки от смях. Господин Беренсен беше поне на осемдесет, с побеляла коса, дълги, кокалести крайници и загоряло, сурово лице. И двамата бяха толкова слаби, че изглеждаха, като че ли карат само на пуканки и вода.

— Наистина се радвам да се… запознаем — заговори Джени неуверено. Тя пристъпи напред, за да се здрависа с тях.

— О, не си някоя кукла — заяви госпожа Беренсен.

— Ние гледахме един стар филм за Джеймс Бонд — каза господин Беренсен. — Седнете и гледайте, ако искате — измърмори той, докато се настаняваше на червеникавото канапе от велур, за да им направи място. Джени не знаеше как беше възможно той да обикаля парка на колело. Изглеждаше, като че ли ще се прекатури и ще умре точно там.

— Няма нужда. — И Лео докосна Джени по рамото. — Ела, ще ти покажа моята стая.

Тя прехапа устна и го последва в съседната стая. Мразеше се за това, че се чувстваше разочарована. Защо трябваше да й пука, че Лео не е принц, който живее в изключителна сграда с портиер на Парк авеню?

Защото едно момче трябваше да притежава нещо повече от готин характер и симпатичен зъб, щръкнал напред!

Стаята на Лео беше дори по-депресираща от останалата част от апартамента. Имаше едно-единствено легло, приближено към стената, с някаква изкуствена жълто-зеленикава карирана кувертюра, взета сякаш от мотел от 1979 година, обикновени бели стени, захабена кафява черга и надраскано дървено бюро с огромен „Мак“ на него. Компютърът определено беше най-новият от всичко, най-скъпото нещо, което семейство Беренсен имаха.

Джени се настани на края на леглото и кихна доста силно. От цялата тази обстановка беше получила алергична реакция.

Кой не би получил?

Лео седна на твърдия си стол зад дървеното бюро и раздвижи мишката, докато компютърът заработи.

— Това правя през повечето време, когато не съм на училище или с теб.

— О? — Джени се чудеше дали той няма да й покаже някой странен чат, в който влиза, за да се представя за някой друг.

— Ела тук и ще ти покажа.

Тя стана неохотно и отиде да погледне, като очакваше, че трябва да прочете няколко досадни имейли. Вместо това тя видя една картина, точно копие на „Рожден ден“ на Марк Шагал с няколко леки щрихи, които бяха от Лео.

— Ти ли направи това? — попита Джени, когато намери сили да проговори. Беше много добро.

— Да, но все още не е завършена. Трябва да направя нещо по стъклото на прозореца. Някак си е твърде мрачен. — Той започна да отваря менюто с палитрата цветове и техниките за светлосенки. — Мога да го подсиля със златисто… — И той погледна Джени. — Какво мислиш?

Джени отново отиде до леглото, защото нямаше друго място, където да седне. Тя се полюля няколко пъти в опит да проясни ума си.

— Наистина мислех, че живееш в онзи прекрасен апартамент на Парк авеню. Мислех, че Дафни е твое куче. — Тя спря да се люлее на леглото, погледна надолу към чергата и преглътна.

— Предполагам, че донякъде аз исках да мислиш това. Затова те заведох там.

Джени вдигна поглед. Той вече не изглеждаше чак толкова ослепителен и красив, свлечен на стола си в противната му стая.

— Но Елиз каза, че е чула, че си бил на благотворителна вечер във „Фрик“. И онова хубаво кожено яке… — И тя пъхна ръце под бедрата си. — Мислех, че живееш там — повтори тя.

Лео поклати глава.

— Разхождам Хенри за госпожа Т след училище. Тя ме кани на мероприятия като вечери във „Фрик“ и ми дава членски карти за музеи, защото знае, че харесвам изкуството, а и нейните деца са вече големи. Доста мило от нейна страна, всъщност.

Джени кимна. Защо беше толкова трудно да приеме това, което вече знаеше? Лео беше просто едно обикновено момче, което разхождаше кучета след училище.

И имаше наистина възрастни родители и живееше в наистина тъмен, депресиращ апартамент. Да, беше запален по изкуството, както и тя, но трябваше да има и още… нещо.

Изведнъж тя скокна от леглото и се протегна за телефона.

— Хайде да правим нещо лудо и романтично! Може да откраднем бутилка вино от родителите ти и да отидем в парка, да седнем под звездите и да се напием!

Лео погледна поразен.

— Може би ти си тайнственото момиче — отбеляза той с объркана усмивка. — Моите родители нямат никакво вино и освен това утре сме на училище. Трябва да сготвя вечеря и да си напиша домашното. Добре дошла си да останеш и да вечеряш с нас.

Вечеря със съсухрените родители на Лео, които са на хиляда години и дори не пият вино? Нямаше нищо лудо или романтично в това!

Джени не знаеше какво й става, но ако не изхвърчеше от мъничката стая на Лео скоро, щеше да избухне.

— Мисля, че трябва да си тръгвам — измрънка тя, като на практика се затича към вратата. Лицето й гореше и дори не успя да се спре и да каже довиждане на родителите му. Предната врата беше само на два-три метра надолу по коридора. Тя грабна палтото си, вече нетърпелива да усети хладния въздух на бузите си и успокояващото пътуване с автобуса из града.

— Чакай — чу тя Лео да вика след нея, но вече си беше отишла.

Елиз й беше казала да разбере дали истинският Лео беше някой, когото тя би харесала. Сега тя имаше отговора.

