— Осемдесет и четири!

Отскочи още два пъти и се търкулна до една решетка, където се спря върху широките метални пръчки.

— Осемдесет и пет!

Бяха останали четирима: Степ, Сицилианеца, Хук и Дарио. Движеха се в пълен синхрон. Дрехите им бяха потни, верижките им се люлееха, ръцете им се преместваха от време на време, за да намерят по-стабилна позиция.

— Осемдесет и шест!

Приличаха на шумна машина, която пухтеше ритмично.

— Осемдесет и седем!

— Давай, Дарио! — кресна Глория.

— Осемдесет и осем!

Дарио спря. Глория го видя и подвикна отново:

— Давай, Дарио, давай!

Той се напрегна с всички сили, но не успя да помръдне. Лактите му трепереха, капки пот се стичаха по челото му. Устните му мъчително трепнаха. Скело се наведе над него и го погледна отблизо.

— Господа, на път сме да загубим още един…

Глория повтори едва-едва, сякаш на себе си:

— Давай, Дарио…

Мускулите му не издържаха и той се строполи върху мрамора. Скело запали цигара:

— Приканвам онези, на които са им свободни ръцете, да се пипнат по оная работа в чест на Глория. — После погледна към нея и като се търкаше силно между краката, добави: — Ех, Глория, Глория, ти съсипа човека! Зацикли още преди да му кажеш името! Осемдесет и осем!

Мадалена извади от джоба на джинсите си дъвка, налапа я и погледна към Степ. На лицето му имаше повече цвят от обикновено, очите му бяха зачервени, а мускулите на шията му — издути.

— Ей, дай една!

Без да поглежда встрани, Мадалена подаде пакетчето. Устата й се изпълни с усещане за свежест. Белите й зъбки заработиха енергично. Сети се за онази вечер, когато Степ я заведе у тях и я облада… Беше страхотно, тя почти залепна за широките му рамене. Погледът му проникваше право в сърцето й. Толкова го обичаше… Шепнеше му любовни думи, целуваше го зад ушите. Той не издаде нито звук, през цялото време я гледаше, галеше косата й, усмихваше се, движеше се бавно вътре в нея, като внимаваше да не й натежи.

— Деветдесет!

Степ се спусна надолу и се издигна отново, силен и решителен. Мадалена си представи, че е там, под него. Пожела го, изчерви се и сведе поглед. Прибра обратно пакетчето с дъвки, което някой й върна.

5.

Попи и приятелите му стърчаха пред бар „Флеминг“. Някои ядяха гореща пица, други пушеха. Момичетата слушаха развеселени един бивш сервитьор, който разказваше как го уволнили, а той на тръгване изпочупил всичко.

— И знаете ли какво направих? Ударих шефа с едно шише по главата. А той, вместо да ми плати, подаде жалба срещу мен!

И Ана-Лиза беше там. След инцидента не се обади на Стефано, не го потърси никога вече. Но той не беше човек, който страда от самота. Бяха минали осем месеца оттогава, а не беше чувал нищо за ония момчета. Реши да отиде да ги потърси.

— О, Попи!

Оня се опули, нямаше представа кой е. Вярно, изглеждаше му познат — очите, косата… Степ се засмя:

— Отдавна не сме се виждали, а? Как я караш? — И обгърна приятелски раменете му.

Сицилианеца, Поло и Луконе се смесиха с групата. Ана-Лиза срещна погледа на Степ. Само тя го позна. Усмивката изчезна от лицето й.

— Извинявай, но не се сещам… — Попи беше объркан.

— Е как не се сещаш?! — Степ извади шапката. — Може би това ще те подсети.


Попи я погледна, после вдигна очи.

— Мамка му!

Понечи да се измъкне, но Степ го сграбчи за косата.

— Къса памет, а? Здрасти, копеле! — Дръпна го рязко, удари му една глава и му разкървави носа. После го ритна с все сила. Попи отхвръкна назад и се блъсна в решетката с железен трясък.

Тогава Степ скочи отгоре му и го сграбчи за гърлото. Нанесе му цяла серия крошета, разби му веждата, разцепи му устната, отстъпи крачка назад и го ритна в корема така, че го остави без дъх.

