— А ако се абстрахираш от цвета?

— Не ми харесват подплънките, много са ти големи.

— А ако се абстрахираш от подплънките?

— Е, ти знаеш… не обичам рокли на цветя.

— Добре де, не гледай цветята.

— Тогава да, „страхотно“ изглеждаш.

Недоволна от оценката на сестра си, Баби грабна флакончето Caronne, което си беше купила от безмитния магазин на летището, когато се връщаше от Малдивите. На излизане блъсна сестра си.

— Ей, внимавай!

— Ти внимавай! Знаеш ли колко ми трябва, за да ти насиня окото! Виж се как си се наклепала!

— Правя го само заради Андреа.

— Кой Андреа?

— Паломби. Запознахме се пред лицея. Говореше с Мара и Франческа, ония двете от единайсети клас. Като си тръгнаха, аз му казах, че съм от техния клас. Така, както съм гримирана, колко години ми даваш?

— Ами да, изглеждаш по-голяма. Поне на петнайсет.

— Аз съм на петнайсет!

— Я да махнем малко оттук… — Баби си наплюнчи пръста и размаза сенките й. — Готово!

— А сега?

— Сега всеки момент ще навършиш шестнайсет.

— Пак са малко.

— Момичета, готови ли сте? — Рафаела вече беше до външната врата и активираше алармата.

Клаудио и Дани се изнизаха бързо. Последна пристигна Баби. Майка й завъртя ключа два пъти и червената светлина замига, създавайки усещане за сигурност и спокойствие.

Клаудио и момичетата влязоха в асансьора, в който се чуваше глухото бучене на опасната празнота под краката им. Рафаела ги настигна, влезе и натисна бутона „П“.

Вечерта тепърва започваше.

Клаудио опипа възела на вратовръзката си. Рафаела прокара пръсти през косата си. Барбара намести грамадните подплънки на тъмното си сако. Даниела надзърна в огледалото, знаейки, че там ще срещне погледа на майка си.

— Не си ли попрекалила с грима?

— Стига сега, и без това пак закъсняваме — обади се Клаудио.

— Аз съм готова от осем часа̀! Стоях и ви чаках!

В асансьора нахлу миризма на телешко задушено, която се смеси с парфюмите им Caronne, Drakkar и Opium. Клаудио се усмихна.

— Госпожа Теранова пак е сготвила задушено.

— Много лук му слага! — отсече Рафаела, която от известно време предпочиташе френската кухня, за ужас на всички и най-вече на прислужничката им от Сардиния.



Съседът на втория стаж говореше по мобилен телефон с къса антена, крачеше нервно, чакаше си кафето и гледаше каубойски филм ма четвърти канал. Тъкмо застреляха някакъв и той умря не особено убедително.

— Не мога сега, казах ти! Имам две седмици до изпита, а съм още на третата книга!

Изключи кафеварката и изруга. Беше я изпуснал от поглед само за миг и тя опръска всичко наоколо. Съскането на последната струя сякаш имитираше захаросания глас на момичето: „Но аз искам да се видим…“

Въпреки отчаяните й опити да го накара да ревнува той все пак предпочете компанията на една стара книга с надраскани страници.



Мерцедесът спря пред вратата. Рафаела се настани отпред, придружена от звучното подрънкване на бижутата си — спомени от скъпи семейни годишнини.

— Тая Vespa не може ли да я паркирате по-близо до стената?

— Още по-близо?! И как си представяш да стане…

— Даниела, не говори така на баща си!

— Мамо, утре може ли да отидем на училище с веспата?

— Не, Баби, още е много студено.

— Е нали има стъкло отпред!

— Даниела…

— Ама всичките ни приятелки…

— Да бе, трябва да ги видя тия ваши приятелки с веспа!

— А пък на София й купиха ново пежо и ако искаш да знаеш, тя кара много по-бързо!

Портиерът Фиоре вдигна бариерата. Клаудио му махна с ръка и Рафаела сложи край на дискусията:

— Ако се стопли времето, ще видим.

