Тя продължи да се усмихва прекалено дълго и Нейт реши, че тя наистина беше пушила трева.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи тя.

Нейт забарабани с пръсти по червената дъска.

— Мисля, че ще взема тази. Също така имам нужда от ски обувки и ски автомати.

Момичето продължи да се усмихва, докато се ровеше из кутиите за чифт обувки „Рачел“, негов размер и най-добрите автомати К2 на пазара.

— Миналата седмица представях тази комбинация в „Стоув“. — Тя коленичи до краката на Нейт и му помогна с обуването на обувките. — Направо е убийствена.

Нейт стана и се вгледа в предната част на горнището й, което бе разкопчано почти до гънката на гърдите й. Тя беше без сутиен, само с едно късо потниче, и той успя да види всичко.

Тя отново му се усмихна, все още придържайки обутия му крак в ръцете си.

— Как го чувстваш на крака си?

Той си помисли дали да не я хване за ръката и да я заведе в съблекалнята. Дори можа да си представи как устата й има онзи опушен вкус на трева, който той харесваше, вкус, който усещаш, след като си пушил хубава трева. Беше странно, но след като отказа пушенето на марихуана, през цялото време му се правеше секс. А това, че имаше приятелка в клиника, на която й позволяваха посещения само с надзирател, не му помагаше особено.

Джорджи, Джорджи, Джорджи. Той не можеше да дочака до Сън Вали. Щяха да карат ски цял ден и да се гушкат през нощта. Какво по-хубаво от това?

— Мога ли да взема онези там горе? — попита той и изведнъж се разбърза.

Момичето събра ски автоматите и си проправи път към точния размер дъска от купа.

— Ще ти ги опаковам.

Разбира се, че ще го направи.

— Ей сега се връщам.

Докато чакаше, Нейт се разходи до една купчина със ски шапки и започна да ги пробва. Той хвана една от мъхест зелен плат с наушници и дълъг пискюл отгоре — в стил мюсли среща Ралф Лорън — и си я сложи.

— Няма начин — измърмори той при вида си в огледалото. Обикновено не го беше грижа как изглежда и какво носи — просто не му се налагаше, — но искаше да изглежда готин в очите на Джорджи. Той върна зелената шапка на мястото й в купа и пробва една черна, мека, вълнена шапка като бейзболните, с наушници, които можеха да стоят прибрани нагоре, подобна на последен модел ловджийско кепе на Елмър Фъд.

— Тази шапка ти стои невероятно — му каза продавачката, идвайки с неговата дъска. Тя я облегна на една стойка за дрехи и дойде при Нейт, като свали нежно наушниците върху перфектните му уши. — Знаеш, че ти харесва — добави тя с дрезгав глас.

Със сигурност дъхът й миришеше по същия начин, по който си бе представял. Нейт облиза устни.

— Как се казваш?

— Маги.

Нейт бавно поклати глава. Усещаше шапката добре на главата си. Сега можеше да се протегне и да разкопчае блузката й. И да я попита дали не иска да изпушат един джойнт заедно. Той можеше, можеше, но не.

Свали си шапката и я пъхна под ръка.

— Благодаря много за помощта ти. Аз съм Нейт Арчибалд. Моето семейство има сметка тук.

Маги му подаде дъската и новите ски обувки с разочарована усмивка.

— Може би ще те срещна някъде из склоновете по някое време.

Нейт се обърна, изумен от силната си воля. Той беше толкова съсредоточен, че дори треньорът навярно би бил впечатлен.

Но не и за това, че все още изпитваше неутолима сексуална възбуда.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Добродетел срещу порок

Е, всеки ли ще се домъкне с родителите си на онази благотворителна вечер „Добродетел срещу порока“ във „Фрик“? Силно се надявам, поне това означава, че няма да съм сама в моето нещастие. Разбира се, всички ние знаем, че единствената причина те да настояват да дойдем, е да могат да ни сравняват, да говорят за колежите, в които сме кандидатствали, кой вече е приет и общо взето да ни изкарат извън нерви, тъй като за момента това са най-омразните ни теми на разговор. Плюс това няма да има друго по-задушно място от това за купон. Хайде, имам предвид, че купон във „Фрик“ е като купон в къщата на баба ви на село.

