— Четирийсет!

— И си разкопчава блузката и измъква огромните си цици и вика: „Вземи ме, твоя съм!“ — Поло изведнъж стана сериозен. — Но ти ме знаеш, нали…

— Разбира се! Четирийсет и едно! И после?

— Казвам й: „А за Луконе не мислиш ли?“ А тя: „Не ме интересува тоя задник, искам теб!“ Е, това е разбираемо, нали…

— Разбира се. Четирийсет и две!

— Захвърлих значи кутията, награбих Карлона, изстрелях й една целувка в устата и пъхнах ръце между…

— Ще ти изстрелям аз на тебе знаеш ли к’во!

Луконе се изправи и го подгони с пламнало лице. Пухтеше като бик. Поло слезе от козирката и продължи оттам:

— Та значи хванах я за ушите… — Той вдигна ръце, сякаш държеше за ушите въображаемата Карлона. — И… бум! — Тласна тялото си напред. — Пробих я!

При тези думи Луконе скочи от козирката и закрещя като луд:

— А-а-а-а!

Приземи се близо до моторетките на момичетата и хукна след Поло.

— Ще ме хванеш за оная работа! Правил съм бил много чекии, а?

— Ще те убия!

Изчезнаха между колите в дъното на улица „Ячини“.

— Четирийсет и три!

Степ се спусна бавно надолу. На няколко сантиметра от студения мрамор притвори очи, събра сили и се издигна, като погледна пред себе си. В дъното на улицата Поло и Луконе обикаляха около един червен голф. Луконе финтираше. Зави надясно и после веднага се изстреля вляво, като се мъчеше да хване Поло, който изтича от другата страна на колата, опря се на предницата й и започна да го дразни. Степ не чуваше какво му казва, но можеше да си представи. Беше същата история, както тогава, когато за пръв път ги видя във фитнеса.



Щом влязоха, видяха няколко дебеланки да танцуват в бесен диско ритъм. Задниците им се движеха тежко, стегнати в еластични бодита.

— Едно, две, три, четири! Сега напред, ръцете ето така!

Едно симпатично русо момиче показваше упражненията, останалите го следваха. На някои им трябваше малко повече време, а най-дебелата така и не успя.

— От утре спирам да ям! — Това беше единственото, което се сети да каже, като се гледаше в стенното огледало.

Стефано се озова пред една червенокоска с дълъг нос и изпъкнали очи. Със сигурност не беше балерина.

— Здравей, искаш да се запишеш ли?

— Аха.

— Е, да, може да ти е от полза. — Тя хвърли поглед към насиненото му око и извади един формуляр изпод масата.

— Име?

— Стефано Манчини.

— Възраст?

— Седемнайсет. Роден съм на 21 юли.

— Адрес?

— „Франческо Бенциачи“ 39. — После добави, изпреварвайки следващия й въпрос: — Три, две, девет, двайсет и седем, четиринайсет.

Жената повдигна очи:

— Това е телефонът, нали? Само за формуляра…

— Разбира се, не за да играем на марсианци.

Изпъкналите очи се втренчиха в него за миг.

— Сто и осемдесет хиляди лири. Сто за записването и осемдесет месечна такса.

Стефано сложи парите на масата. Жената ги взе и ги пъхна в една чантичка с цип, която затвори в първото чекмедже, после удари печат върху картата. Budocan.

— Плаща се в началото на всеки месец. Съблекалните са на долния етаж. Вечер затваряме в девет.

Стефано прибра портфейла си, олекнал със сто и осемдесет хиляди. Взе ги от майка си, с месечните си пари нямаше как да плати.

Майка му. Спомни си вечерта, когато се прибра след пердаха. Опита се да стигне до стаята си, без да го усетят, но паркетът изскърца.

— Стефано?

Силуетът й се появи на вратата на кабинета.

— Да, мамо, лягам си.

— Добре ли си? — Тя пристъпи напред.

— Идеално. — Опита се да стигне до коридора, но ръката на майка му беше по-бърза от него. Копчето щракна и светлината го заля. Стефано се спря, като обезсмъртен на снимка.

