Ели стъпи на пристана и дъските изскърцаха под краката й като стар ръждясал акордеон. Ной вдигна глава и й намигна, а сетне продължи да сортира раците, избирайки само по-големите. Тя се приближи до люлеещия се стол, който стоеше на пристана, докосна го и погали облегалката му. Представи си как Ной седи на него, лови риба, размишлява, чете. Повърхността му беше груба и грапава. Запита се колко ли време прекарваше тук сам и за какво ли си мислеше.

— Това е столът на баща ми — каза той, без да я поглежда, и тя кимна. Ели видя по небето да летят прилепи, а към вечерния хор на щурците се бяха присъединили и жабите.

Тя тръгна бавно по пристана с усещането, че от плещите й е паднал някакъв тежък товар. Дълго бе измъчвана от непреодолимия импулс да дойде тук и сега, за първи път от три седмици, се чувстваше спокойна. Бе искала на всяка цена Ной да научи за нейния годеж, да разбере и да го приеме и докато си мислеше за това, изведнъж си спомни за една тяхна малка тайна от онова далечно лято. Закрачи с наведена глава по пристана, гледайки надолу, докато най-накрая намери онова, което търсеше — Ной обича Ели, обградено в сърце. Думите бяха издълбани в една от дъските няколко дни преди заминаването й.

Студен полъх на вятъра наруши общия покой и я накара да се обгърне с ръце. Известно време остана така, гледайки ту към сърцето с любовното признание, ту към реката, докато накрая чу стъпките на Ной зад гърба си. Чувстваше близостта и топлината му, когато заговори:

— Тук е толкова тихо и спокойно — каза тя замечтано.

— Знам. Аз самият идвам тук често, за да бъда близо до водата. Така си почивам по-добре.

— И аз бих го правила, ако живеех тук.

— Хайде, да вървим. Комарите скоро ще станат зли и освен това умирам от глад.



Небето беше вече черно и Ной и Ели тръгнаха към къщата. В настъпилата тишина тя се чувстваше малко замаяна и мислите й блуждаеха, докато вървеше по пътечката. Запита се какво ли мисли Ной за идването й тук, макар и сама да не беше наясно със себе си. Няколко минути по-късно се приближиха към верандата и Клем ги посрещна, навирайки мокрия си нос в ръцете им. Ной й се скара и тя се отдалечи с подвита опашка.

Той посочи колата й.

— Има ли нещо, което трябва да си вземеш оттам?

— Не, пристигнах рано и разопаковах нещата си в хотела.

Сама усещаше, че гласът й звучи някак различно, сякаш изминалите години изведнъж се бяха изпарили някъде.

— Е, добре — каза Ной, качвайки се на верандата.

Той остави кофата до вратата и я въведе в къщата, насочвайки се първо към кухнята. Тя беше почти веднага вдясно, просторна и ухаеща на ново дърво. Шкафовете бяха от дъб, както и подът, а прозорците бяха широки и гледаха на изток, за да влиза повече утринно слънце. Ремонтът беше направен с вкус, за разлика от повечето старинни домове, където в такива случаи обикновено се губеше мярата.

— Имаш ли нещо против да огледам наоколо?

— Не, заповядай. А в това време аз ще разопаковам продуктите, които купих сутринта.

Очите им се срещнаха за миг и когато се обърна, тя знаеше, че той продължава да я гледа, докато излизаше от стаята. Вътре в себе си Ели отново усещаше едно позабравено странно чувство.

През следващите няколко минути тя влизаше от стая в стая, изненадвайки се колко красиво е всичко. Към края на обиколката вече й беше трудно да си спомни разрухата, която някога бе царяла тук. Сетне слезе по стълбите и зави към кухнята, зървайки профила му. За момент й се стори, че той отново е седемнайсетгодишен младеж и това я накара да замръзне на мястото си. „По дяволите — помисли си тя, вземи се в ръце. Не забравяй, че сега си сгодена жена.“

Ной стоеше до кухненския плот и тихо си подсвиркваше. Вратичките на няколко от шкафовете бяха отворени, а на пода имаше празни пазарски торби. Той й се усмихна, преди да прибере няколко стъклени буркана на мястото им. Тя се спря на няколко крачки от него и се облегна на плота, кръстосвайки единия си крак пред другия. Сетне поклати глава, изумена от това колко много бе направил.

— Смаяна съм, Ной. Колко време ти отне ремонтът?

Той вдигна глава от последната пазарска торба, която разопаковаше.

— Почти година.

— Сам ли направи всичко?

Ной се засмя тихо.