Мерцедесът потегли, сдобивайки се с още една драскотина на дясното огледало. Бариерата се спусна и портиерът се втренчи в малкия телевизор пред себе си. Един висок водещ с рядка коса обяви името на отдавна забравен певец с новоиздаден албум.

Два етажа по-нагоре един бъдещ адвокат държеше чаша горещо кафе над разтворена книга.

Фиоре не разбираше всички тези американски думи. Беше къде-къде по-хубаво, когато пускаха Azzurro… Той извърна глава и похапна от задушеното, което обаче не беше достатъчно вкусно за неговите изисквания.



— Така и не ми каза добре ли изглеждам.

Даниела вдигна очи към сестра си. Подплънките на раменете й бяха огромни.

— Страхотно изглеждаш.

Знаеше как трябва да се държи с нея.

— Не е вярно, подплънките ми са широки и съм твърде наконтена. Лъжкиня! Да знаеш, че ще си платиш за това. Паломби няма да те погледне. Или ще те погледне, но с всичкия тоя грим няма да те познае и ще тръгне с Джулия.

Даниела понечи да й отговори за Джулия, която беше най-лошата й приятелка, но Рафаела се намеси:

— Момичета, престанете или ще ви върна обратно вкъщи!

— Да обръщам ли? — Клаудио се подсмихна и се престори, че обръща колата, но погледът й му даде да разбере, че моментът не е подходящ за шеги.

3.

Гъвкав и бърз, сигурен като нощта, той се носеше вихрено и хладният вятър обръщаше назад късата му коса. Светлини и отражения се появяваха и изчезваха в страничните огледала. На площада намали скоростта, после даде газ и полетя по улица „Виня Стелути“.

— Така ми се иска да го видя! От два дни не сме се чували!

Едно хубаво момиче с тъмна коса, зелени очи и апетитен задник, стегнат в дънки Avirex, се усмихваше на закръглената си приятелка.

— Ех, Мада, нали го знаеш какъв е. Навил ти се е веднъж, но това не значи, че вече сте гаджета.

Седнали на белите си скутери Vespa, двете пушеха силни цигари и се опитваха да изглеждат по-възрастни.

— Ти пък много разбираш! Приятелите му разправят, че той никога не се обажда!

— И какво, на теб да не би да ти се е обадил?

— Аха.

— Е, може да е сбъркал номера.

— Два пъти?! — Тя се усмихна самодоволно.

— На тия негови приятели не може да им се вярва, нали ги видя как изглеждат.

В този момент Поло се изсмя, преглътна последните капки от своя Heineken и замери Луконе с празната кутия.

— Какво ти става бе?! Гледай какво направи! — Той посочи рядката си къдрава коса.

— Тая глава за друго не ти трябва!

— Слушайте Айнщайн! — отвърна Луконе, като си разтриваше главата не точно там, където го улучи кутията.

Моторите бяха мощни, мускулите им също. Поло, Луконе, Хук, Сицилианеца, Бъни, Скело и много други — с неразгадаеми имена и със сложен живот. Някои нямаха постоянна работа, други нямаха кой знае колко пари в джобовете си, но всички се забавляваха заедно и бяха приятели. Това им стигаше. Обичаха да се карат и го правеха постоянно. Стърчаха там, на площад „Ячини“, седнали на своите мотори, получени наготово от мама и татко след безкрайни молби. Или купени за сметка на някой невръстен глупак, оставил портфейла си в жабката на своята Vespa. Джон Милиус би се побъркал по тях. С прекрасни тела и усмивки, с набити ръце и белези от разменени удари.

Недалеч си бъбреха момичетата. Косите им, захванати с малки шноли или цветни ластици, фосфоресцираха в нощта.

— Вчера много се изкефих с Дарио. Празнувахме шест месеца откакто сме заедно — усмихна се Глория, момичето със синия клин и блузката с малки светлосини сърчица.

„Шест месеца! — помисли си Мадалена. — На мен ми стига и един…“ Сведе поглед. Върху бялата боя на веспата, точно до квадрата със знака на Piaggio, беше написала: „Степ, обожавам те!“ След първата целувка искаше до го изкрещи пред всички, но намери само един забравен черен маркер на дъното на раницата си Invicta. Мадалена въздъхна, после продължи да мечтае.