— Господи! Джорджо, бързо ела тук!

Баща му се втурна в стаята.

— Какво е станало?

— Нищо, паднах от веспата.

Джорджо огледа раните по ръцете му, скъсаните му дрехи, мръсната шапка. Беше човек, който държи на подробностите.

— Биха ли те?

Наложи се да им каже. Естествено, майка му, която не можеше да проумее, че на седемнайсет години съществуват някои правила, с недоумение попита:

— Но защо не си им дал шапката?! Щях да ти оплета друга!

А баща му остави подробностите, за да мине по същество:

— Стефано, кажи ми истината! Политиката няма нищо общо с това, нали?

Повикаха лекар, Стефано изпи неизбежния аспирин и си легна. Преди да заспи, взе решение: отсега нататък който го пипне с пръст, ще си изпати.



Две момиченца с анцузи на райета закъсняваха за аеробика. Откъм долния етаж се чуваха железа, които се удряха в дървения под. Момчета с тесни фланелки съзерцаваха мускулите си усмихнати и доволни. Други работеха здраво, за да постигнат същия резултат. Грети ги подминаваха завистливо, без да поглеждат към безпощадните огледала, мъкнеха тежки гири или наблюдаваха един огромен тип с гола глава, кой то вдигаше сто кила, без да му мигне окото.

Стефано влезе в съблекалнята. Няколко души се преобличаха. Някой сложи сешоара си в сак, дръпна ципа му и излезе. Един педал пред огледалото се правеше, че разглежда нещо, което не е наред по сбръчканото му лице, а всъщност гледаше отражението на младежа, който се къпеше под душа. Безсмислен надпис предупреждаваше, тук всеки може да ти пребърка чантата и да свие всичко, което намери. Младият забеляза стария. От уважение към възрастта му не го наби, но му обърна задника си и му показа среден пръст.

Стефано се преоблече.

— Пипни тук, пипни тук! А, какво ще кажеш? Бетон!

Един бабаит със симпатична физиономия показваше огромния си бицепс. Косата му беше оредяла, а сините му очи искряха с налудничав блясък.

— И продължаваш да говориш?! Ако те бодна с една игла, ще изчезнеш! — възрази приятелят му и се потупа шумно по рамото: — Ей това е истинско нещо: пот, усилия, пържоли… А твоето е само вода!

— Не се ли виждаш какво представляваш бе, дребен! — усмихна се Поло.

— Дребен, ама вдигам сто й двайсет от лежанка!

— Хайде да видим! — Поло почака едно момче да свърши серията си, после взе два диска по двайсет и пет килограма и ги наниза на щангата. — Гледай сега тука! — Добави още петнайсет кила, промъкна се под лоста и го обхвана с ръце. Желязото беше студено и грапаво, малко ръждясало. Той пое дълбоко дъх, изви гръб и с огромно усилие отмести тежестта. Разклати я леко и я спусна пред гърдите си, за да я оттласне нагоре. Щангата се опря на подпорите със силен шум.

— Кажи сега, де! Това знаеш ли кога ще го направиш, мамка му!

— Веднага! Ще я вдигна като едното нищо! — Луконе зае мястото му и направи гримаса, която значеше: „Дребна работа!“ Разпери ръце, вкопчи се в дългата щанга и я издърпа решително, после я спусна бавно надолу и я изтласка. — Едно! — отброи с усмивка. Отново я спусна, опря я в гърдите си и я изтласка нагоре. — Две! Ако искам, мога и повече.

— О, така ли? А защо не пробваш така? — Поло добави два килограма и половина отдясно и щангата се наклони.

— Ей, какво правиш, да не си откачил?! — Луконе се опита да реагира, но желязото го затисна. — Идиот, махни я от мен, задушавам се!

А Поло се заливаше от смях:

— „Ако искам, мога и повече!“ И какво стана сега? Давай, хайде, вдигни я!

Скело от ъгъла му пригласяше. Стефано реши да не се намесва.

— Махни я от мен! — Луконе беше почервенял от яд.

