— Тя не е имала право да взима такова решение — тихо каза Ной.

— Знам това.

— Щеше ли да има някаква разлика, ако ги беше получила?

— Разбира се. Аз винаги съм се питала какво става с теб.

— Не, имам предвид с нас двамата. Мислиш ли, че щеше да излезе нещо от нашата връзка?

Тя не отговори веднага:

— Не знам, Ной. Наистина не знам. А мисля, че и ти не знаеш. Ние не сме същите хора, които бяхме тогава. Променили сме се, пораснахме. И двамата.

Ели замълча. Ной не отговори и в настъпилото мълчание тя погледна към реката и продължи:

— Да, Ной, мисля, че връзката ни можеше да има бъдеще. Или поне би ми се искало да е така.

Той кимна, сведе поглед и сетне погледна настрани.

— Що за човек е Лон?

Тя се поколеба, не бе очаквала този въпрос. Споменаването на името на годеника й събуди у нея леко чувство на вина и за момент тя не знаеше какво да отговори. Протегна ръка към чашата си, отпи глътка чай и се заслуша в звука на кълвача, който почукваше някъде далече. Сетне заговори тихо:

— Той е красив, обаятелен, преуспяващ и повечето приятелки страшно ми завиждат. Намират го за съвършен и в много отношения това е така. Той е мил, умее да ме разсмива и знам, че ме обича по свое му. — Ели се умълча за кратко, за да събере мислите си. — Но в отношенията ни винаги ще има нещо, което ще липсва.

Тя сама се изненада от думите си, но знаеше, че това е самата истина. И когато погледна Ной, разбра, че той бе очаквал този отговор предварително.

— Защо?

Ели се усмихна едва-едва и сви рамене. Гласът й беше почти като шепот:

— Предполагам, че все още търся онази любов, която имахме през онова лято.

Ной остана дълго замислен над думите й, прехвърляйки в ума си връзките, които бе имал след раздялата си с нея.

— А ти? — попита тя на свой ред. — Спомняше ли си понякога за нас?

— Не беше нужно да си спомням. Аз никога нищо не съм забравял.

— Срещаш ли се с някоя?

— Не — отговори той, поклащайки глава.

Двамата се умълчаха, търсейки безуспешно някаква друга тема за разговор. Ной доизпи бирата си, леко изненадан колко бързо бе приключил с нея.

— Отивам да сложа водата на огъня. Искаш ли да ти донеса нещо друго?

Тя поклати глава и Ной се върна в кухнята. Пусна раците в тенджерата и пъхна хляба във фурната. Намери малко царевично и обикновено брашно, оваля зеленчуците и наля олио в тигана. Сложи го на слаб огън, включи таймера и си взе още една бира от хладилника, преди да се върне на верандата. И докато правеше тези неща, си мислеше за Ели и за любовта, която липсваше в живота и на двама им.

Ели също размишляваше. За Ной, за себе си и за много други неща. За момент й се прииска да не беше сгодена, но после бързо пропъди тази мисъл. Тя не обичаше Ной, а онова, което бяха имали някога много отдавна. Освен това беше съвсем нормално да се чувства по този начин. Първата и истинска любов, единственият мъж, който бе имала — как би могла да забрави това?

Но беше ли нормално сърцето й да трепва всеки път, когато той се приближеше до нея? Беше ли нормално да признава неща, които не можеше да каже пред никого другиго? Беше ли нормално да идва тук три седмици преди годежа си?

— Не, не е — прошепна тя най-накрая сама на себе си, поглеждайки към вечерното небе. — Няма нищо нормално във всичко това.

В този момент Ной се върна и Ели му се усмихна — благодарна, че бе прекъснат сложните й размишления.

— След няколко минути всичко ще бъде готово — каза той облягайки се на стола си.

— Не се притеснявай. Все още не съм особено гладна.

Ной я погледна и тя видя нежността в очите му.

— Радвам се, че дойде, Ели.

— Аз също. Макар без малко да се откажа.

— Но защо дойде все пак?

Защото не издържах на изкушението, искаше да каже тя, но не го направи.

— Просто исках да те видя. Да разбера как си. Какво правиш.

Ной се замисли доколко е искрена, но не я разпитва повече. Вместо това смени темата:

— Между другото, рисуваш ли още?

Ели поклати глава.

— Вече не.

— Но защо? — изуми се той. — Ти имаше такъв талант.

— Не знам…

— Разбира се, че знаеш. Не може да няма причина.

Той беше прав. Имаше причина.

