— А, кой е това? — преправи гласа си Ванеса, като се наведе да погали кучето.

— Обичаме да тичаме в снега — каза жената, а силно начервените й с розово червило устни се извиха в усмивка. Бялата й коса беше прибрана на френски кок, а по бузите й имаше оранжев руж. — Мъжът ми отиде да залага в Ница, а децата ми са пораснали, та Ейнджъл и аз решихме да се позабавляваме.

— Аз също — каза Ванеса, макар очевидно да нямаше нито деца, нито съпруг, камо ли куче. Тя се усмихна конспиративно на жената и каза: — Суперзабавно е, нали?

В това време жената вадеше нещо от зелената си маркова чанта и Ванеса приближи обектива, за да види какво е: малки червени ботушки.

— За да не му станат снежни топчета на лапичките — обясни жената и се наведе да ги обуе на пудела.

— Много са модни — каза Ванеса.

Сега тя разбра какво имат предвид хората, като казват „само в Ню Йорк“. Да, само в Ню Йорк ще видиш възрастна дама да тича с кучето си посред нощ, с еднакви палта от норки, заедно с тип, като онзи с отрязаните дънки. Това й даде страхотно заглавие за филмовото есе, „Само в Ню Йорк“. Беше си направо брилянтно, макар че засега тя трябваше да се самоубеждава в това.

След като му обуха ботушки, Ейнджъл се завъртя в кръг, за да ги покаже на всички.

— Добро момче — поощри го Ванеса.

И го последва с камерата.

Тя толкова се вглъби в обекта на снимките си, че не забеляза своя герой Кен Могул, който се приближи и седна на една от пейките, за да гледа.



Дан търсеше Ванеса от часове. Първо беше отишъл в апартамента й, което бе най-обичайното място да я откриеш, но след като беше натиснал звънеца четиринадесет пъти и беше викал под прозореца, се отказа. След това отиде до бар „Файв енд Дайм“ в Уилямсбърг, където свиреше сестрата на Ванеса заедно с групата си „Шугърдеди“. Руби беше заета с репетиция, но каза, че Ванеса споменала нещо за снимане на ненормални хора посред нощ в някакъв парк.

Колко полезно, сякаш не всеки парк посред нощ е пълен с ненормалници.

Дан отиде първо до Медисън Скуеър Парк, където бяха снимали сцената от „Война и мир“, но освен няколко души, които разхождаха кучетата си и мъж, който спеше на една пейка, покрит с хартиена торба, в парка нямаше други хора и беше тихо. След това Дан отиде до Вашингтон Скуеър Парк, който беше пълен със скейтбордисти и студенти от Нюйоркския университет, които палеха забранени фойерверки. И накрая той се разходи до Сентръл Парк, където вървейки безцелно, проклинаше Ванеса задето не вярва в мобилни телефони. Обиколи езерото, като гледаше как ледените блокове се блъскат един в друг и се почуди, къде ли са всички гъски. После забеляза някаква тълпа, която се събираше край входа на 89-та улица. Там, проправяйки си път през тълпата зърна едно бледо момиче с камера, облечено в черно палто, шапка с козирка и войнишки кубинки.

Дан слезе по белите каменни стълби, които водеха към езерцето и седна на една пейка, до някакъв тип с червена коса и лунички, който носеше сиво скиорско яке с пухена яка, което изглеждаше доста скъпо. Той седеше на голите си ръце и наблюдаваше Ванеса.

— Виждаш ли как се промъква зад тях, преди да ги заговори — каза мъжът на Дан, сочейки Ванеса. — Сякаш знае нещо за тези хора, което дори и те не подозират.

Дан кимна. Какъв пък беше тоя?

— Харесва ми как се слива с пейзажа, просто застива и ги оставя да се движат. Толкова е красива.

Дан се обърна и загледа мъжа лошо. Искаше му се да го удари.

Мъжът подаде ръката си и каза:

— Аз съм Кен Могул, режисьор. И ти ли си във филмовия бизнес?

Дан стисна леко ръката му и каза:

— Не, аз съм поет — а дъхът му излизаше на бели кълбета.

