– Ти, нахална краво!

Тя махва с ръка на обидата ми.

– Не ми присвивай големите си кафяви очи, Ава О’Ший! Ако не я карах, щеше да си стои пред къщата цяла вечност. Чиста загуба. – Мигачите просветват и протягам ръка за ключовете, които тя неохотно ми подава с пуфтене.

Пътуваме към Съри Хилс и обсъждаме достойнствата на доминиращите мъже. И двете стигаме до същото заключение – да на секса и не на всички други страни от такава връзка.

Проблемът е, че Джеси успява да въвлече секса във всички страни на връзката ни и го използва, главно за да постигне своето. Всичко това може да приключи до един час и въпреки че арогантните му методи са трудни за понасяне, мисълта праща непоносима болка в корема ми. Но трябва да съм разумна. Вече съм затънала до ушите.

Отбивам от главния път към портите и те се отварят веднага, за да ме пропуснат.

– По дяволите! – възкликва Кейт, докато карам по дългата, настлана с чакъл алея, оградена с дървета.

Вече е възхитена, а дори не е видяла сградата. Накрая стигаме до площада.

– По дяволите, мамка му! – Тя зяпа внушителната постройка с отворена уста, леко наведена напред в седалката. – Джеси притежава това?

– Да. Това е колата на Сам. – Паркирам на мястото до поршето.

– Не мога да повярвам, че идва тук за обяд – оплаква се и минава от моята страна на колата. – По дяволите!

Смея се на смайването на Кейт – тя не се шокира лесно. Повеждам я към стълбите, като очаквам Джон да ни посрещне, но той не се появява. Вместо това намирам вратата открехната, затова я избутвам и поглеждам назад към Кейт. Тя зяпа наоколо с отворена уста и ококорени очи.

– Кейт, затвори си устата! – присмивам ù се леко.

– Съжалявам – затваря уста. – Това място е луксозно.

– Знам.

– Искам да огледам – казва и извива врат, за да погледне нагоре по стълбите.

– Намери Сам да те разведе! – казвам. – Аз трябва да видя Джеси. – Отправям се през ресторанта към бара и веднага забелязвам Сам и Дрю.

Сам ми отправя голяма дръзка усмивка, докато отпива бирата си, но я изплюва, когато Кейт се появява след мен.

– Мамка му! Какво правиш тук? – изтърсва.

Дрю се обръща, забелязва Кейт и избухва в неудържим смях. Намръщвам се, а Кейт не изглежда никак доволна.

– И аз се радвам да те видя, тъпако! – изтърсва тя възмутено към зашеметения Сам.

Той бързо оставя бирата си на бара и издърпва един стол близо до себе си.

– Седни! – Потупва върха на стола и хвърля на Дрю тревожен поглед.

– Не ми нареждай, Самюъл! – Изражението на погнуса на лицето ù е свирепо. Никога не съм виждала Сам толкова изнервен.

Той отново потупва стола и ù се усмихва нервно.

– Моля те!

Кейт отива и поставя дупето си на стола, а Сам го придърпва още по-близо. Скоро ще е в скута му.

– Купи ми питие! – настоява тя полуусмихната.

– Само едно – казва Сам и дава сигнал на Марио. Боже, той се поти. – Ава?

– Не, благодаря. Ще намеря Джеси. – Соча с палец през рамо, докато тръгвам назад.

– Той знае ли, че си тук? – пита Сам ококорен.

Какво му има?

– Пратих му съобщение. – Оглеждам бара и виждам много познати лица от предишните ми няколко посещения в имението. Доволна съм да забележа, че Сара не е сред тях, но това, разбира се, не означава нищо. Може да е навсякъде в тази огромна сграда. – Но той не отговори – добавям. Едва сега осъзнавам колко е странно това.

Сам хвърля на Дрю нервен поглед и от това Дрю започва да се смее още по-силно.

– Чакай тук! Ще го доведа.

– Знам къде е кабинетът му – казвам намръщена.

– Ава, просто изчакай тук! – Лицето на Сам е олицетворение на паника. Това ме прави подозрителна. Той приковава Кейт с твърд поглед, докато се изправя. – Не мърдай!

– Колко си изпил? – пита Кейт и оглежда бутилката му бира. Дали и тя е усетила безпокойството му?

– Това ми е първата и последната, повярвай! Ще доведа Джеси и после тръгваме. – Оглежда бара нервно. Убедена съм, че крие някого или нещо. Започва да ми се иска Сара да беше тук, защото тогава щях да знам със сигурност, че не е с Джеси.

