Появиха се и момичетата от горния курс.

— Ето я! — каза Поло, сочейки Палина и Баби.

— Коя от двете?

— Тая с черната коса.

— Аха. Аз познавам другата, дето е с нея. Даже снощи се къпахме заедно.

— Да бе!

— Честно, питай я.

— Как ли пък не!

— Тогава аз ще я питам.

Палина тъкмо инструктираше Баби как да каже на майка си за забележката, когато видя Поло.

— О, не! Знаеш ли кой е тук — оня, дето вчера ми сви парите! Ето го…

Баби погледна надолу. В навалицата разпозна Поло, а до него беше Степ, седнал върху мотора си.

— О, не!

— Какво, и твоите пари ли взе?

— Не, обаче приятелят му ме завлече под душа!

Поло пресрещна Палина. Баби ги остави да се обясняват и решително се отправи към Степ:

— Мога ли да знам ти какво правиш тук?

Степ се усмихна.

— Ей, споко, това все пак е обществено място! Дойдох да придружа Поло, който отива на обяд с оная там.

— Да, обаче се оказва, че „оная там“ е най-добрата ми приятелка. А Поло е долен крадец, който й е отмъкнал парите.

Степ отвърна с ирония:

— Да, обаче се оказва, че Поло е най-добрият ми приятел и изобщо не е крадец. А оная го е поканила на обяд и дори ще го черпи. Ти защо си толкова кисела, няма кой да те заведе на обяд ли? Бих могъл да се жертвам, стига да е за твоя сметка.

Баби кипна:

— Гледай го тоя…

— Да направим така: утре ти ще запазиш места в някой добър ресторант и аз ще дойда да те взема от училище. Става ли?

— Никъде няма да ходя с теб.

— Е, снощи дойде и така здраво ме стискаше…

— Кретен!

— Хайде, качвай се, ще те закарам.

— Простак!

Поло се приближи навреме, за да чуе последния комплимент.

— Виждам, че се сприятелявате. Какво става, идвате ли с нас?

Баби дръпна приятелката си настрани:

— Палина, не мога да повярвам! Отиваш на обяд с тоя крадец?

— Е, така поне ще си върна парите, той плаща…

— Как ме метна само! — ухили се Степ. — Защо ми каза, че тя ще те черпи?

— Ами то си е така, нали вчера й свих джобните. Какво решихте сега, идвате ли, или не?

Степ погледна нагло към Баби:

— Не се сърди, но днес няма да мога. Трябва да се видя с баща ми. Ще остане за утре.

— Никога! — кресна в лицето му тя, докато Палина възсядаше мотоциклета на Поло.

Чувстваше се предадена. Понечи да си тръгне, но Степ я спря:

— А, чакай, че тук ще ме изкарат лъжец. Кажи, че вчера се къпахме заедно.

— Майната ти!

Баби пресече решително улицата, качи се в пежото на Рафаела и тръшна вратата.

— Здравей, скъпа. Как мина?

— Добре.

— Палина няма ли да идва?

— Не, сама ще се прибере.

— А къде се губи тая Джована? Даниела, казах ти да й кажеш!

— Ето я, идва.

Джована се дотътри в колата, Рафаела включи на първа и форсира красноречиво. Даниела погледна през прозореца. Приятелката й Джулия беше там, пред училището, и говореше нещо с Паломби.

— Е не мога да повярвам! Всеки път щом си харесам някого, идва Джулия и започва да се лигави с него! Нарочно го прави! Уж не понасяше Паломби, а виж сега как му се мазни! — Тя се обърна към сестра си: — Оня Степ за тебе ли беше дошъл?

— Не.

— Как „не“, видях ви да си говорите… А, ето го!

Точно в този момент хондата ги изпревари на една боя разстояние. Рафаела се стресна и рязко изви волана. Мотоциклетът продължи напред, като се наклони още няколко пъти, прелитайки между колите. После Степ, с тъмните си очила Balorama, наклони леко глава и се усмихна. Беше сигурен, че Баби го гледа. Засили, мина на червено и се понесе с пълна скорост по улица „Сиачи“.