Двамата продължиха да наблюдават как Ванеса се наведе и позволи на пудела да подуши обектива. Дан се наклони напред. Тя беше толкова грациозна с камерата и снимаше с такава лекота, че беше трудно да повярваш, че би злоупотребила с материала си. Може би Джени беше права да не я вини за линка в интернет. Може би не Ванеса го беше качила. Може би по някакъв начин снимките й бяха попаднали в лоши ръце.

— Публикувал ли си нещо? — попита го Кен Могул.

— Още не. — Дан се усмихна в себе си. — Но следващия месец мое стихотворение ще излезе в „Ню Йоркър“ — добави гордо.

Това, което тя иска, не е онова, което има

Джени успя да стигне до партито на Серена към единайсет. Приятелски настроеният шофьор я беше прекарал през Таймс Скуеър, а всеки знае, че това място се избягва на Нова година заради хилядите пияни туристи. Там тя слезе и повървя. Почувства се пораснала и готина, сама посред нощ, на път за купон, където най-накрая щеше да види гаджето си — любовта на живота й.

Когато излезе от асансьора и влезе в салона, Джени разкопча палтото си и го подаде на гардеробиерката. Огромните й гърди почти изскачаха от деколтето на златно-черния й пуловер.

Здравейте, здравейте!

Част от мъжката половина на гостите веднага разпозна мацката от линка в нета, който беше такава гореща тема за обсъждане по време на ваканцията. Те всички спряха и започнаха да я аплодират.

— Маце, ела тук и ми покажи прашката си — викна някакъв пиян тип със старомодна черна шапка.

— Искаш ли да се повъргаляме в моето палто? — викна друг.

Джени замръзна на входа с чантичка в ръце и се почувства като Клара от „Лешникотрошачката“, когато я заобикаля бандата лоши мишки. Очите й обходиха помещението в отчаяно търсене на Нейт.

Къде ли беше нейният принц?

В другия край на залата, точно до бара, едно момче с руса вълниста коса и момиче с тъмна дълга коса си говореха, а лицата им бяха толкова близо едно до друго, че сякаш се целуваха. Те се гледаха един друг така, както Джени искаше да я гледат, сякаш бяха забравили, че са на купон, заобиколени от хора.

Момчетата още ръкопляскаха и крещяха, когато момчето и момичето се обърнаха, за да видят какво става.

Здравей, здравей отново!

И тогава тя разбра!

Нейт никога не я беше обичал, понеже не беше преставал да обича Блеър. И тъй като я беше излъгал, той дори не ставаше за гадже, както Ванеса и Дан бяха предположили. Нейт не беше принцът от „Лешникотрошачката“, а поредната лоша мишка.

— Нейт — започна тя, като едва-едва се приближи до мястото, където стояха той и Блеър. Там свали огърлицата и я захвърли към него.

— Дженифър, съжалявам — заекна Нейт, но в очите му не се четеше разкаяние, а на Джени не й пукаше. Блеър я гледаше със страшен поглед, но това също не я притесни.

— Майната ти — прошепна тя, когато топлите сълзи започнаха да се стичат по бузите й. Обърна се и потърси тоалетната, за да се напръска със студена вода и да напусне купона с достойнство.

Нейт се наведе и прибра огърлицата в джоба си. Изглеждаше уморен и непохватен. Блеър лапна поредната цигара и започна да се мъчи с един кибрит. Тя продължи така, докато отчаяна не остави клечката да падне от ръката й и въздъхна.

Нейт отвори запалката си и я поднесе към лицето й, но тя го пренебрегна.

— Какво има? — попита той, макар много добре да знаеше.

Блеър го погледна изотгоре, с висяща между устните й цигара. Той не беше в главната роля на нейния живот, той беше бивш. Там наоколо имаше толкова много обещаващи звезди, за какво й беше той?

— Ти си другата причина, поради която нямам търпение да отида в колеж.

— Просто исках да ти запаля цигарата — нескопосано обясни Нейт.

— Добре — каза тя, след като го остави да й запали и си дръпна. После издиша целия дим в лицето му и каза: — Сега вече можеш да се разкараш.