Някой от приятелите на Попи се опита да реагира, но Сицилианеца го спря:

— Споко! Ти не се бъркай!

Попи вече лежеше на земята, а Степ продължаваше да го рита, където свари — по ухото, по краката…

— Стига, стига, моля те!

Тогава Степ спря. Погледна жертвата си, просната на земята, и се нахвърли върху следващия — оня, който преди осем месеца държеше ръцете му, докато го бият. Удари го с лакът в устата и му изби три зъба. Събори го на земята, затисна го с коляно и започна да го налага. Хвана го за косата и заудря главата му в земята — силно, настървено.

Изведнъж Поло го сграбчи под мишниците и го издърпа нагоре.

— Стига му толкова, Степ. Ще го убиеш. Да се махаме.

Сицилианеца и Луконе се присъединиха към тях.

— Да, по-добре да се махаме, че може да дойдат ченгета.

Степ се извърна към приятелите на Попи, които го гледаха и мълчаха. Наплю един и го удари право в лицето. Мина покрай Ана-Лиза и й се усмихна. Тя се опита да му отвърне, помръдна горната си устна и се получи странна гримаса.

Качиха се на моторите си и отпратиха с мръсна газ. Луконе караше като луд, следван по петите от Сицилианеца. И двамата крещяха, накланяха се наляво-надясно, чувстваха се господари на пътя. После се изравниха с Поло, зад него караше Степ.

— Обаче оная русата можеше да я изчукаш… Навита ти беше!

— Ти пък все бързаш! Има си време за всичко…

Вечерта Степ отиде при Ана-Лиза и последва съвета на Луконе. Няколко пъти. Тя се извини, че не се е обадила по-рано, кълнеше се, че много искала да му звънне, но била затрупана с уроци… През следващите дни се счупи да му звъни, но Степ беше толкова зает, че не намери време да й вдигне телефона.

6.

Някой включи малък транзистор.

Бъни също отпадна. Скело вече беше пиян, скочи на козирката и затанцува с кожените си кларкове.

— Хайде-е-е! Сто и девет! Внимание, сега ще класираме най-изпотените! На първо място е Сицилианеца. Тече като чешма и със сигурност не ползва дезодорант! Горката Дебора!

Едно зле изрусено момиче с висока плитка вдигна застрашително ярко лакираните си нокти:

— Абе ей, Скело, ’що не си затвориш плювалника?

Скело й показа задника си. Последваха одобрителни подсвирквания.

— На второ място е Хук! Невероятно, в нашата хит класация той дръпва рязко напред. Междувременно… сто и десет!

Степ, Хук и Сицилианеца изглеждаха изтощени.

— Както можете да видите, блестящата му тениска, марка Ralph Laurent, вече е сменила цвета си. Бих казал, че е избеляло зелена, или по-скоро потно зелена. Под нея се е образувал басейн! И знаете ли кой плува там?

— Не, ти кажи!

— Срамните въшки на Дебора!

Всички се разсмяха, а тя го замери с празна кутия от бира. Няколко парчета неон отскочиха зад гърба му и живата светлинка на синята буква F издъхна.

Скело пак затанцува просташки, като скачаше и си кривеше устата. Приближи се до остатъка от табелата FRUTTERIA, посочи новия надпис1 и се оригна. Животинският звук отекна надалеч, дълъг и мощен.

— Сто и четиринайсет! Докато ние се забавляваме, има хора, които страдат! Но да се върнем на нашата класация. Естествено, последен е Степ. Почти съвършен! — Скело се наведе над него и се отдръпна рязко нагоре. — Невероятно! Видях една капка пот! Гарантирам, че беше само една! Сто и петнайсет! — Той почти направи шпагат, подлагайки на тежко изпитание съсипаните си джинси. Заплашителното прашене на ставите му се смеси с пукота на изпънатите шевове и с друг звук, много по-силен и нелишен от аромат.

— Сто и шестнайсет! Кой вдига шум?

Момчетата изпопадаха от смях, а момичетата поклатиха глави с отвращение.