Две по-малки момчета се спогледаха, не знаеха какво да правят. Като видяха, че Луконе се задушава, решиха да му помогнат. Поеха щангата от двете страни и с известно усилие я върнаха на стойката. Луконе се посъвзе и стана, Скело тутакси спря да се смее, а Поло се превиваше на земята и нищо не забеляза. По едно време се обърна и като видя Луконе пред себе си, скочи уплашено. Хукна да бяга, но продължаваше да се смее и се спъваше в щангите. Луконе кашляше и го гонеше.

— Само да те хвана, такъв шамар ще ти забия, че ще се смалиш още повече, тъпо джудже!

Поло нахълта в женските съблекални — просто блъсна вратата и тя се отвори. Момичетата се разпищяха. Луконе замръзна на място, замаян от гледката на меки розови хълмчета. Поло спря и пристъпи назад.

— Леле, гледай какво става! Това ли е Раят?

Една дебеланка момиче се втурна към вратата и я блъсна в лицето му. Двамата приятели се умълчаха за миг.

— Видя ли оная в дъното? Какви цици, а?

— Ами първата отляво? Дупе и половина! Хич не беше за изхвърляне…

— Няма да я изхвърля, със сигурност! Да не съм педал като тебе!

И се подгониха отново.

Стефано отгърна листа на своята карта — беше му го дал Франко, инструкторът.

— Започваш с четири серии на пейка номер едно. Вземи тежести от пет килограма, трябва малко да се разшириш. Колкото по-солидна е основата, толкова повече може да се надгражда.

И той се захвана веднага. Четири серии по десет, всеки ден, всяка седмица. След първия месец се чувстваше по-добре, раменете не го боляха вече, ръцете му бяха станали малко по-силни, гърдите му също заякнаха. Промени начина си на хранене. Сутрин — протеини на прах, едно яйце, мляко, дроб от мерлуза. На обяд — малко паста, кървав бифтек, бирена мая и житни кълнове. Вечер — фитнес. Почиваше само в неделя, като добър християнин. В понеделник започваше отново. Седмица след седмица, стъпка по стъпка. Затова му лепнаха прякора Степ.

Един ден в салона връхлетя Сицилианеца:

— Ей, кой иска малко лицеви опори?

Той беше един от първите членове на „Будокан“. Никой не смееше да се мери с него.

— Мамка му, не ви карам да обирате банка!

Със Сицилианеца все се стигаше до кавги. Ако загубиш от него — подиграва ти се до безкрай. Ако го победиш… не се знае какво може да ти се случи — засега никой не беше успял.

— Значи в целия шибан фитнес няма кой да направи няколко лицеви опори заедно с мен?!

— Има.

Сицилианеца изгледа Степ от главата до петите.

— Окей, да отидем оттатък.

Оттеглиха се в една малка стаичка, където завариха две момчета. Едното веднага излезе, другото продължи да тренира. Сицилианеца застана пред него и го изгледа с усмивка. Момчето спря. Видя Поло, Луконе, Скело, Бъни и другите, които препречиха тясната врата, и разбра, че трябва да се разкара. Остави гиричките и се провря между планините от мускули.

Сицилианеца свали горнището си и Стефано видя огромните му ръце.

— Готов ли си?

— Когато кажеш.

Настаниха се един срещу друг и започнаха.

Степ издържа колкото можа, но накрая рухна на земята без сили. Сицилианеца го затапи с още пет бързи опори, после се изтегли нагоре и го потупа по рамото:

— Не е зле! Последните ги направи с една ръка! — И го удари приятелски.

Степ се засмя. Сицилианеца беше много по-силен от него… тогава.



— Осемдесет!

Каламаро и Бъни се стовариха един след друг на студения мрамор.

— Още двама по-малко!

Скело надигна поредната бира — беше му я донесло едно русо момиче от групата. Викаха й Патси, защото приличаше на певицата.

— Осемдесет и едно!

Каламаро мина край Скело и му взе бирата.

— Осемдесет и две!

Отпи дълга глътка, после я подаде на Бъни. Като се върна в ръцете на Скело, кутията беше вече празна.

— Осемдесет и три!

Кутията се удари в козирката, отскочи и издрънча на земята с кух звук.