Нейт се нацупи и затвори запалката. Блеър винаги преиграваше. Около тях хората започнаха да броят: Десет, девет, осем!

— Блеър? — каза той и се приближи. Просто трябваше да се целунат и всичко щеше да стане както преди. Точно както преди.

Но Блеър вече беше тръгнала. Тя хвърли запалената цигара в краката му и се запъти към терасата, а опашката й се движеше между плешките. Вече беше полунощ и тя имаше по-важни неща за вършене от това да целува поредния смотаняк.

С получава серенада

Серена танцуваше толкова диво, че имаше чувството, че е участвала в маратон. Устата й беше пресъхнала, краката я боляха, а ръцете й висяха безжизнено край тялото. Някой беше изсипал питието си в косата й, но на нея не й пукаше. До нея имаше едно сладко дупе, обуто във войнишки панталони, което принадлежеше на сладко момче с красиви къдрици.

— Седем, шест, пет!

Арън хвана ръката на Серена и я задърпа към плъзгащите врати:

— Хайде, да излезем навън.

— Серена! — чу се глас, който ги спря.

Тя се обърна, без да може да повярва на очите си. Това беше Флоу, облечен в бежово велурено сако и с китара в ръка, който тъкмо излизаше от асансьора. Под очите му имаше кръгове, а косата му беше сплескана от дългия полет от Ел Ей, но въпреки това той беше прекрасен. Всички момичета замряха, както и повечето от момчетата.

— Здравей — поздрави го тя със странна усмивка.

Флоу пое уханието на парфюма й като глътка свеж въздух. Облечена с къси панталони и горнище от бански, тя наподобяваше богинята от най-дивите му сънища. Той се наведе и отвори калъфа на китарата:

— Написах ти песен на път за насам.

Серена пусна Арън и кръстоса ръце на гърдите си. Не искаше да става груба, но той нямаше ли да се усети и да си отиде вкъщи?

До нея Арън стоеше с ръце в джобовете и нямаше нищо против да чуе какво ще изсвири Флоу. Както и всички останали в залата.

— Нарекох я „Моето сладко момиче“ — измърмори Флоу, намести китарата, изсвири няколко акорда, присви очи и запя:

Ти открадна сърцето ми и си плащам за това,

ти ме опустоши и ме остави в самота.

Любовта ми е като шоколад от ръката ти стопен,

само ако го опиташ, ще разбереш и мен.

Бррр. Е, не забравяйте обаче, че е много сладък.

Това най-вероятно беше най-лошата песен, писана някога, но всички на купона наобиколиха Флоу, завладени от музиката и от добрия му външен вид. Всички момичета се надяваха, че ще ги забележи и ще им напише песен, ей там веднага, на момента, а момчетата си мислеха, че ако се навъртат покрай него, ще намажат за през нощта.

Серена си помисли дали да не пусне един долар в калъфа за китара, но се разколеба, понеже вече доста го беше наранила и не беше нужно и да го унижава.

— Хайде, да излезем навън — прошепна тя на Арън и тръгна назад през тълпата.

Блеър не се учуди, когато Чък Бас я намери на верандата, докато ядеше маслини, пушеше цигари, пиеше коняк и замръзваше, разбира се. Това се случи малко преди полунощ и доколкото познаваше Чък, той явно си търсеше някой да му духа, докато гледа зарята.

— Честита Нова година, Блеър! — каза той, приближи се до нея и я целуна по устата. Там имаше костилка от маслина, но той не възразяваше.

Блеър се дръпна, изплю костилката и каза:

— И по-добре да е щастлива…

Чък я прегърна и спусна ръката си към задника й:

— Знаеш ли какъв е най-добрият начин да разпуснеш на Нова година?

Тя се дръпна и посочи през стъклената врата масата, на която седяха Кати и Изабел, които се държаха за ръце и отброяваха секундите до края на старата година.

— Те двете винаги са били супервлюбени в теб, защо не им покажеш как се посреща новата година?

— Верно ли? — ухили се той.

Тя кимна:

— Хайде, върви и…

Но преди да довърши, той вече беше влязъл и бе прегърнал и двете момичета: