Вместо това се спря на една по-всекидневна и по-малко отворена и я облече. Светлосиня и с украса от дантела, роклята се закопчаваше отпред и макар да не беше толкова изискана като първата, тя по-добре постигаше ефекта, който търсеше.

Сложи си малко грим, съвсем лека очна линия и спирала, за да подчертае очите си. След това парфюм, но не прекалено много. Избра си малки дискретни обеци и обу сандалите с ниски токове, които бе носила по-рано. Вчеса русата си коса, хвана я високо с игла и се огледа в огледалото. Не, това е малко прекалено, помисли си тя, и я пусна да падне отново върху раменете й. Така е по-добре.

Когато приключи, отстъпи крачка назад и прецени крайния резултат. Изглеждаше добре — нито прекалено елегантно, нито прекалено небрежно. Не искаше да прекалява. Все пак нямаше никаква представа какво да очаква. Беше минало много време — вероятно твърде много — през което се бяха случили различни неща. Включително и такива, за които не й се искаше да мисли.

Поглеждайки надолу, видя, че ръцете й треперят и се присмя на себе си. Изненада се, защото обикновено беше спокойна и рядко губеше самообладание. Също като Лон, тя винаги бе уверена в себе си, още от дете. Спомняше си, че някога това пораждаше и проблеми, особено когато излизаше с момчета на нейната възраст, които се плашеха от нея.

Взе чантата си, ключовете на колата и накрая ключа на стаята. Завъртя го няколко пъти нервно в ръката си. „Вече стигна далече, не се отказвай точно сега“, каза си тя, но тъкмо преди да излезе, се върна и седна отново на края на леглото. Погледна часовника си. Беше почти шест. Знаеше, че трябва да тръгне до няколко минути — не искаше да пристигне по тъмно, но се нуждаеше от още малко време.

— По дяволите — прошепна тя. — Какво правя тук? Не трябва да бъда тук. Няма никаква причина за това. — Но още докато произнасяше тези думи, знаеше, че това не е истина. Идването й тук имаше своето основание. И ако не друго, поне щеше да получи отговора, който търсеше.

Отвори чантата си и започна да рови в нея, докато извади една сгъната изрезка от вестник, бавно и почти с благоговение. Внимавайки да не я разкъса, тя и разгъна и се загледа в нея.

— Ето защо — каза тя накрая. — Това е причината да бъда тук.



Ной стана сутринта в пет и, както правеше обикновено, греба с каяка си час по река Брайсис. Когато се върна, сложи работните си дрехи, претопли вчерашните питки, изяде няколко ябълки и приключи закуската си с две чаши кафе.

Работи по оградата, както и предишния ден, подменяйки изгнилите дъски с нови, там където бе нужно. Беше сиромашко лято, температурата беше над двайсет и пет градуса и когато стана време за обяд, вече потен и изморен, се зарадва на възможността да си отдъхне.

Яде край реката, защото му беше приятно да гледа кефалите. Обичаше да ги наблюдава как скачат по два-три пъти над повърхността и проблясват във въздуха, преди да изчезнат отново в тъмната вода. По някаква причина винаги се изумяваше от факта, че техните инстинкти не се бяха променили хиляди, може би дори десетки хиляди години.

Понякога се питаше дали човешките инстинкти се бяха променили през това време и винаги стигаше до заключението, че не са. Не и що се отнася до най-първичните и основни черти на човешката матрица. Човекът винаги е бил агресивен, винаги се е стремял да доминира и да контролира света и всички останало. И войната в Европа и Япония доказваше това.

Приключи работа някъде около три и тръгна към една малка барака близо до неговия пристан. Влезе, взе въдицата си и няколко живи щурци, които държеше под ръка, сетне тръгна към пристана, закачи стръвта на кукичката и хвърли въдицата.

Риболовът винаги го караше да размишлява над живота. След смъртта на майка си бе израснал в различни домове и по някаква причина като дете заекваше много, поради което му се подиграваха. Постепенно ставаше все по-необщителен и скоро след като навърши пет години, отказа да говори въобще. Когато тръгна на училище, учителите му го мислеха за бавно развиващ се и препоръчваха да бъде отписан от училище.

Но баща му взе нещата в свои ръце. Той го остави да ходи на училище и след края на уроците го взимаше да му помага в склада за дървен материал.

— Добре е да прекарваме известно време заедно — казваше той, докато работеха рамо до рамо. — Точно както аз и моят баща правехме това някога.

