— Разбирам я, толкова е досаден… само да го видиш как играе джин!

— Още снощи щях да отида, но излязохме с Джорджо и Даниела, а те вече го бяха гледали.

— Добре, тогава знаеш ли какво, ще играем на сто хиляди лири за всяка точка до края на шампионата.

Малко по-нататък някой се опитваше да представи теория за Средния Изток в рамките на политическата фантастика. Друг цитираше малки откъси от последния сборник на наградата „Стрега“, прелистван от време на време в леглото, оставян задълго на шкафчето и накрая зает на някой приятел, може би не толкова интелектуалец, колкото скръндза. Клаудио се разсмя.

— Има си хас, той Феручо си е такъв. Познавам го от дете, изобщо не се е променил.

— А с колата какво стана?

— На парчета. Само телефонът му оцелял. Обадил се и отишли да го приберат.

После, докато слушаше за ужасната катастрофа, Клаудио извади пакет Marlboro и запали цигара. Плътният аромат го накара да забрави за миг нещастника, който се беше блъснал с Феручо. Нямал телефон в колата си, а и да беше имал, нямаше да успее да го използва. Може би по-късно, с парите от застраховката, щеше да си купи телефон, но тогава с кого ще говори? Жена му, за съжаление, е била до него, а синът му…

— Ако беше седмаче…

Дарио имаше зловещо чувство за хумор, но останалите го харесваха, така че и Дарио се усмихна. Дръпна пак и тръсна цигарата в един пепелник.

— Много хубава вратовръзка!

— Благодаря.

— Добре изглеждаш, сериозно.

Клаудио инстинктивно скри цигарата и потърси с очи Рафаела. Огледа новодошлите, поздрави ги с усмивка. Не видя жена си и запуши спокойно.

— Хубава е, нали? Подарък от Рафаела.

Ниска масичка от слонова кост. На нея — маслини и шамфъстък в малки сребърни купи. Закръглена женска ръка с добре поддържани нокти небрежно пусна две симетрични черупки.

— Притеснявам се за дъщеря си.

— Защо? — Рафаела се постара да изглежда достатъчно заинтригувана, така че Марина продължи да разказва:

— Хвана се с някакъв безделник, само се шляе по улиците.

— Откога е с него?

— Вчера празнуваха шест месеца. Синът ми всичко ми каза. И знаеш ли какво направил тоя?

Рафаела остави един твърд фъстък. Сега вече наистина й стана интересно.

— Какво?

— Завел я на пицария! Даваш ли си сметка?! На пицария, на булевард „Виторио“!

— Е, те тия момчета още не печелят…

— Кой го знае откъде идва тоя! Подарил й дванайсет хилави рози. Грозни, дребни… От ония, дето докато ги занесеш вкъщи, листата им са окапали. Сигурно ги е купил на светофара! Сутринта я питам: „Глория, какъв е тоя ужас?“ „Да не си посмяла да ги изхвърлиш!“ — вика. Вечерта вече ги нямаше. Казах й, че ги е махнала Зиуа, нашата филипинка… А тя се развика, излезе и тресна вратата.

— Недей така, че по-лошо ще стане, ако се заинати. Остави я, ще видиш, че ще го зареже сама. Щом имат такава разлика… И после върна ли се?

— Не, обади се и каза, че отива да спи при Пиристи, дъщерята на Джована. Мъжът й е директор на Бефт и тя е цялата в силикон. Щом може да си го позволи…

— Сериозно? Не си личи.

— Използват една нова техника, изтегля се кожата зад ушите. Не може ли да излиза с твоята Баби? Аз бих се радвала.

— Разбира се! Ще й кажа да й се обади.

Най-после Рафаела си разреши един шамфъстък. Беше по-отворен от другите. Напусна черупката си, за да влезе в устата й — и за него не беше добра сделка.

— Филипо! Рафаела каза, че ще убеди Баби да вземе Глория в тяхната група.

— А, чудесно, благодаря ти.