— Не, разбира се. Наистина, когато бях по-млад, имах планове да свърша всичко сам, но това се оказа непосилно. Видях, че реставрацията така ще отнеме години и в крайна сметка наех хора… всъщност много хора. И въпреки това работата беше толкова много, че почти нямаше ден, в който да си лягам преди полунощ.

— Защо си се претоварвал така?

„Заради духовете от миналото“, без малко да каже той, но се въздържа.

— Не знам. Просто исках да приключа с това. Искаш ли някаква напитка, докато стане вечерята?

— С какво разполагаш?

— Всъщност изборът не е особено голям. Бира, чай, кафе.

— Нека бъде чай.

Ной събра пазарските торби и ги сложи настрани, сетне тръгна към една малка стаичка встрани от кухнята и се върна оттам с кутия чай. Извади няколко пакетчета, сложи ги до печката и напълни чайника. След това го сложи на котлона, драсна клечка кибрит и миг по-късно тя чу звука на пламъка.

— След минута чаят ще бъде готов — каза той. — На тази печка всичко става много бързо.

— Прекрасно.

Когато чайникът засвири, Ной наля две чаши и й подаде едната.

Тя се усмихна, отпи глътка и посочи към прозореца.

— Сигурна съм, че тук в кухнята е много красиво, когато слънцето надникне сутринта.

Той кимна.

— Така е. Поръчах да сложат големи прозорци от тази страна на къщата точно по тази причина. Същите са и в спалните на горния етаж.

— Гостите ти вероятно се чувстват прекрасно в тях. Освен ако не обичат да поспиват до късно.

— Всъщност до този момент още не са ми идвали гости. Откакто баща ми почина, не знам точно кого да поканя.

По тона му тя разбра, че той просто се опитва да поддържа разговора. Въпреки това долови самотата му. Ной, обаче, като че ли прочете мислите й и преди да успее да каже нещо, смени темата:

— Ще сложа раците в марината за няколко минути преди да ги сваря — каза той, оставяйки чашата си на плота. Сетне тръгна към кухненския шкаф и взе оттам една голяма тенджера с решетка за готвене на пара и капак. Напълни я е вода и я понесе към печката.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Разбира се. Какво ще кажеш да нарежеш малко зеленчуци? Има всякакви в хладилника, а купа ще намериш ето там.

Той й посочи един шкаф близо до мивката и тя отпи още глътка от чая си, преди да остави чашата на плота и да вземе купата. Отиде с нея при хладилника и намери бамя, тиквички и лук в чекмеджетата най-долу. Ной също се приближи към отворената врата и Ели се отдръпна малко, за да му направи място. Докато стоеше до нея, тя долови уханието му — чисто, отчетливо и някак познато — и почувства съприкосновението с ръката му, когато Ной се пресегна да вземе бутилка бира и шишенце с лют сос.

Той отвори бирата, сипа я във водата и сетне добави лютия сос и още няколко подправки. Разбърка водата, за да се увери, че съставките са се разтворили и тръгна към задната врата, за да вземе раците.

Вместо да се върне веднага, той се задържа за мит до вратата, гледайки как Ели реже морковите. Защо бе дошла при него, и то именно сега, когато беше сгодена. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.

Но от друга страна Ели винаги го беше изненадвала.

Усмихна се, спомняйки си я в ранната й младост — пламенна, спонтанна, импулсивна, каквито според него трябваше да бъдат истинските художници. И тя определено беше такава. Нейният артистичен талант беше дар божи. Работите й въобще не отстъпваха на някои картини, които бе виждат в музеите на Ню Йорк.

Беше му подарила една картина, преди да замине през онова лято и сега тя висеше над камината във всекидневната. Ели я наричаше картината на своите мечти и Ной винаги бе виждат нещо изключително чувствено в нея. Когато я съзерцаваше в късните вечери, той откриваше страстта й във всеки нюанс и линия и долавяше мислите й във всеки щрих на четката.

Някъде далече се чу лай на куче и Ной осъзна, че вече дълго стои до отворената врата. Бързо я затвори и влезе в кухнята, чудейки се дали Ели е забелязала, че я е наблюдавал.



— Как върви? — попита той, виждайки, че е почти свършила.

— Може да се каже, че съм готова. Нещо друго за вечеря?

— Разполагаме с домашно приготвен хляб.

— Домашно приготвен?

— От една съседка — обясни Ной и сложи кофата в мивката. Пусна водата и започна да мие раците един по един, оставяйки ги след това да се разхождат из умивалника, докато миеше следващия. Ели взе чашата си и се приближи към него.