И той не беше приятен.

Б усеща първия изблик на сестрински чувства

— Толкова е прекрасно да те видя отново у дома — възкликна майката на Блеър, когато тя излезе от асансьора, като дърпаше пътните си чанти „Луи Вюитон“. Муки, кучето на Арън, замаха опашка към нея и отърка дупето си о коленете й.

— Разкарай се — изсъска Блеър под носа си, въпреки че се радваше, че си е у дома. Тя съблече палтото си и го хвърли на старинното канапе в ъгъла на фоайето. — Здрасти, мамо.

Къде е Кити Минки?

Елинор пристъпи и целуна Блеър шумно. После й подаде телефона.

— Баща ти, скъпа. Тъкмо водехме най-приятния разговор.

Доколкото й бе известно, родителите й не бяха разговаряли един с друг — цивилизовано — от около година.

— Татко? — каза тя, като пое телефона.

— Блеър, меченцето ми — чу се радостният, пропит от вино глас на баща й, който се пренесе по въздуха от замъка му във Франция. — Как беше?

— Ами, горе-долу — отвърна Блеър.

— Все още нямаш новини от „Йейл“, нали?

— Не. — Блеър не беше дала ни най-малък повод на баща си да мисли, че шансовете й за „Йейл“ — училището, в което беше учил той, — бяха почти сто процента нулеви. Тя се движеше по коридора към старата си стая и застана на прага. — Все още не.

— Добре. Бъди добра с майка си. Тя доста е пораснала май, а?

— Предполагам. — Блеър влезе в стаята и седна на пода. — Липсваш ми, татко.

— И ти ми липсваш, Блеър — каза баща й преди да затвори.

— Е, какво мислиш? — Майка й влезе в стаята и застана зад нея, дишайки тежко. Коремът й изглежда се беше увеличил с около дванадесет инча, докато Блеър я нямаше, но лицето й бе с приятен бронзов загар от пътуването до Хавайските острови и тя изглеждаше доста добре в тъмнозеленикаво-черната рокля за бременни на Даян фон Фюрстенберг. Дори черната й кадифена панделка за коса не изглеждаше толкова зле.

Блеър се опита да се усмихне от мястото на пода в средата на стаята, където седеше, скръстила крака.

— Изглеждаш добре.

— Не, имам предвид стаята.

Блеър сви рамене и премина отново да разгледа стаята. Познатите й перленобели стени бяха пребоядисани в най-бледото жълто-зелено, със зелено стъбло целина и един ред маргаритки от шаблони. Вместо розовия й ориенталски килим имаше кремавожълта рошава черга, която покриваше пода. В ъгъла имаше плетена бебешка люлка, покрита с бяла дантела, а вътре имаше сгънато жълто одеяло, избродирано сложно с бели маргаритки. Покрай далечната стена имаше масичка за преобличане и един гардероб, и двете оцветени в бледожълто. Вдясно на Блеър имаше дървен люлеещ се стол с маргаритки, бродирани на облегалката. Кити Минки, нейната котка, лежеше свита на кълбо на една възглавница на стола, дълбоко заспала.

Майка й пристъпи към гардероба и зарови из шкафчетата.

— Искахме да сложим монограм на всички мебели, но все още не сме решили за името. — И тя се усмихна лъчезарно на Блеър. — Баща ти предлага ти да измислиш името. Винаги си била толкова творчески настроена, скъпа. Мисля, че е страхотна идея!

— Аз? — пребледня Блеър. Това бебе нямаше нищо общо с нея. Защо, за бога, биха искали тя да го кръсти?

— Не се притеснявай, ако избереш еврейско име или каквото и да е, Сайръс не го е грижа. Просто искаме хубаво име. — Майка й я окуражи с усмивка. — И не бързай. Помисли за известно време. — Тя отиде до бебешката люлка, извади жълтото одеяло на маргаритки и го сгъна наново. — Сайръс и аз ще ходим в „Клуб 21“, за да дегустираме вина. Кажи на Миртъл какво искаш за вечеря и тя ще ти приготви нещо. — Тя се наведе да целуне Блеър по главата. — Просто едно хубаво име — повтори, преди да излезе от стаята.

Блеър остана там, където беше, размишлявайки за цветната схема и за новата й роля на голямата сестра, кръстница на бебета. Стаята й дори не миришеше като преди. Миришеше на ново — ново и изпълнено с обещания.

— Аз настоявах за името Дейзи15 — каза Арън, влизайки бавно в стаята, облечен само с оръфани, спортни боксери от „Харвард“ и нищо друго. Неговите съвсем малки сплъстени кичури бяха пораснали отново покрай ушите, а голите му гърди бяха хванали тен от седмицата на Хаваите. Щеше да изглежда добре, ако не беше толкова досаден.

— Как беше на Хавайските острови? — попита Блеър, въпреки че не я интересуваше много.

Тъмните очи на Арън се опулиха развълнувано.

— Много по-добре, отколкото очаквах. Срещнах едно момиче, което е дори по-голяма вегетарианка от мен. Родителите й са бежанци от Хаити. Учи в „Бъркли“. Тя ме научи да карам сърф. Имахме и някои скучни моменти.

Блеър надигна вежди, за да покаже, че не е впечатлена.

— Но сега си отново тук — отбеляза тя.

Той кимна.

— Е, какво мислиш за Дейзи за име на детето?

Тя сбърчи нос.