След седмица се върна в Ню Берн и купи къщата. Помнеше как доведе там баща си, за да сподели с него плановете си и да му покаже какви промени смята да направи. Старецът изглеждаше слаб, докато обикаляше из имението, кашляше и говореше с хриптене. Ной се притесни, но баща му му каза да не се безпокои, уверявайки го, че това е само простуда.

Месец по-късно баща му умря от пневмония и беше погребан до съпругата си в местните гробища. Ной ходеше често на гроба му, за да остави цветя, а понякога и бележка. И всяка нощ си спомняше за него и се молеше за човека, който го беше научил на важните неща в живота.

След известно време нави макарата, остави въдицата настрани и се върна в къщата. Съседката му Марта Шоу бе дошла да му благодари за онова, което бе направил за нея, донасяйки три домашно изпечени хляба и малко бисквити. Съпругът й бе загинал във войната, оставяйки я с три деца и стара съборетина, в която да ги отгледа. Зимата наближаваше и миналата седмица Ной бе отделил няколко дни, за да смени счупените й прозорци, да потегне другите и да оправи кюнците на печката й. Надяваше се, че това ще е достатъчно, за да изкарат зимата.

Когато жената си тръгна, Ной се качи на очукания си додж и отиде да види Гас. Винаги спираше там, когато отиваше в магазина, защото семейството на Гас нямаше кола. Една от дъщерите на приятеля му обикновено скачаше на седалката до него и двамата потегляха към универсалния магазин „Кейпърс Дженерал“. Когато се върна, той не се зае веднага да разопакова покупките. Вместо това се изкъпа, взе си една бутилка бира „Будвайзер“, томче на Дилан Томас и седна на верандата.



На нея все още й беше трудно да повярва, макар че държеше доказателството в ръцете си.

Попадна на новината преди три седмици във вестника, който получаваха вкъщи. Бе отишла в кухнята да си сипе кафе и когато се върна на масата, баща й се усмихна и й посочи една малка снимка.

— Помниш ли това?

Той й подаде вестника и след първоначалната липса на интерес нещо в снимката привлече погледа й и тя застина на място.

— Не може да бъде — прошепна Ели и без да обръща внимание на изненадания поглед на баща си, тя седна и зачете статията мълчаливо. Почти не забеляза кога влезе майка й и седна на масата. Когато накрая остави вестника, възрастната жена се взираше в нея със същия учуден поглед като този на баща й.

— Добре ли си? — попита майка й, отпивайки от кафето си. — Изглеждаш бледа.

Тя не отговори веднага, гърлото й беше пресъхнало и точно тогава забеляза, че ръцете и треперят. Това беше моментът, когато всичко започна.

— И тук то ще свърши, по един или друг начин — прошепна тя отново. Сетне сгъна изрезката и я прибра обратно в чантичката си. Спомни си, че бе взела вестника от вкъщи, за да може да изреже статията. Прочете я отново, преди да си легне, опитвайки се да прецени доколко голяма беше ролята на случайността, и още веднъж сутринта, сякаш за да се убеди, че всичко това не е било сън. И сега, след три седмици самотни разходки, след три седмици съмнения и неувереност, тя бе решила да дойде тук.

Странното й поведение не остана незабелязано и когато я питаха какво й е, Ели се оправдаваше с натрупалото се напрежение. Това беше съвършено извинение. Всички проявиха разбиране, включително и Лон и затова той не възрази, когато пожела да замине за няколко дни. Подготовката на годежа несъмнено бе изтощителна за всички. Почти петстотин души бяха поканени, в това число губернаторът, един сенатор и посланикът на Перу. Това беше прекалено по нейно мнение, но тъй или иначе новината за годежа им доминираше в светските страници, откакто оповестиха плановете си преди шест месеца. Понякога й се искаше да избягат някъде с Лон и да се оженят набързо без целия този шум. Но знаеше, че той няма да се съгласи.



Като амбициозен млад адвокат, годеникът й обичаше да е в центъра на вниманието.

Пое си въздух и стана отново.

— Сега или никога — прошепна тя, сетне взе нещата си и тръгна към вратата. Спря се само за миг преди да я отвори и да се спусне по стълбите. Човекът на рецепцията й се усмихна вежливо, когато мина покрай него и тя усещаше върху гърба си заинтригувания му поглед, докато вървеше към колата си. Седна зад волана, погледна се за последен път в огледалото, запали и зави надясно към главната улица.