— Не се ли страхуваш, че ще те ощипят, когато ги хващаш?

— Не. Просто трябва да ги хващаш ето така. — Ной й показа как и тя се усмихна.

— Забравям, че си правил това през целия си живот.

— Ню Берн е малък град, но тук човек научава онова, което е необходимо да знае.

Тя се облегна на плота, стоейки близо до него, и допи чая си. Когато раците бяха готови, той ги сложи в тенджерата, изми си ръцете и се извърна към нея.

— Искаш ли да излезем на верандата за малко? На раците ще им трябва половин час да покиснат в маринатата.

— Разбира се.

Той избърса ръцете си и двамата тръгнаха към верандата. Ной запали осветлението и когато излязоха навън, той седна на стария люлеещ се стол, а на нея предложи новия. Когато видя, че чашата и е празна, влезе за малко вътре и се върна с нова чаша чай и бира за себе си.

— Ти седеше тук, когато дойдох, нали?

— Да — отговори той, намествайки се по-удобно. Всяка вечер седя тук. Стана ми вече навик.

— Разбирам защо — каза Ели, оглеждайки се наоколо. — А с какво се занимаваш напоследък.

— Всъщност изцяло съм се посветил на къщата. Така удовлетворявам творческите си импулси.

— А как успяваш да… искам да кажа…

— Морис Голдман.

— Моля?

Ной се усмихна.

— Моят шеф от севера. Името му беше Морис Голдман. Той ми завеща част от бизнеса си, точно когато се уволних от армията и умря, преди да се прибера у дома. Когато се върнах в Щатите, неговите адвокати ми дадоха достатъчно голям чек, за да купя тази къща и да я ремонтирам.

Тя се засмя приглушено.

— Винаги си ми казвал, че ще намериш начин да го направиш.

Известно време двамата седяха в мълчание, връщайки се назад в спомените си. Ели отпи отново от чая си.

— Помниш ли как се промъкнахме тук, когато за първи път ми каза за това място?

Той кимна и тя продължи:

— Онази вечер закъснях доста и родителите ми изпаднаха в ярост. Все още си спомням как татко стоеше във всекидневната, пушейки цигара, а майка ми седеше на канапето и се взираше в празното пространство. Изглеждаха така, сякаш беше умрял някой от семейството. Това беше първият път, когато родителите ми осъзнаха, че връзката ми с теб е сериозна и майка ми разговаря с мен до късно през нощта. Тогава тя ми каза: „Предполагам, си мислиш, че изобщо не те разбирам, но това не е така. Просто съдбата ни понякога се предопределя от това кои сме ние, а не от това какво искаме!“ Помня, че думите й ме нараниха много.

— Ти ми каза за това на следващия ден. На мен също ми беше много обидно. Аз харесвах родителите ти и нямах никаква представа, че те не ме харесват.

— Не, че не те харесваха. Те просто не мислеха, че ме заслужаваш.

— Не виждам голяма разлика.

В тона му имаше болка и Ели знаеше, че той има право да се чувства така. Тя погледна към звездите и отметна назад кичурите, които бяха паднали пред очите й.

— Знам това. Винаги съм го знаела. Може би точно затова между мен и майка ми се появи едно отчуждение.

— А какво мислиш сега?

— Същото каквото мислех и тогава. Че това не е правилно и не е честно. Ужасно е едно момиче да научи, че положението й е по-важно от чувствата й.

Ной се усмихна леко на думите й, но не каза нищо.

— Никога не съм преставала да мисля за теб след онова лято — каза тя.

— Наистина?

— Защо, не ми ли вярваш? — Ели изглеждаше искрено изненадана.

— Ти никога не отговори на писмата ми.

— Какви писма?

— Десетки писма. Писах ти в продължение на две години, без да получа нито един отговор.

Ели бавно поклати глава и сетне сведе поглед.

— Аз не знаех… — каза тя накрая тихо и Ной предположи, че майка й вероятно бе проверявала пощата, задържайки писмата й без нейно знание. Винаги бе подозирал нещо подобно и сега видя, че и Ели стигна до този извод.

— Майка ми не е имала право да прави това, Ной, и съжалявам за постъпката й. Но опитай се да я разбереш. След заминаването ни тя вероятно си е мислела, че лесно ще те забравя. Тя никога не разбра колко много означаваш за мен и ако трябва да бъда честна, не знам дали някога е обичала баща ми така, както аз обичах теб. Навярно се е опитвала да предпази чувствата ми и е решила, че най-добрият начин за това е да крие писмата, които си ми изпращал.