Докато бяха заедно, баща му му разказваше за птиците и животните и си припомняше истории и легенди от миналото на Северна Каролина. Няколко месеца по-късно Ной говореше отново, макар и не много добре, и баща му реши да го учи да чете с книги с поезия. „Научи се да четеш това на глас и ще можеш да казваш всичко, каквото поискаш.“ Баща му отново се оказа прав и на следващата година Ной вече не заекваше. Но продължи да ходи в склада, просто защото беше свикнал с това, а вечерите четеше на глас творбите на Уитман и Тенисън, докато баща му се люлееше на стола до него.

Когато поотрасна, прекарваше повечето си уикенди и ваканции сам. Изследваше старинната Кроатска2 гора, спускайки се по течението на река Брайсис. Понякога се отдалечаваше на цели трийсет километра, а когато реката станеше непроходима, слизаше от кануто си и изминаваше останалото разстояние до крайбрежието пеша. Лагеруването на открито стана негова страст и той прекарваше часове в гората, където седеше под големите дъбове, тананикаше си тихо и свиреше на китарата си на бобрите, гъските и чаплите. Поетите знаеха, че това усамотение в природата, далече от хората и хорските неща, беше добро за душата, а той винаги се беше отъждествявал е поетите.

Макар да беше тих и затворен, годините на тежък труд в склада за дървен материал му помогнаха да блести в спортовете, а това му спечели и популярност. Обичаше футбола и лекоатлетическите състезания и макар съотборниците му да прекарваха свободното си време заедно, той рядко се присъединяваше към тях. Някои го намираха за високомерен, но повечето просто смятаха, че е пораснал по-бързо от връстниците си. Беше се срещал с няколко момичета, но никое от тях не му направи особено впечатление. Никое, с изключение на едно. И то се появи, след като завърши училище. Ели. Неговата Ели.

Спомняше си, че разговаря с Фин за нея след запознанството им на фестивала през онази първа нощ. Фин се беше засмял и беше направил две предсказания: първо, че двамата ще се влюбят и второ, че от това нищо няма да излезе. Стори му се, че нещо кълве и се изпълни с надежда, че е някой голям костур. Сетне, обаче, подръпването спря, той нави макарата, провери стръвта и отново хвърли въдицата.

Фин се беше оказал прав и за двете неща. През по-голямата част от лятото тя трябваше да се оправдава пред родителите си за това, че се срещат. Не че не го харесваха — проблемът беше, че той е от друга класа, прекалено беден, и те никога нямаше да одобрят една по-сериозна връзка на дъщеря им с него. „Не ме е грижа какво мислят родителите ми, аз те обичам и винаги ще те обичам — казваше тя. — Ще намерим начин да бъдем заедно.“

Но все пак се разделиха. В началото на септември, когато тютюнът беше прибран, тя нямаше никакъв избор, освен да се върне със семейството си в Уинстън-Сейлъм. „Само лятото свърши, Ели, не и онова, което се случи между нас — беше й казал той на раздяла. — То никога няма да си отиде.“ Но думите му не се сбъднаха. По някаква причина писмата, които й пишеше, оставаха без отговор.

Най-накрая реши да напусне родния си град, за да я пропъди от ума си, а и защото откакто беше започнала Голямата депресия, ставаше все по-трудно човек да си изкарва прехраната в Ню Берн. Отиде първо в Норфолк и работи в една корабостроителница шест месеца, преди да бъде уволнен, а сетне се премести в Ню Джърси, защото беше чул, че положението там не е толкова тежко.

Започна работа в една фирма, която се занимаваше със скрап. Собственикът й, евреин на име Морис Голдман, изкупуваше всякакви метални отпадъци, защото беше убеден, че в Европа ще избухне война и Америка отново ще бъде въвлечена. Ной, обаче, не се интересуваше от мотивите му. Той просто беше щастлив, че може да си изкарва хляба.

Беше заякнал след годините, прекарани в склада за дървен материал и се справяше добре. Новата му работа не само отвличаше мислите му от Ели, но и му беше приятно да я върши. Баща му някога обичаше да казва: „Работи добре и си изкарай заплатата. Всичко друго е кражба.“ Това отношение към труда се нравеше на шефа му. „Колко жалко, че не си евреин — тъжеше Голдман. — А иначе си такова чудесно момче.“ Това беше най-големият комплимент, на който той беше способен.