Сам изтичва навън и ни оставя да разменяме учудени погледи.

– Извинете ме, дами! – Дрю се изправя. – Природата зове. – И той ни зарязва на бара.

– О, мамка му! – възкликва Кейт и хваща ръката ми. – Разведи ме наоколо! – Тя ме издърпва към преддверието.

– Набързо – съгласявам се и я повеждам към голямото стълбище. – Ще ти покажа стаите, по които работя.

Стигаме до площадката и ахкането на Кейт се усилва, когато добива представа за пищното великолепие на имението.

– Това е много специално място – мърмори и се оглежда наоколо възхитено.

– Знам. Наследил го е от чичо си, когато е бил на двадесет и една.

– На двадесет и една?

– Аха.

– Леле! – изтърсва Кейт. Поглеждам зад мен и виждам как зяпа огромния стъклопис в основата на второто стълбище.

– Насам! – подвиквам през рамо и минавам през свода, който води към стаите от разширението. Оставям Кейт да подтичва след мен. – Има общо десет стаи.

Тя ме следва до средата на последната стая и се оглежда. Не мога да отрека, стаите са внушителни, дори и празни. Веднъж завършени, ще бъдат наистина невероятни. Но дали ще са мое дело? Може повече да не видя това място, след малкото оправяне на нещата, което ни предстои. Не мога да кажа, че би ме разочаровало. Не обичам да идвам тук.

Влизам навътре в стаята и проследявам погледа на Кейт до стената зад вратата.

– Какво е това? – задава Кейт въпроса, който подскача из собствената ми глава.

– Не знам. Нямаше го преди – оглеждам огромния дървен, подобен на разпятие кръст, подпрян на стената. С огромните си черни винтове от ковано желязо, поставени в ъглите, изглежда като внушително произведение на изкуството. – Трябва да е една от големите стенни украси, за които Джеси говореше. – Пиближавам творението и прокарвам длан по силно полираното дърво. Поразително е, въпреки че изглежда малко заплашително.

– О! Извинете, дами! – И двете се извръщаме и откриваме мъж на средна възраст с гащеризон, който държи шлайф-машина в едната си ръка, а в другата кафе. – Добре изглежда, нали? – Той сочи рамката с шлайфа, докато отпива от кафето си. – Просто проверявам размера, преди да направя другите.

– Ваше дело ли е? – питам невярващо.

– Определено. – Той се смее и застава до мен пред кръста.

– Зашеметяващ е – мисля на глас. Ще пасне съвършено с леглото, което проектирах и което Джеси толкова хареса.

– Благодаря, госпожице – казва мъжът гордо. Обръщам се и виждам Кейт да наблюдава произведението на изкуството намръщена.

– Ще ви оставим – кимвам на Кейт да тръгваме и тя се усмихва на работника, преди да ме последва извън стаята.

Вървим към площадката.

– Не го разбрах – оплаква се тя.

– Това е изкуство, Кейт – смея се.

– Какво има горе?

Проследявам погледа ù нагоре по стълбите до последния етаж и спирам, за да погледам с нея. Тези заплашителни врати са леко открехнати.

– Не знам. Мисля, че може да е конферентна зала.

Кейт се качва по стълбите.

– Да погледнем!

– Кейт! – тръгвам след нея. – Кейт, стига!

– Само ще надникнем – казва и избутва вратата. – Мамка му! – изписква. – Ава, виж това!

Добре, любопитството ми вече е възбудено. Изтичвам до горе по стълбите към конферентната зала и спирам рязко до Кейт.

„Мамка му!“

– Извинете!

И двете поглеждаме в посока на гласа, в който се долавя чуждестранен акцент. Тантуреста дама, която държи почистващи кърпи и антибактериален спрей, се клатушка към нас.

– Не, не, не. Аз чистя. Обща зала затворена за почистване. – Тя ни изкъшква към вратата.

– Споко, сеньорита! – казва Кейт през смях. – Гаджето ù притежава това място.

Горката жена се присвива от грубостта на Кейт и ме оглежда бързо, преди да се поклони.

– Много съжалявам – напъхва спрея в престилката си и стиска ръце с набръчкани пръсти. – Господин Уорд не казва, че вие идва.

Въртя се притеснено на място от паниката на жената и хвърлям към Кейт възмутен поглед, но тя не забелязва. Прекалено е заета да оглежда колосалната зала, в която стоим. Усмихвам се успокоително на испаноговорящата чистачка, която се чувства неудобно от моето присъствие.

– Наистина няма нищо – уверявам я. Тя отново се покланя и се отмества настрана, оставяйки мен и Кейт да се потопим в обстановката.