Рафаела спря на светофара и се обърна към дъщеря си:

— Ако пак те видя да се возиш с тоя кретен, не знам на какво ще те направя! Забранявам ти да се занимаваш с него!

Баби мълчаливо отвори торбата с покупките и си откъсна парче пица. После, обзета от неудържим порив, реши, че това е моментът:

— Мамо, днес ми написаха забележка.

18.

Степ си отвори една бира и включи телевизора. Намери 13-и канал. По Videomusic вървеше Love in an Elevator на Aerosmith и онази космическа красавица се появи в асансьора. Стивън Тайлър беше десет пъти по-хубав от Мик Джагър, прецени момичето. И правилно! Степ погледна баща си — може би и той я харесваше?

Господин Манчини грабна дистанционното и красавицата изчезна. Беше същият като Паоло, не разбираше от хубави неща.

— Не сме се виждали от три седмици, а ти се лепна за телевизора. Няма ли да поговорим?

Степ отпи от бирата.

— Добре, за какво искаш да си говорим?

— Кажи ми какво смяташ да правиш.

— Не знам.

— Какво значи „не знам“?

— Още не съм решил.

Влезе прислужницата и сервира паста в средата на масата. Дали е минало вече онова салтомортале, с което завършва парчето? Тайлър има страхотно тяло, а май е чукнал четирийсетака. Природна стихия!

Степ отново отмести очи към баща си — трудно му беше дори да си сложи спагети в чинията. Представи си го как прави салтомортале. Абсурд! По-вероятно беше да изчука секретарката…

Той му подаде пастата. Беше с галета и аншоа, точно каквато обичаше. Така я правеше майка му. Рецептата нямаше име — спагети с галета и толкова, макар че се слагаше и аншоа. Обикновено им сипваше всичкия сос в порцеланова купичка. Сега купичката я нямаше.

— Видя ли, поръчах да ти приготвят спагети с галета. Добре ли станаха?

— Супер. — Наистина не бяха лоши. — Само може би трябваше да има повече сос. Може ли още една бира?

Баща му повика прислужницата, изчака Степ да отпие и отново подхвана:

— А защо не се запишеш в университета?

— Не знам, още се чудя. Пък и трябва да реша какво…

— Например право. Или икономика като брат ти. Като завършиш, ще ти помогна да си намериш работа.

Степ се видя облечен като Паоло, в кабинета му, с всичките му дела. Със секретарката. Този последен щрих му хареса за миг… но нали и сега можеше да я има.

— Не знам. Не се чувствам подготвен.

— Защо говориш така? В училище вървеше добре, не би трябвало да имаш проблеми. С тоя висок успех от матурата…

Щеше да е още по-висок, ако не бяха станали онези работи. След случката той не отвори повече книга.

— Не е там работата. Не знам, казах ти. Това лято не ми се мисли за това.

— Тогава какво ти се прави? По цял ден си на улицата и все се забъркваш в бели. Паоло ми каза…

— Какво ти е казал Паоло?! Той нищо не знае!

— Аз знам! По-добре да те бях пратил войник, та да те вкарат в пътя.

— Само това оставаше.

— Не съм те освободил от служба, за да се шляеш по улиците!

— Ти пък като си втълпиш нещо…

— Знаеш какво каза адвокатът: „Отсега нататък каквото и да се случи, решението на съдията се задейства автоматически!“

— Виждал ли си го скоро?

— Миналата седмица му платих последната вноска от хонорара. — Каза го тежко, сякаш за да подчертае, че са били много пари.

— Още ли ходи със същата скапана вратовръзка?

— Сега е с още по-скапана.

— С всички тия пари, които му дадохме… които му даде… можеше поне да си купи друга.

— Можеше да си поднови целия гардероб.

Прислужницата отнесе чиниите и сервира кървав бифтек.