— Това е дълга история.

— Имаме на разположение цялата нощ — отвърна той.

— Наистина ли смяташ, че съм имала талант? — попита тя тихо.

— Ела — каза Ной, протягайки ръка към нея. — Искам да ти покажа нещо.

Тя стана и го последва към всекидневната. Той се спря пред камината и посочи картината, която висеше над полицата. Ели ахна, изненадана, че не е я е видяла по-рано, и още по-изненадана, че изобщо я вижда там.

— Ти си я запазил?

— Разбира се, че запазих. Това е прекрасна картина.

Ели го погледна скептично и той поясни какво има предвид:

— Тя ме кара да се чувствам жив, когато я гледам. Понякога дори ми се иска да стана и да я докосна. Толкова е истинска — тези форми, полусенки, цветове! Картината наистина е изумителна, Ели. Мога да я съзерцавам с часове.

— Сериозно ли говориш? — попита тя, шокирана.

— Не бих могъл да бъда по-сериозен.

Тя мълчеше.

— Какво, да не би никой да не ти е казвал това преди?

— Моят професор ми беше споменал нещо в този дух — отвърна тя накрая. — Но аз като че ли не му повярвах.

Ной чувстваше, че има и друго. Ели извърна глава и продължи:

— Рисувам, откакто се помня. Когато станах малко по-голяма, започнах да си мисля, че притежавам някакъв талант. Освен това рисуването ми носеше радост. Спомням си как работих по тази картина през онова лято, добавяйки по нещо всеки ден, променяйки я с промяната на нашите отношения. Вече съм забравила какъв беше първоначалния замисъл, но се получи това, което виждаш.

Помня, че не можех да спра да рисувам, след като се прибрах у дома през онова лято. Мисля, че по този начин се опитвах да отслабя болката от нашата раздяла. В крайна сметка се записах да уча изобразително изкуство в колеж. Помня дългите часове, които прекарвах в студиото, съвсем сама, наслаждавайки се на всяка минута. Обичах свободата, която вървеше ръка за ръка с усещането, че създаваш нещо ново, нещо красиво. Малко преди да се дипломирам моя професор, който пишеше също критични статии за един вестник, ми каза, че имам голям талант. Той ме посъветва да опитам късмета си като художник. Но аз не го послушах.

Ели замъча за кратко, за да събере мислите си.

— Родителите ми, обаче, смятаха, че не е удачно момиче с моето положение да си изкарва хляба с разни картини. След известно време спрях да рисувам. Не съм докосвала четка от години.

Тя се загледа в картината.

— Би ли опитала отново да рисуваш?

— Не съм сигурна, че мога. Мина твърде много време.

— Можеш, Ели. Знам, че можеш. Ти имаш талант, който идва отвътре, от сърцето ти, а не от пръстите. Онова, което притежаваш, не може просто да изчезне. Това е нещо, за което другите хора могат само да мечтаят. Ти си истински художник, Ели.

Думите бяха произнесени изключително искрено и тя разбра, че той не й казва тези неща, само за да бъде мил с нея. Ной действително вярваше в таланта й и по някаква причина това означаваше за нея повече, отколкото очакваше. Но точно тогава се случи още нещо, нещо много по-значимо.

Ели не знаеше защо, но точно в този момент пропастта, която бе сътворила в живота си, за да раздели болката от удоволствието, започна да си затваря. Смътно се догаждаше, че в живота й настъпва важна промяна, но не смееше да си го признае.

Но понеже все още не беше наясно с чувствата си, се обърна с лице към Ной. Протегна се и докосна ръката му, колебливо и нежно, изненадана, че след всичките тези години той бе изрекъл точно тези думи, които бе имала нужда да чуе. Когато погледите им се срещнаха, тя отново разбра колко специален е той за нея.

И за един кратък миг, колкото примигване на светулка в лятна нощ, Ели се запита дали отново е влюбена в него.



В този момент от кухнята се чу звъна на таймера и Ной се извърна, разрушавайки магията, странно развълнуван от случилото се между тях току-що. Очите й бяха изрекли и прошепнали нещо, което копнееше да чуе и въпреки това той не можеше да спре гласа в главата си, нейният глас, който му беше казал, че обича друг мъж. Тихо изруга таймера, когато влезе в кухнята, за да извади хляба от фурната. Почти изгори пръстите си, пусна хляба на плота и видя, че олиото в тигана вече ври. Добави зеленчуците и чу как започват да цвърчат. Сетне, мърморейки си под нос, извади масло от хладилника, намаза го върху хляба и разтопи още малко за раците.