— Ходихме да ядем пица при Бафето.

— Вярно? И аз бях там.

— В колко часа?

— Ами… около единайсет.

Изпита омраза към тази приятелка, която прекъсваше разказа. Винаги има някой, който да разсее мечтите ти.

— О, аз бях преди това.

— Сега какво, искате ли да слушате, или не?

Чу се едно почти общо „да“.

— По едно време идва келнерът и ми носи огромен букет червени рози. Дарио ми се хили, а всички момичета ме гледат със завист. — Срещна същите погледи и почти съжали за последното изречение. — Не, не заради него, а заради розите…

Глупав смях ги обедини отново, просто ей така. Или може би не. Не беше важно.

— После ме целуна по устата, взе ми ръката и ми сложи това. — Тя показа тънък пръстен със синьо камъче и весели отблясъци, точно като на влюбените й очи. Беше купен от „Маджи“, онзи бижутериен магазин от „Париоли“, който имаше същите цени като другите, но кой знае защо всички мислеха, че там се плаща по-малко.

Последваха викове на изненада.

— После отидохме у нас. Нямаше никой и беше страхотно! Пуснах му Prefab Sprout. Полудявам, като ги слушам. Накрая легнахме на терасата и се завихме с покривката на леглото, за да гледаме звездите.

— Много ли бяха?

Мадалена със сигурност беше най-романтична от всички.

— Безброй!



Малко по-нататък — друга версия:

— И какво прави снощи?

Хук. Широки гърди, гладки и изпънати; авиаторско яке с надпис USA, взето назаем от един американец, малко по-висок от Top Gun и със сигурност по-загубен от него. Е, вярно, че не си видя якето повече. Превръзка, закрепена на окото. Къдрава дълга коса, леко изрусена по краищата. Щеше да изглежда като ангел, ако не беше дяволската му слава.

— Нищо. С Глория ходихме да ядем при Бафето и понеже техните ги нямаше, после ме заведе у тях. Нищо особено.

Дарио се опита да предложи нещо, евентуална програма, която да отклони вниманието от предишната вечер. Но Хук не се отказваше. Седеше неподвижно върху стария си 900 Bool Dor е наскоро подсилен мотор. Всички се бояха от него — не толкова заради мотора, колкото заради юмруците му.

— И защо не ни се обадихте?

— Ами ние излязохме ей така, не беше планирано.

— Много интересно, ти никога не правиш нещо „ей така“.

Тонът не обещаваше нищо добро. Поло и Луконе престанаха да ритат смачканата кутия от бира. Приближиха се усмихнати. Скело дръпна по-дълго от цигарата и се изсмя, докато димът се процеждаше през широките дупки между зъбите му. Издаде леко съскане като змей — може би прекалено дебел, за да го нападне някой рицар.

— Знаете ли, момчета, вчера Глория и Дарио направиха шест месеца и той е решил да празнува сам.

— Не е вярно.

— Как да не е! Видели са те да ядеш пица. Да не би да искаш да се отцепиш?

— Разправят, че искаш да станеш цветар.

— Аха! Всички започнаха да го тупат по рамото и да го блъскат по гърба, а Хук го стисна за врата и потърка главата му с юмрук.

— Мекичък си е той…

— Оставете ме на мира!

Момчетата се нахвърлиха върху него и почти го задушиха с анаболизираните си мускули. После Бъни, показвайки двата си предни зъба, заради които му лепнаха този прякор, изведнъж се развика:

— Хайде да хванем Глория!

— Магда, помощ!

Светлосините кецове All Star слязоха от веспата и докоснаха леко земята. Глория успя да направи само два скока и веднага падна в ръцете на Сицилианеца. Русата й коса се люшна в странен контраст на фона на тъмните му очи, зле зашитата му вежда и смачкания му нос, който остана без хрущял след едно кроше в мазето на Фиермонти.