Филипо изглежда се интересуваше повече от яденето, отколкото от историите на дъщеря си. Наведе се напред и сграбчи фъстъка, набелязан от Рафаела за следваща жертва. Тя го погледна мнително зад ушите, търсейки и у него следи, обясняващи младежкия му вид.

— Здравей, Клаудио.

— Ослепителна си!

Една съвършена усмивка каза „благодаря“ — и като го докосна леко, потъна в тълпата с блестящата си прическа на стойност сто и петдесет хиляди лири. Нарочно ли го направи? В мислите му дългата рокля се плъзна бавно надолу и разкри възхитителното й бельо… Точно в този миг видя Рафаела. Клаудио дръпна за последно от цигарата и я угаси в пепелника.

— След малко ще играем. И моля те, не прави като друг път. Аз печеля и накрая излизаме наравно само защото ти си с ниска ръка.

Клаудио се усмихна послушно:

— Добре, скъпа. Както кажеш.

— И ти забраних да пушиш!

— Аз само едничка…

— Една или десет… Не я понасям тая воня!

Рафаела тръгна към зелената маса. Останалите също заеха местата си.

Нищо не й убягваше. Още щом седна, тя огледа жената с прическата за сто и петдесет хиляди лири. Клаудио се уплаши, че му чете мислите.

9.

— Ще празнуваме рождения ти ден утре на обяд.

— Мамо, останете поне за тортата!

— Пентези ни чакат, не можем да не отидем. Хайде, Роберта, ще празнуваме заедно утре и тогава ще ти дадем подаръците. Ще видиш какво сме ти избрали с баща ти.

Звънът на домофона прекъсна разговора.

— Е, добре. Както искаш.

Роберта изтича към домофона:

— Аз ще отговоря!

Родителите й прекосиха хола.

— Чао, деца! Забавлявайте се!

Последваха няколко възпитани отговора „Приятна вечер!“ и едно-две непринудени „Чао, Клаудия!“ Когато вратата се затвори, всички се постараха да изпълнят пожеланието.

— Франческа чия?

— Джакомини, оная русата.

— А, да. И какво да й кажа?

— Нищо, да ми отвори! Аз съм брат й, трябва да й оставя ключовете.

Роберта натисна бутона на домофона и отиде в кухнята да вземе две големи бутилки кока-кола. Ритна вратата на хладилника и се върна в хола. По пътя срещна едно русо момиче, което говореше с някакъв гелосан младеж.

— Франческа, брат ти се качва, носи ти ключовете.

— А! — едва смънка Франческа.

— Какво има?

— Всичко е наред, само дето аз нямам брат.

На вратата родителите на Роберта бяха пометени от група момчета, които се понесоха по стълбите, като прескачаха през две-три стъпала. Последното се спря пред тях, поклони се, каза „Приятна вечер!“ и догони останалите. Скело не пропускаше случай да си направи майтап.

— Кои са тези? Като изтървани…

— Сигурно са приятели на Марино от втория етаж. Той все с такива се събира.

Успокоени, господин и госпожа Мики тръгнаха към колата.

— Ето тук е. — Сицилианеца и Хук прочетоха табелката на звънеца. — Мики, нали?

Скело пристигна задъхан.

— Защо не изчакахме асансьора?

— Беше пълен.

В този момент вратата на асансьора се отвори и оттам изскочиха двама души, почти еднакви — с очила, тъмносини сака и тъмносиви панталони. Единият си беше позволил малко отклонение: ризата му беше на сини квадратчета, вместо дюс. Бегла проява на ексцентричност, напълно съсипана от вратовръзката — тя беше ужасна почти колкото двете момичета, които го придружаваха.

— Леле, какви изроди!

Оня с квадратчетата натисна звънеца. Вратата се отвори почти на мига.

— Закъсняваш, Алвизе!

Укоряваха го още от кръщенето му.

— Охо, Марта, Джована… влизайте!

Другите трима минаха през коридора.

— Това е Джорджо.

Джорджо каза „Честито!“ и влезе.

Скело пристъпи напред.

— Търся Франческа…

Като по поръчка тя се появи на прага заедно с гелосания.

— А, ето я… Брат ти е тук!