Ной продължи да мисли за Ели особено през нощта. Пишеше й веднъж в месеца, но никога не получаваше отговор. Накрая й написа едно последно писмо и се застави да приеме факта, че лятото, което бяха прекарали заедно, щеше да остане единственият му спомен от това момиче.

И въпреки това не можа да я забрави. Три години след това прощално писмо отиде в Уинстън-Сейлъм с надеждата да я намери. Откри къщата й, от съседи разбра, че се е преместила и най-накрая се обади в офиса на компанията „Р.Дж. Рейнолдс“.

Момичето, което отговори, беше ново и не бе чувало името му, но беше достатъчно любезно да му предложи да направи каквото може за него. Оказа се, че бащата на Ели е напуснал компанията, без да остави никакви координати. И с това Ной приключи издирването си.

През следващите осем години той работи за Голдман. В началото фирмата разполагаше с дванайсет работници, но сетне се разрасна и го повишиха. През 1940 г. Ной вече управляваше целия бизнес и ръководеше персонал от трийсет души. Голдман стана най-големият търговец на скрап по цялото източно крайбрежие.

През този период имаше връзки с няколко различни жени. Отношенията му с една от тях, сервитьорка от съседен ресторант с тъмносини очи и копринени черни коси, станаха сериозни. И макар да излизаха две години и да прекарваха времето си добре, той никога не изпита към нея нищо подобно на чувството, което хранеше към Ели.

Нито можа да я забрави. Новата му приятелка беше с няколко години по-голяма от него и именно тя го научи как да доставя удоволствие на една жена, местата, които трябва да докосне, кога да не бърза, думите, които трябва да прошепне. Понякога те прекарваха по цял ден в обятията си и се любеха по начин, който носеше радост и на двама им.

Тя знаеше, че няма да бъдат заедно завинаги и веднъж към края на връзката им му каза:

— Бих искала да мога да ти дам онова, което искаш, но не знам какво е то. Част от сърцето ти е затворена за всички, в това число и за мен. Имам чувството, че не си с мен, дори когато сме заедно. И като че ли винаги си с някой друг.

Ной се опита да отрече това, но тя не му повярва.

— Аз съм жена — не можеш да ме заблудиш. Когато ме гледаш понякога, знам, че виждаш друга. Сякаш очакваш тя да се появи от нищото и да те спаси от всичко това…

След месец тя се отби в работата му и му каза, че е срещнала друг. Ной не се обиди. Разделиха се като приятели и година по-късно получи картичка, в която тя му съобщаваше, че се е омъжила. Оттогава не чу нищо повече за нея.

Докато беше в Ню Джърси, Ной посещаваше баща си веднъж в годината около Коледа. Двамата разговаряха надълго и нашироко, ходеха за риба и от време на време пътешестваха по крайбрежието по няколко дни.

През декември 1941 г., когато беше на двайсет и шест, войната започна, точно както беше предвидил Голдман. След месец Ной дойде в офиса му, за да му каже, че има намерение да се запише като доброволец, а сетне се върна в Ню Берн, за да се сбогува с баща си. Няколко седмици по-късно беше в подготвителен лагер за новобранци. Докато беше там, получи писмо от Голдман, който му благодареше за работата и му съобщаваше, че го прави собственик на малък процент от компанията му, в случай че някога бъде продадена. В плика беше и съответният сертификат, който удостоверяваше това. „Никога нямаше да успея без теб — пишеше в писмото. — Ти си най-порядъчният млад мъж, с когото съм работил, въпреки че не си евреин.“

Следващите няколко години Ной прекара в Трета армия на генерал Патън, кръстосвайки пустините на Северна Африка и горите на Европа с петнайсет килограма товар на гърба си. Неговото пехотно подразделение неизменно взимаше участие в най-тежките сражения. Гледаше как приятелите му един по един си отиват, някои от тях погребани на хиляди километри от домовете им. Веднъж, докато се криеше в един окоп недалече от Рейн, му се стори, че Ели го наблюдава някъде отвисоко.

Най-накрая войната свърши — първо в Европа и няколко месеца по-късно и в Япония. Малко преди да го уволнят, получи писмо от някакъв адвокат от Ню Джърси, който представляваше Морис Голдман. При срещата си с него разбра, че старият Голдман е починал преди година и компанията му е ликвидирана. Активите й бяха разпродадени и Ной трябваше да получи чек за седемдесет хиляди долара. По някаква причина новината не го развълнува ни най-малко.