Федерико Моча

Три метра над небето

На баща ми — моя най-добър приятел, който ме научи на много неща.

И на невероятно красивата ми майка, която ме научи да се смея.

1.

Катя има най-хубавото дупе в Европа. Червеният графит, дело на неизвестна ръка, блестеше безсрамно върху една дебела колона на моста на „Корсо Франча“. Кралският орел, изсечен от мрамор преди много време, със сигурност беше видял виновника, но никога нямаше да проговори. Малко по-надолу, като мъничко орле, незасегнато от хищните нокти на мрамора, седеше той. Късата му коса беше подстригана като на морски пехотинец. От тъмното му яке Levi’s липсваше едно копче, останало на асфалта заедно с малко синя боя от мотоциклета му на един остър завой. Вдигнатата яка, цигарата Camel в устата, черните очила Balorama подчертаваха дръзкия му вид, макар че можеше спокойно да мине без тях. Усмивката му беше красива, но малцина имаха късмета да я оценят. Той погледна колите, спрели под надлеза като на състезание: фиат 126, фолксваген костенурка, форд „Фиеста“, някакво американско возило от неизвестна марка, после фиат 155… Усмихна се.

Малко по-назад, в мерцедеса, едно тънко пръстче с изгризан нокът побутна диска, стърчащ от най-новия модел на Alpine Electronics. Устройството зажужа и пое касетата. Страничните тонколони Pioneer оживяха от гласа на млада певица. Колата тръгна плавно, следвайки колоната. От шофьора се носеше аромат на афтършейв.

Хрумна й, че дори да иска, няма на кого да каже „върви си, любов“… По-скоро би изхвърлила сестра си, която продължаваше да повтаря настойчиво отзад:

— Пусни Ерос! Хайде де, искам Ерос!

Мерцедесът го подмина точно когато угарката, изстреляна с пръсти падаше на земята.

Той слезе по мраморните стълби, оправи си дънките Levi’s и се качи на синята хонда VF 759 Custom, леко одрана на калника. Врътна ключа, докосна стартера и натисна педала. Светещият надпис Neutral изчезна като по магия и мотоциклетът потъна в трафика.

Слънцето тъкмо изгряваше. Тя отиваше на училище, той още не се беше прибрал. Дясната му обувка Tobacco сменяше скоростите и хондата се накланяше плавно и леко, слаломирайки в тесните пролуки между автомобилите. Предстоеше им един обичаен ден — само че този път, на този светофар, двамата се озоваха един до друг.

Червено.

Погледна я. Над смъкнатото стъкло на колата се подаваше кичур пепеляворуса коса. Виждаше се меката й шия, по която едва забележим златен мъх следваше посоката, начертана от вятъра на природата. Решителният й профил стигаше до две розови бузи, а очите й, нежни и ведри, се притваряха в унес на фона на втората песен: Vita mia.

Остана поразен от спокойствието й и може би затова…

— Ей!

Тя се обърна, почти изненадана; ококори сините си очи — големи, наивни. Погледна го. Видя й се странен. Ръцете му бяха твърде загорели за средата на април, а очите му, скрити зад черните очила, със сигурност щяха да прибавят още нещо към тази предизвикателна физиономия.

— Що не се качиш за едно кръгче?

— Не мога, отивам на училище.

— Ами не ходи. Избягай, какво толкова. Ще те чакам пред входа.

— Ти май не ме разбра. Не искам да правя никакви кръгчета с тебе.

— Не знаеш какво губиш! С мен е купон!

— Съмнявам се.

— Ще си решиш всички проблеми!

— Че аз нямам проблеми.

— Да бе!

Зелено. Мерцедесът пое стремглаво напред, като остави зад себе си самоуверената му усмивка.

Баща й извърна глава:

— Кой беше тоя? Приятел?

— Просто кретен.

Броени секунди след това моторът отново се приближи и кретенът се опря на прозореца.

— Какво прави тоя, бе?!