Не се изненада, че толкова лесно намери пътя. Макар да бяха минали години, градът не беше голям и се ориентираше по улиците с лекота. След като пресече река Трент по един старомоден подвижен мост, тя зави по един път, насипан с чакъл, който щеше да я отведе до крайната цел на нейното пътуване.

Тук беше красиво както винаги. За разлика от района на Пийдмонт, където бе израснала, земята тук бе равна, но имаше същата богата и плодородна почва, която бе идеална за отглеждането на памук и тютюн. Тези две култури заедно с дървения материал даваха поминъка в тази част на щата и докато караше по живописния извънградски път, тя се наслаждаваше на красотата, която първоначално бе привлякла хората в този край.

За нея всичко си беше както преди. Пречупената слънчева светлина преминаваше през клоните на високите водни дъбове и кариите3, огрявайки цветовете на есента. Отляво река с метален цвят се виеше известно време покрай пътя, преди да се отклони и да се влее в друга по-голяма река малко по-нататък. Селският път минаваше покрай старинни ферми отпреди времето на Гражданската война и тя знаеше, че някои от стопаните тук живееха по същия начин, както бяха живели и техните дядовци. При вида на познатия пейзаж в ума й нахлуха спомени и почувства как сърцето й се свива.

Слънцето бе увиснало над дърветата вляво от пътя и след един пореден завой тя мина покрай стара, изоставена преди година църква, която продължаваше да стои упорито на мястото си. През онова лято бе търсила тук сувенири от Войната между Севера и Юга и изведнъж спомените оживяха в паметта й, сякаш всичко се беше случило едва вчера. Сетне видя един величествен дъб, който стоеше на брега на реката и миналото стана още по-близко. Беше си същият — с ниски гъсти клони, простиращи се над земята, целият покрит с испански мъх като с воал. През един горещ юлски ден тя бе седяла под това дърво и едно момче я гледаше с копнеж, който я караше да забравя всичко друго на света. И точно тогава бе осъзнала, че е влюбена.

Той беше две години по-голям от нея и докато пътуваше по този път във времето, образът му постепенно стана по-ясен в ума й. Ной всъщност винаги бе изглеждал малко по-голям. В него имаше нещо от излъчването на типичен фермер с обветрено лице, който се прибира у дома след усилна работа на полето. Имаше загрубели ръце и широки рамене като хората, които изкарват хляба си с тежък труд, а около тъмните му очи, които сякаш четяха всяка нейна мисъл, бяха започнали да се появяват първите ситни бръчици.

Беше висок и силен, със светлокестенява коса, по свое му красив, но онова, което помнеше най-ясно, беше гласът му, Беше й чел този ден. Беше й чел, докато лежаха в тревата под дървото, с мек и плавен, почти музикален, акцент. Това беше глас, подходящ за радиото, който изпълваше въздуха, докато произнасяше думите. Затворила очи, тя слушаше внимателно, позволявайки на стиховете да докоснат душата й.

„Тя ме примамва към мъглата на здрача. Аз политам като въздуха, развявам къдриците си към слънцето — беглец.“4

Той прелистваше старите книги с опърпани страници. Книги, които бе чел стотици пъти. Четеше известно време, сетне спираше и двамата разговаряха. Тя му разказваше какво иска от живота си — нейните надежди и мечти за бъдещето — а той слушаше внимателно и й обещаваше да направи така, че всичко това да се сбъдне. Начинът, по който го казваше, я караше да му вярва и тогава тя разбра колко много означава той за нея. Понякога, когато го помолеше, Ной й говореше за себе си или й обясняваше защо е избрал точно това стихотворение, или просто се взираше в нея с пламнал поглед.

Една вечер те гледаха как слънцето залязва и сетне ядоха под звездите. Стана късно и тя знаеше, че родителите й страшно ще се ядосат, ако знаят къде е. В онзи момент, обаче, това нямаше голямо значение за нея. Можеше да мисли единствено за това колко необичаен е този ден и колко необикновено е момчето, което бе обикнала. Когато тръгнаха към дома й няколко минути по-късно, той взе ръката й в своята и тя усещаше топлината му през целия път до вкъщи.

Още един завой на пътя и най-накрая я видя в далечината. Къщата беше много по-различна от онова, което помнеше. Намали скоростта и зави по един дълъг черен път с дървета от двете страни, водещ до маяка, който я беше призовал от Роли.