Гледам втренчено наоколо и първото нещо, което ме поразява, е красотата на стаята. Точно като всичко останало в имението и тази стая е обзаведена с красиви мебели, изработени от качествени материали. Мястото е огромно, несъмнено се простира на половината от етажа, а докато се оглеждам наоколо, осъзнавам, че всъщност обикаля около стълбището. Влезли сме в центъра на стаята. Таванът е висок и сводест, дървени греди се простират от край до край, а между тях висят златни полилеи, които предлагат мъждива светлина. В стаята доминират три прозореца, покрити с пурпурно и с щори от златни ширити. Километри златна коприна, вързана с пурпурни ширити, е събрана леко встрани от прозорците с прости златни скоби, а тъмночервените стени осигуряват драматичен контраст със сложно украсените легла, подредени по външния диаметър на стаята.

Легла?

– Ава, нещо ми подсказва, че това не е конферентна зала – прошепва Кейт.

Тя тръгва надясно, докато аз оставам замръзнала на място и се опитвам да проумея това, което виждам. Това е огромна, супер луксозна обща спалня... Общата стая.

По стените няма картини, което освобождава място за различни метални рамки, куки и лебедки, всички изглеждащи достатъчно невинно, като екстравагантни стенни украшения, но мозъкът ми започва да преодолява шока и значението на стаята и съдържанието ù започва да прониква в ума ми. Милиони причини се опитват да ме отвлекат от заключението, до което бавно достигам, но няма друго обяснение за устройствата и приспособленията, които ме заобикалят.

Закъснялата реакция най-после ме настига.

– Мамка му! – прошепвам на себе си.

– Внимавай с езика! – тихият му глас ме залива и аз се обръщам. Той стои зад мен и гледа мълчаливо, ръцете му са в джобовете на дънките, а лицето му е напълно безизразно. Езикът е като олово в устата ми, докато се опитвам да измисля какво да кажа. Какво мога да кажа? В главата ми нахлуват милиони спомени от последните няколко седмици. Спомням си за всички онези пъти, в които отхвърлях и пренебрегвах разни неща или по-точно казано, в които бях отклонявана от размислите върху тези неща. Неща, които той каза, неща, които други хора казаха – неща, които смятах за странни, но не проверявах, защото вниманието ми беше отвличано от него. Той ме е разсейвал през цялото време. Какво още крие от мен?

Кейт се появява в периферното ми зрение. Няма нужда да я поглеждам, за да знам, че вероятно има подобно на моето изражение, но не мога да откъсна очи от Джеси, за да се уверя.

Той хвърля поглед към Кейт и ù се усмихва нервно, точно когато Сам нахлува в стаята.

– О, мамка му! – Мисля, че ти казах да не мърдаш! – крещи той, приковавайки Кейт с яростен поглед. – Проклета да си, жено!

– Мисля, че трябва да се махнем – казва Кейт тихо, тръгва към Сам и хваща ръката му, за да го изведе от стаята.

– Благодаря. – Джеси кимва към тях, преди да ме погледне в очите. Раменете му са леко повдигнати, което издава напрежението му. Изглежда наистина разтревожен. И трябва да е.

Чувам приглушения гневен шепот на Кейт и Сам, докато слизат по стълбите и ни оставят сами в общата стая.

Общата стая. Сега всичко придобива смисъл. Разпятието долу не е изкуство за стена. Странните принадлежности, като решетката в апартамента, не са антики. Жените, които се мотаят наоколо, сякаш живеят тук, не са бизнес дами. Е, може и да са, но не и когато са тук.

„Боже, помогни ми!“

Гледам как зъбите на Джеси започват яростна борба с долната му устна. Пулсът му се ускорява с всяка секунда. Това определено обяснява моментите, когато беше замислен, през последните няколко дни. Сигурно е знаел, че ще разбера. Дали е смятал да ми каже?

Поглежда към пода.

– Ава, защо не ме изчака у дома?

Шокът ми започва да преминава в ярост, когато всичко започва да си идва на мястото.

– Ти искаше да дойда – напомням му.

– Не и без да ме предупредиш.

– Изпратих ти съобщение. Казах ти, че пътувам.

Той се намръщва.

– Не съм получавал съобщение от теб.

– Къде е телефонът ти?

– В кабинета ми.

Тръгвам да вадя моя телефон, но думите му от сутринта си проправят път към мозъка ми.

– За това ли искаше да говорим?

Той вдига отново очи към мен и в тях се чете съжаление. Не е искал изобщо да говори за нас. Искал е да говори за това.