— Спокойно, татко, ще го разкарам. — Тя се врътна решително към натрапника: — Виж какво, ти нямаш ли си друга работа?

— Не.

— Ами намери си!

— Току-що си намерих. Хайде, ще те заведа на „Олимпика“, ще се повозим, после ще закусим и ще те върна пред входа. Честно.

— Твоята честна дума нищо не значи.

— Така си е. Ето, виждаш ли, вече знаеш много за мен. Признай си, че ме харесваш.

Тя се разсмя и тръсна глава:

— Я стига! — Извади една книга от чантата си, и я разгърна. — Имам си по-важна работа.

— Така ли, каква?

— Ще ме изпитват по латински.

— Аз пък мислех, че става дума за секс.

Тя се обърна раздразнена. Вече не се усмихваше.

— Я си махни ръката от прозореца!

— И къде да я сложа?

— Бих ти казала къде, но ми е неудобно пред баща ми. — Стъклото тръгна нагоре.

Той изчака до последно, после дръпна ръката си, хвърли един последен поглед към колата и се отлепи от нея.

— Пак ще се видим!

Не успя да чуе сухия й отговор:

— Ще ти се!

Зави надясно и като набра скорост, изчезна бързо между колите.

Мерцедесът продължи към училището.

— Знаеш ли кой беше тоя? — Главата на сестра й щръкна между двете седалки. — Викат му Шест плюс.

— За мен е просто кретен. — Тя отново отвори учебника по латински и започна да преговаря ablatives absolutos. По едно време спря да чете и погледна навън. Наистина ли изпитът по латински беше единственият й проблем? Не че оня нахал беше прав, но… Както и да е, нали няма да го види повече. Колата зави наляво, към лицея „Фалкониери“.

— Нямам никакви други проблеми и няма да го видя повече.

Всъщност не знаеше колко греши. И за двете неща.

2.

Бледата луна блестеше високо в небето, сред клоните на едно дърво с буен листак. От нечий прозорец се носеше бавна музика. Едно момче се готвеше за изпит. Малко по-надолу блестяха белите линии на тенис корта, а празният басейн тъжно чакаше лятото. Няколко есенни листа се бяха спрели там, до ръба му, преди да ги измете усърдният портиер. На първия етаж на сградата, сред добре гледаните цветя, които се виеха по дървената решетка, едно русо момиче се съзерцаваше в огледалото.

— Трябва ли ти черната тениска, оная от Опух?

— Не знам.

— А синият панталон?

— Не знам!

— А клина… ще го обуваш ли?

Даниела стоеше насред наизвадените чекмеджета. Навсякъде имаше пръснати дрехи — като в американските филми, когато хората се връщат вкъщи и някой е обърнал апартамента им с главата надолу. Даже по-зле.

— Тогава ще взема това… — Тя си проправи път между няколко чифта обувки Superga в различен цвят, всичките — трийсет и седми номер.

— Не може! Това няма да го пипаш!

— Все пак ще го взема.

Баби го дръпна рязко, после си сложи ръцете на кръста и каза:

— Няма да стане, още не съм го обличала и…

— Ами да си го обличала!

— Ще ми го разшириш!

Дани бавно се извърна към сестра си. Погледна я иронично:

— Ти майтап ли си правиш?! Малко ли мои неща си носила?! Ами синята ми ластична пола оня ден? Оттогава само ясновидец може да отгатне хубавите ми форми под нея!

— Това няма нищо общо, полата я разтегли Кико Брандели.

— Какво?! Кико те е свалял и не си ми казала?

— То няма много за казване…

— Не ми се вярва, особено като си гледам полата.

— Само така ти се струва. А какво ще кажеш за синьото сако и розовата блузка под него?

— Не сменяй темата, кажи ми какво стана!

— Е, знаеш как е…

— Не знам!

Баби я погледна. Вярно, още не знаеше. Беше твърде закръглена и по нея нямаше нищо, заради което да й разтегнат полата.