Знам, че звуча като неблагодарница, но хайде, купонът си е купон, а и знаете колко много обичам да се обличам официално. Но предпочитаме купон без родители, нали? Единственото страхотно нещо е, че те ще бъдат толкова заети в опита си да се впечатляват едни други, че няма да ни притесняват, като ни мъмрят за това, че пушим в дамската тоалетна. Всъщност дори и да направим нещо леко срамно, те просто ще се престорят, че не ни познават. Така че нека се опитаме да се позабавляваме, а? Виждате ли? Вече очаквате с нетърпение вечерта, нали?

Ще си запазя вашите имейли и наблюдения за след големия купон.

Ще се видим там!

Знаете, че ме обичате

Интригантката

Хората от Горен Уест Сайд гледат на неопитните отвисоко

— Дами и господа, моля, заемете местата си! — извика силно Руфъс Хъмфри, докато носеше плато с цвъртящи наденички и фламбирани ябълки и банани към масата. Джени беше накарала баща й да се почувства виновен, задето беше излязъл навън преди да доведе Лео вкъщи, така че Руфъс бе настоял тя да покани Лео и Елиз на вечеря на следващата вечер. Не че Руфъс имаше с какво да впечатли гостите си. Както обикновено той носеше една окапана с храна бяла риза и любимите си изгорени от цигари и протрити отзад сиви спортни панталони. Къдравите му посивели коси и огромните му сиви вежди стърчаха по чудат начин от небръснатото му лице, а устата и зъбите му бяха боядисани от червеното вино.

— По-добре да сядаме — каза Джени, угаси телевизора в библиотеката и се ухили на Лео. — Сега можеш да опиташ странната храна на баща ми. И внимавай — предупреди го тя. — Той слага алкохол във всичко.

Лео погледна часовника си. Пъхна ръце в джобовете на дънките си, след което пак ги извади. Изглеждаше нервен.

— Добре, ще внимавам.

— Баща й не е толкова страшен, колкото изглежда — каза Елиз. Тя провря краката си в розовото си сабо „Дж. Крю“ и затропа към столовата, като че ли бе живяла в къщата на Джени цял живот.

Дан ги посрещна на скрибуцащата маса в столовата. Той четеше един брой на „Ред летър“ и дори и не вдигна поглед, когато баща му плесна в чинията му цял банан и наденичка, която беше като разпаднала се. Когато беше сервирано на всички, Руфъс напълни чашата си до ръба с вино и я вдигна нагоре.

— А сега да поиграем малко на поезия!

Дан и Джени се облещиха един на друг през масата.

Обикновено Джени нямаше нищо против малките неочаквани въпросчета, игрите и лекциите на баща си, но сега Лео беше там и това бе доста срамно.

— Татко — проплака тя. Защо не можеше да бъде нормален поне веднъж?

Руфъс я пренебрегна.

— Къде ще ходим, Уолт Уитман? / Вратите затварят след час. / Накъде сочи брадата ти тази вечер?! — Той посочи Лео с мазен от наденичките пръст. — Назови този поет!

— Татко!

Джени удари по разпадащата се дървена маса в столовата в знак на протест. Всичко в просторния четиристаен апартамент на семейство Хъмфри на ъгъла на 99-та улица и Уест Енд авеню се разпадаше. Но какво можеше да се очаква, когато нямаха майка, нито пък прислужница, за да чисти след тях?

— О, хайде де. Това е лесен въпрос! — изръмжа Руфъс на Лео. Пластмасовата грамофонна плоча, която той постави, преди да донесе храната, изведнъж се включи и странните перуански песни на Има Сумак на висок глас със смяна на ритъма изпълниха стаята. Руфъс си наля друга чаша вино, чакайки с нетърпение отговора.

Лео се усмихна учтиво.

— Ммм, не съм сигурен дали знам…

Дан се наведе и прошушна шумно в ухото му:

— Алън Гинсбърг. „Супермаркет в Калифорния“. Лесно.

Джени срита Дан по крака под масата. Трябваше ли да се прави на толкова остроумен?

Руфъс скръцна със зъби.

— Но аз трябва да спазя обещанията си / и дълъг път да извървя преди да заспя — предизвика го той, а мътните му кафяви очи се взираха напористо в Лео.

Русата коса на Лео изглеждаше почти бледа и той чезнеше под безпощадния поглед на Руфъс.

— Ммм…

— Татко! — извика Джени за трети път. — Боже! — Тя знаеше, че баща й само се опитваше да даде своя принос като готин и невероятен баща, за да компенсира поредните шест вечери от миналата седмица, в които Дан и тя бяха яли готова храна пред телевизора, но не схващаше ли намека, че поезията не бе в стила на Лео?

— Та дори и аз знам този — обади се Елиз. — Робърт Фрост. „Спирка край горите в снежна вечер“. В осми клас трябваше да си го припомням. — Тя се обърна към Дан. — Виждаш ли, знам малко за поезията.

Руфъс набучи една наденичка и я плесна в синята пукната чиния на Лео.

— В кое училище учиш, между другото?

Лео избърса уста с опакото на ръката си.

— „Смейл“, училище „Смейл“, сър. — Той хвърли поглед на Джени през масата, която му се усмихна окуражително.

— Хм — отвърна Руфъс, взе си наденичка с пръсти и отхапа половината. И заедно с хапката отпи глътка вино. — Никога не съм го чувал.

— Училище по изкуствата — каза Дан.

— Нима поезията не е изкуство? — възрази Руфъс.

Джени не можеше да се храни. Беше толкова ядосана на баща си. Естествено той се държа мило по един груб и рязък начин. Защо трябваше да идва и да се държи толкова лошо с Лео?

— И какво, имаш работа в „Ред летър“, а? — каза Руфъс, вдигайки чашата си в знак за поздрав към Дан. — Все още не мога да повярвам. — Руфъс имаше цял шкаф с нечетени, недовършени поеми в работния си кабинет вкъщи и въпреки че самият той беше редактор, никога досега не беше публикуван. Сега Дан имаше писателската кариера, която той никога не бе имал.

— Браво — изръмжа той. — Само не започвай да говориш с престорен акцент като всички останали нещастници.

Дан се смръщи при мисълта за трудния за разбиране немски акцент на Зигфрид Касъл. Беше му прозвучал доста автентично.

— Какво имаш предвид?

Руфъс се изкиска, зает да човърка един банан.

— Ще разбереш. Както и да е, гордея се с теб, дете. Ако продължаваш така, ще бъдеш поет лауреат, преди да си станал на двадесет.

Изведнъж Лео рязко стана.

— Извинете ме. Трябва да тръгвам.

— Не! — Джени скочи на крака. Тя си беше представила как ще хапнат бързо и тогава Елиз ще си тръгне и тя и Лео ще отидат в нейната стая, ще се целуват малко, а може би ще напишат домашното й. Дори би могла да нарисува портрета му, ако той й позволи. — Моля те, остани.

— Съжалявам, Джени. — Лео се обърна към Руфъс и стисна твърдо ръката му. — Беше ми приятно да се запознаем, господин Хъмфри. Благодаря за вкусната вечеря.

Руфъс развя вилица във въздуха.

— Недей да свикваш много, синко. През повечето време ядем китайска храна.

Това бе вярно. Представата на Руфъс за пазаруване бе да купи вино, цигари и тоалетна хартия. Джени и Дан щяха да бъдат недохранени, ако не можеха да си поръчат храна за вкъщи.

Джени придружи Лео до вратата.

— Добре ли си? — попита тя разтревожено.

Лео се ухили срамежливо, със скърцащи зъби и й се усмихна отвисоко.

— Да, просто мислех, че ще вечеряме малко по-рано. Трябва да се прибера и… — Той спря смръщен, докато си увиваше един на вид чисто нов кашмирен шал в червено и черно около врата. Импрегниран плат, пишеше в края на шала. Джени никога досега не го беше виждала да го носи. — Ще ти напиша имейл по-късно — добави той и изчезна надолу по коридора към асансьора.