Степ се втренчи в баща си. Наведен над чинията, той съсредоточено режеше месото. А в онзи ужасен ден…



— Какво значи „защото така“! Ти мозък нямаш ли?! Синът ми е ненормален! Съсипа момчето! Даваш ли си сметка? Можеше да го убиеш! Или и това не разбираш?

Степ гледаше надолу и мълчеше.

— Господин Манчини — намеси се адвокатът, — станалото станало. Няма смисъл да му се карате. Мисля, че си има причина…

— Добре, кажете вие тогава какво да правим.

— За да се организираме за защитата, първо трябва да го разберем.

„Какво говори тоя? Знае ли нещо?“

— Стефано, сигурно е имало някакво търкане в миналото, някакъв спор, някакви думи, които ти е казало това момче… Нещо, с което те е предизвикало…

Степ извърна лице към майка си. Елегантна, както винаги. Пушеше цигара.

— Госпожо, имате ли представа какви взаимоотношения е поддържал синът ви с това момче? Някога да са се карали?

— Не, не мисля. Дори не знаех, че се познават.

— Госпожо, Стефано отива на съд. И като се има предвид какви щети са нанесени на ищеца, присъдата ще е тежка. Ако ние нямаме с какво да възразим… нещо, каквото и да е, някаква дребна причина… синът ви ще има проблеми. Сериозни проблеми.

Той притвори очи. „Ох, мамо, защо не му кажеш? Толкова те обичам! Моля те, не ме предавай…“ Сърцето му се сви, когато я чу да казва:

— Съжалявам, аз нищо не знам.

Тя излезе от стаята и адвокатът направи последен опит:

— Стефано, сигурен ли си, че нямаш какво да ми кажеш?

Степ дори не му отговори. Стана и отиде до прозореца.

Погледна навън, към онзи последен етаж, точно срещу техния, и изпита дива омраза към майка си. Стана му мъчно за нея — заради това, което не направи, и заради това, което направи.



— Искаш ли кафе?

Той откъсна поглед от прозореца и се обърна.

— Аха, мерси. — Изпи го набързо. — Хайде, аз ще бягам. Другата седмица ще се чуем.

— Добре. Помисли си за университета, става ли?

— Става.

— И… обаждай се от време на време на майка си. Отдавна не сте се чували.

— Нямам време.

— Какво толкова, едно обаждане по телефона…

— Добре, ще й се обадя.

Степ излезе и баща му се приближи до прозореца. В мезонета отсреща нямаше никой — Джовани Амброзини се беше изнесъл внезапно, точно както преобърна живота им.

В асансьора Степ запали последната цигара от Мартинели. Погледна се в огледалото. Тези обеди го съсипваха. Стигна до партера. Когато стоманените врати се отвориха, пред него стоеше съседката Ментарини — с ужасно боядисана коса и с нос като кука.

— О, Стефано, как си? Отдавна не съм те виждала!

„И слава Богу“, помисли си Степ. После се сети за Стивън Тайлър и за страхотната мацка от клипа. „А на мен ми се падна госпожа Ментарини! Няма справедливост на тоя свят!“ В двора смачка цигарата. Засили се, оттласна се от земята и скочи напред. Несравнимо! Неговото салтомортале беше къде-къде по-добро. Все пак Тайлър беше на четирийсет, а той само на деветнайсет.

19.

Облечена в синкав подплатен анцуг, със син ластик на косата, Палина тичаше, поскърцвайки с новите си маратонки Reebock.

— Не питаш какво стана…

Баби беше със сив анцуг в стил „Раят може да почака“ и с розова лента за коса.

— Добре, какво стана?

— Е, ако ме питаш така, няма да ти кажа.

— Ами тогава не ми казвай!

Продължиха да тичат, без да говорят. Палина вече изгаряше от желание да сподели… До чешмата една възрастна дама остави малки парченца месо. Няколко бездомни котки наскачаха от близките храсти и се струпаха около нея. Жената вярваше, че са я познали, и беше щастлива. Котките се приближиха до старицата и тя се усмихна — помисли си, че й благодарят. След миг всичко изчезна.