Ели го бе последвала в кухнята и вежливо се покашля.

— Може ли да сложа масата?

— Разбира се — каза Ной, използвайки ножа като показалка. — Чиниите са там. А приборите и салфетките ето там. И по-добре вземи повечко. Раците не са лесни за ядене и ще ни трябват. — Той не намери сили да я погледне, докато говореше. Не искаше да открие, че е сбъркал за онова, което се беше случило между тях току-що. Не искаше това да е грешка.

Мислите на Ели също се връщаха към изминалата минута и в душата й се разливаше топлина.



Думите му отпреди малко отекваха отново и отново в ума й, докато слагаше масата: чиниите, приборите, солта и черния пипер. Когато Ной й подаде хляба, пръстите им се докоснаха.

Вниманието му, обаче, като че ли изцяло беше погълнато от тигана и зеленчуците, които трябваше да бъдат обърнати. Той вдигна капака на тенджерата, видя, че на раците им трябва още минута и ги остави да се доготвят. Беше вече по-спокоен и отново заговори за дреболии.

— Яла ли си някога преди раци?

— Няколко пъти. Но само в салати.

Ной се засмя.

— В такъв случай се приготви за приключение. Почакай секунда.

Той се качи на горния етаж и малко по-късно се върна с една тъмносиня риза.

— Хайде, сложи това — каза Ной, помагайки й да се облече. — Не бих искал да си изцапаш роклята.

Когато ризата беше на гърба й, тя долови познатото отчетливо ухание на Ной.

— Не се безпокой — каза той, виждайки израза на лицето й. — Чиста е.

Тя се засмя.

— Знам. Просто си спомних за първата ни среща. Ти ми даде якето си онази нощ, помниш ли?

— Да — кимна той. — Помня. Фин и Сара бяха с нас. Фин през цялото време ме ръчкаше с лакът, докато вървяхме към къщата на родителите ти, за да ме накара да те хвана за ръката.

— Но ти не го направи.

— Не — потвърди той, поклащайки глава.

— Защо?

— Бил съм прекалено стеснителен или ме е било страх. Не знам. Но тогава просто ми се струваше, че това не е редно.

— Сега, като се замисля, ти май наистина беше много стеснителен.

— Бих казал по-скоро много възпитан — каза той, намигвайки й и тя се усмихна.

Зеленчуците и раците станаха готови почти по едно и също време.

— Внимавай, горещи са — каза той, подавайки й тенджерата и двамата седнаха един срещу друг на малката дървена маса. Тогава тя видя, че чаят е все още на кухненския плот, стана и го донесе. След като сложи зеленчуци и хляб във всяка от чиниите, Ной добави и по един рак. Ели се загледа в него.

— Прилича на голям бръмбар.

— Вкусен бръмбар, смея да добавя — каза Ной. — Ето, нека ти покажа как се прави.

Той й демонстрира бързо, отделяйки ловко месото, което след това сложи в чинията й. Ели се опита да повтори онова, което бе видяла, но срещна проблеми и се наложи да използва пръстите си. В началото се смути от своята непохватност, притеснявайки се от всяка грешка, но после осъзна, че той никога не бе обръщал внимание на такива неща и почти се засмя на опасенията си.

— А къде е сега Фин? — попита тя.

Отговорът дойде след известно закъснение.

— Загина във войната. Корабът му беше торпилиран през четирийсет и трета.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ти беше добър приятел.

Гласът му се промени и сега бе станал някак по-дълбок.

— Да. Напоследък мисля често за него. Спомням си най-вече последната ни среща. Бях се върнал у дома, за да се сбогувам преди заминаването си на фронта и го срещнах случайно на улицата. Фин работеше в банка също като баща си. Двамата е него прекарахме почти цялата следваща седмица заедно. Понякога ми се струва, че аз го убедих да се запише в армията. Мисля си, че той щеше да си остане у дома, ако не бях аз…

— Ти нямаш никаква вина — каза Ели, съжалявайки, че е отворила темата.

— Права си, той просто ми липсва, това е всичко.

— Аз също го харесвах. С него винаги беше весело.

— Да, Фин беше добър в това.

Тя го погледна дяволито.

— Знаеш ли, че той беше влюбен в мен?

— Знам. Той сам ми каза.

— Така ли? И какво ти каза?

Ной сви рамене.

— Обичайните за него неща. Че непрестанно си го преследвала и е трябвало, едва ли не, да те отпъжда с пръчка.