Караше бавно, гледайки към къщата и си пое дълбоко въздух, когато го видя да се взира в приближаващата се кола. Беше облечен в работни дрехи. Отдалече й се стори, че почти не се е променил и за момент, когато слънцето се озова зад гърба му, той като че ли изчезна в обкръжаващия го мираж.

Колата продължи напред, постепенно забавяйки ход и накрая спря под сянката на дъба, падаща над фасадата на къщата. Завъртя ключа, без да сваля очи от него, и двигателят замлъкна.

Той слезе от верандата и тръгна спокойно към автомобила, но изведнъж замръзна на мястото си, когато я видя да излиза от колата. Двамата дълго се взираха един в друг, без да помръднат.

Елисън Нелсън, двайсет и деветгодишна млада жена от висшето общество, търсеща отговори, които трябваше да научи, и Ной Калхун, мечтател, на трийсет и една години, посетен от призрака, който бе променил живота му завинаги.

Отново заедно

Нито един от тях не помръдна, докато стояха един срещу друг. Ной мълчеше, мускулите му изглеждаха сковани и за момент тя дори си помисли, че не я е познал. Изведнъж се почувства виновна, че е дошла просто така, без никакво предупреждение. Беше си мислила, че ще е лесно и ще знае какво да каже. Но бе сбъркала. Думите, с които й се искаше да разбие тази ужасна тишина, и се струваха нелепи и глупави.

Спомените за лятото, което бяха прекарали заедно, нахлуха в паметта й и докато се взираше в него, тя забеляза колко малко се е променил от последния път, когато го беше видяла. Изглеждаше добре. Избелелите му джинси и небрежно подпъхнатата в тях риза не можеха да скрият широките му рамене, тънкия кръст и плоския му корем. Лицето му беше загоряло, сякаш бе работил на открито цяло лято, и макар косата му да бе малко оредяла и по-светла от преди, той беше същият човек, когото помнеше.

Когато най-накрая събра смелост, Ели си пое дълбоко въздух и се усмихна.

— Здравей, Ной. Радвам се да те видя отново.

Думите й сякаш го извадиха от някакъв унес и той я погледна с почуда в очите си. Сетне, след като кимна леко с глава, на устните му постепенно се появи усмивка.

— Аз също… — заекна той. Сетне вдигна ръка към брадичката си, откривайки, че не е бръснат. — Наистина ли си ти? Не мога да повярвам…

По тона му разбра, че той е още в шок и това се прибави към собствената й изненада, че е тук… и че го вижда. В нея сякаш нещо се размърда, нещо дълбоко погребано и старо, и за секунда й се зави свят.

Ели се опита да запази самообладание. Не бе очаквала това да се случи, не бе искала това да се случи. Тя бе сгодена сега. Не бе дошла тук за това… и все пак…

И все пак…

И все пак някогашното чувство взе връх въпреки желанието й и тя сякаш отново беше на петнайсет. Не беше се чувствала така от години и като че ли всичките й мечти все още можеха да се сбъднат.

Сякаш най-накрая си беше дошла у дома.

Без да проронят дума, те тръгнаха един към друг, като че ли това бе най-естественото нещо на света, и той я взе в прегръдките си, притискайки я към гърдите си. Останаха така дълго, докато повярват, че всичко това е истина, позволявайки на четиринайсетте години раздяла да се стопят в сгъстяващия се полумрак.

Най-накрая тя се отдръпна, за да го погледне. Сега, отблизо, забеляза някои промени, които й бяха убягнали. Той беше вече мъж и лицето му бе загубило някогашната си младежка мекота. Малките бръчици около очите му бяха станали по-дълбоки и на брадичката си имаше белег, който преди не беше там. Чертите му бяха станали по-остри, изглеждаше по-суров и по-предпазлив, но усещането да бъде в прегръдките му я накара да разбере колко много й е липсвал от последния път, когато го беше видяла.

Очите й бяха пълни със сълзи, когато накрая се откъснаха един от друг. Тя се засмя нервно и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Добре ли си? — попита той, макар на лицето й да бяха изписани хиляди други въпроси.

— Прости ми. Нямах намерение да плача…

— Няма нищо — каза той, усмихнат. — Все още не мога да повярвам, че си ти. Как ме намери?

Тя се отдръпна назад и се опита да се успокои, избърсвайки последните следи от сълзи в очите си.

— Преди няколко седмици прочетох в един вестник статия за твоята къща и трябваше да дойда да те видя.