— Помниш ли как оня ден казах на мама, че отивам да уча с Палина?

— Да, и какво?

— Е… тогава ходих на кино с Кико Брандели.

— И?

— Филмът не беше нищо особено. Той също, като се вгледа човек.

— Тогава как се разтегна тая пола?

— Ами десет минути след началото на филма той започна нещо да се върти. Помислих си: вярно, че седалките са неудобни, но тоя Кико май се кани да ме сваля. Малко след това той си протегна ръката зад моята облегалка… Я ми кажи, ами ако си сложа костюмчето, онова, зеленото, с копчетата отпред?

— Давай нататък.

— Ръката му се премести на рамото ми…

— И ти?

— Аз… нищо. Правех се, че не забелязвам. После ме придърпа към себе си и ме целуна.

— Целунал те е?! Страхотно!

— Ти пък защо се палиш толкова?

— Ами… хубав е.

— Да, обаче се мисли за кой знае какво. Все се разглежда, все се оглежда… Както и да е, за втората част ми купи Algida. Филмът вече беше доста по-интересен, може би заради сладоледа. По едно време аз се разсеях и ръцете му стигнаха… по-надолу. Опитах се да го отблъсна, но той се хвана за синята ти пола. И така я разтегна.

— Мръсник!

— И не ме пуска! После знаеш ли какво направи?

— Какво?

— Свали си ципа, сграбчи ме за ръката и взе да я натиска върху оная си работа.

— Не-е-е! Тоя наистина е мръсник! И после?

— Прежалих сладоледа и му го заврях в разкопчания панталон. Да знаеш как подскочи…

Двете прихнаха; възползвайки се от момента, Даниела се изниза със зеленото костюмче.



В кабинета, върху мекия диван, покрит с кашмир, Клаудио тъпчеше лулата си с тютюн. Беше му приятно това суетене, но истината е, че вкъщи не му разрешаваха да пуши Marlboro. Жена му (усърдна тенисистка) и дъщерите му (невръстни радетелки за здравословен живот) го упрекваха всеки път щом палнеше цигара. Така се стигна до лулата. „Придава ти класа! С лула изглеждаш по-разсъдлив!“ — разправяше Рафаела. В интерес на истината той предпочиташе да смуче това дърво и да крие цигарите в джоба си, само и само да не влиза в пререкания с нея.

Превъртя три-четири телевизионни канала. Знаеше къде да спре: няколко млади момичета слизаха по някакви стълби, тананикаха глупава песничка и показваха наперените си голи гърди.

— Клаудио, готов ли си?

Веднага смени програмата.

— Разбира се, скъпа.

Рафаела го погледна и увереността му се стопи.

— Смени си вратовръзката, сложи ето тази. — Рафаела излезе от стаята, за да не му даде възможност да възрази.

Той натисна десетия бутон на дистанционното. Надяваше се онези хубави момичета да са още там, но се появи някаква бедна домакиня, която танцуваше неритмично и показваше белия си отпуснат корем. Един невзрачен тип, облечен в уж китайски халат, я наблюдаваше от близката маса.

— Баби, къде си ми сложила тънкия молив?

— Там си е, в чекмеджето.

— Къде „там“?!

Последвалата тишина означаваше, че е намерила каквото търси.

В тясната баня между стаите на двете сестри Даниела се мажеше усърдно с фон дьо тен, като се навеждаше над мивката, за да е по-близо до огледалото. Може би си мислеше, че така ще подобри резултата. Напразно.

Баби се появи до нея.

— Как ме намираш? — Беше облечена с рокля на цветя, розова и лека. Едва пристегната в кръста, тя се спускаше свободно върху нежните й бедра. — Кажи де!

— Добре.

— Значи горе-долу.

— Имах предвид много добре.

— Е тогава какво ти пречи да кажеш „страхотно“?

Даниела продължаваше да се бори с очната линия.

— Ами… не ми харесва цветът.