— Сто и седемнайсет! Внимание! Носи сто пъти кутсуз!2

Степ усети, че очите му парят. Няколко капки пот се бяха пръснали между миглите му. Замижа, раменете го боляха, ръцете му бяха подути, вените му пулсираха, но той събра сили и бавно се оттласна нагоре.

— Да-а-а!

Сицилианеца го настигна. Хук изпъна първо дясната, после лявата си ръка и се обърна към своите съперници.

Степ се ухили. Сицилианеца го погледна с омраза, гняв и умора. Хук отвърна с едва забележима усмивка.

— Сто и осемнайсет! Това е рекорд! Сто и деветнайсет!

Момичетата закрещяха:

— Давай, Степ! Хайде, Сицилианецо! Давай, Хук!

Долу десетки ръце ги аплодираха в хор, горе сърцата им биеха ускорено. Степ изпъна лакти с усилие. Сицилианеца го чакаше усмихнат, готов да се спусне отново. Хук стоеше до него, зает с личната си борба, подемаше се бавно, сантиметър по сантиметър, поклащаше се ту наляво, ту надясно… Откога носеше тази превръзка? Степ си спомни първата им среща в Оранжерията.

— Страшен мотор! — отбеляза тогава. — Мамка му, жълтото на резервоара е много яко, кой ти го направи?

— Пистола — отвърна Хук и се отдалечи.

По-късно Степ не издържа и попита момчетата:

— На тоя какъв му е случаят?

— Ами разправят, че се сбил с един от „Тестачо“3 и оня го ударил толкова силно, че му отлепил ретината. Има и друга версия: бил на околовръстното с мотора и една пчела му влязла в окото, останала жива и няколко дни лазела все по-навътре. После умряла, а той не дал да го оперират… Истината е, че откакто носи превръзка, момичетата се разнежват пред него, а и баща му не го бие вече. Въобще тя му е нещо като талисман.

Степ се усмихна. Тоя Поло с неговите истории!

Няколко дни след това отидоха при Каколаро за пица. Бяха изпили доста бири, когато по едно време в заведението влезе пчела. Хук я подгони с един вестник и заудря където му падне, докато накрая я закова в пицата на един невинен клиент.

— Мръсни гадини! Все се врете, където не трябва!

После си седна на мястото и всички вдигнаха наздравица в негова чест.

Момичето с транзистора усили звука и поддръжниците на Хук закрещяха с пълен глас:

— Давай, Але! Дръж се, Але!

Степ и Сицилианеца го гледаха как се набира едва-едва, а виковете отекваха:

— Але, Але, Але…

Хор, който славеше името му.

Степ му направи едва забележим знак с глава:

— Давай! — прошепна.

Хук разбра и продума:

— Не мога повече… — Остана за миг неподвижен и това беше последната му мисъл, преди да рухне върху мрамора с цялата си тежест. Тялото му потрепери, здравото му око почти докосна земята. Нещастникът го отвори и видя онова, от което знаеше, че най-много ще го заболи: зад плътната млечнобяла мъгла те продължаваха да се състезават.

— Сто и двайсет! Сто двайсет и едно! Останаха само двама! Много жалко за Хук! Сто двайсет и две! Сто двайсет и три! — Ритъмът се ускори. — Сто двайсет и четири! Сто двайсет и пет! Сто двайсет и шест! Сто двайсет и седем… двайсет и осем…

Степ се издигаше и веднага се спускаше. Сицилианеца го следваше, като крещеше и почервеняваше все повече.

— Сто двайсет и девет! Сто и трийсет! Браво, момчета!

Долу настъпи напрегната тишина.

— Сто трийсет и едно!

Чуваше се само леката музика като фон.

— Сто трийсет и две…

Сицилианеца спря и извика, сякаш нещо вътре в него се скъса. Пресипнал крясък на ранено животно. След миг започна неумолимо да се спуска надолу. Тишината избухна, всички се разкрещяха. Някой отвори нова бира.

— Да-а-а-а! Ето го новия победител! Степ!

Сицилианеца се отпусна напълно и го погледна със завист. Хук се усмихваше, седнал наблизо. И тогава Степ се реши: разпредели тежестта върху двете си ръце, измести се внимателно върху дясната и бавно, като гледаше напред с полузатворени очи, вдигна лявата.