— Я да видим кой е тоя мой брат?

— Аз! — Луконе вдигна ръка.

Никога не си беше представяла, че може да има брат, още по-малко пък — че ще изглежда като този. Или майка й беше имала връзка с животно, или баща й лъжеше, че е метър и седемдесет.

Поло също вдигна ръка:

— И аз! Близнаци сме, като във филма с Шварценегер. Той е тъпакът.

Всички се разсмяха.

— И ние сме братя! — Вдигнаха се още ръце.

Гелосаният се обърка, но си даде вид, че не му пука.

Франческа дръпна Скело настрана.

— Защо си ми ги довел тия?

— Не се впрягай! Това рожден ден ли е, или погребение? Трябва да съживим купона.

— Кой се впряга, просто искам да се разкарате.

— Ей, Скело, тук ли ще висим цяла вечер? — Сицилианеца безцеремонно мина покрай Франческа.

Тогава гелосаният разбра: навлеци! Той се върна в хола, а след него влязоха всички: Хук, Луконе, Поло, Бъни, Степ и другите.

— Хайде, Франческа, не се дръж така. Нищо лошо няма да направим. Скело я хвана подръка: — В крайна сметка ти какво общо имаш? Брат ти е виновен, нали той ги е довел… — После, сякаш се страхуваше, че може да се намъкне и някой друг, внимателно затвори вратата зад себе си.

Новодошлите атакуваха бюфета — поглъщаха сандвичите, без да ги дъвчат, сякаш бяха на състезание. После нападнаха пиците, сладките, шоколадовите бонбони. По едно време Сицилианеца се задави. Хук го заблъска по гърба и се разхвърчаха парчета храна. Скело се захили като луд, а Франческа наистина се притесни.

Бъни крачеше из хола. Приличаше на антиквар — току вземаше някой пепелник или друг дребен предмет, приближаваше го до очите си и ако беше сребърен, го прибираше в джоба си. Скоро се наложи пушачите да си тръскат на пода.

Поло веднага откри спалнята, беше предвидливо заключена. Два пъти. Само че ключът стърчеше в ключалката — колко наивно…

Той отключи и влезе. Чантите на момичетата бяха наредени върху леглото. Започна да ги пребърква една след друга, без да бърза. Почти всички портмонета бяха пълни с пари. Хубав празник наистина, дума да няма. Все хора от класа.

В коридора Хук сипеше епитети по адрес на някаква приятелка на Палина, а един от гостите се опитваше да му обясни понятието „възпитание“. Заформи се словесна дискусия, която завърши с як шамар — Хук не понасяше проповедите, нали баща му беше адвокат.

— О, размазала ми се е спиралата! — излъга Палина. — Отивам до тоалетната.



Във всички ъгли на кухнята бяха наредени скъпи електроуреди. Една олекотена завивка, взета от съседната стая, се печеше във фурната. На бялата маса бяха подпрени мърляви маратонки. Парчета суха пръст се бяха откъртили от подметките, някой любител на пъзели би могъл да сглоби от тях френско цвете.

Вратата на хладилника зееше широко.

„Затваряйте хладилника!“ — настояваше госпожа Мики, когато децата й закусваха следобед. Но може би ако видеше собственика на тези маратонки Adidas и неговия приятел, нямаше да посмее да каже каквото и да било, а щеше да излезе тихо от любимата си кухня и да ги остави така — с крака върху масата. Между тях лежеше тортата на дъщеря й.

— Искам аз да духна свещичките!

— От къде на къде, нали аз я намерих!

— Да, но аз ги запалих! — Хук показа запалката.

Сицилианеца го погледна и се усмихна:

— Да, но аз скоро ще имам рожден ден! — Той духна силно към тортата и угаси всички свещички.

Разбира се, Сицилианецът отдавна беше прехвърлил осемнайсетата си година. Въпреки това на лицето му се изписа щастлива усмивка — като на дете, чието млечно зъбче е било дръпнато с конец от грижовна майка, а не избито с юмрук.

Хук щракна сухо със запалката и прекара високия пламък над свещите.

— Какво правиш бе, кретен?