— Нищо общо нямам!

Даниела също се появи на вратата:

— Вярно е, тя няма нищо общо!

— Тебе никой не те пита! — сгълча я Рафаела.

Клаудио седна и улови Баби за ръката:

— Слушай, може и да не си виновна ти, но Акадо е лежал в болница, носът му е счупен на две места, костта е хлътнала и ако беше само с половин сантиметър по-навътре, щеше да му пробие мозъка.

Баби се разстрои, не можа да отрони и дума. Вече даже не й се ядеше.

Рафаела я погледна загрижено и смени тона:

— Кажи какво точно стана.

Дъщеря й вдигна ясните си сини очи. Започна с едно неубедително „Нищо, мамо!“ и после всичко си каза. За празника, за навлеците, за Кико, който беше извикал полиция, за онези, които ги причакаха отвън, за преследването и разбитото BMW, за момчето с тъмносиния мотор.

— И какво, Акадо те остави сама с тоя?!

Баби не знаеше какво да отговори.

— Е… може да си е помислил, че ми е приятел…

Клаудио поклати глава:

— Акадо е избягал, да не искаш да му изтече кръвта с тоя счупен нос… А това момче е пътник. Филипо е пуснал жалба срещу него. Днес дойдоха при мен ей така, от коректност. Питаха ме дали му знам името. Как се казва?

— Степ… Всички така му викат.

— Какво, да не е американец?

Даниела не издържа и пак се намеси:

— Какъв ти американец бе, татко! Това е прякор!

— И какво да кажа сега на Акадо — че дъщеря ми се разхожда с някакъв идиот и даже името му не знае?

— Не съм се разхождала с него. Бях с Кико, казах ти вече.

— Обаче не те прибра Кико! — възрази Рафаела.

— Ами мамо, Кико избяга, Акадо избяга… Аз как да се прибера? Тръгнах по улицата пеша, но един започна да ме закача… и тогава Степ предложи да ме докара.

Клаудио не вярваше на ушите си.

— Накрая ще излезе, че трябва и да му благодарим!

— Ще ни се смеят хората! — отчая се Рафаела. — Искам да знам името на това момче, ясно ли е?

Тогава Баби си спомни:

— Дани, ти знаеш как се казва. Кажи им!

Сестра й я изгледа смаяно. „Да не е откачила? Иска да предаде Степ? Нали после ще й съсипе мотора, ще я пребие, ще я изнасили, ще надраска името й на стената…“

— Ами… Степ се казва, аз друго име не знам.

— Лъжеш! — нападна я Баби. — Страхливка! Знаеш много добре как се казва!

— Не знам!

— Знаеш и още как! — Изведнъж Баби се спря, сякаш нещо в главата й се проясни: — Стефано Манчини. Това е името му. — После погледна иронично сестра си: — А пък аз и приятелките ми го наричаме Шест плюс!

— Браво, Баби! — Клаудио извади от джоба си едно тефтерче, в което си записваше всичко. Докато го разлистваше, се намръщи — прочете нещо, което беше пропуснал да свърши.

— Сега се чувстваш силна, нали? — просъска Даниела. — Защото не знаеш какво те чака. Ще ти потрошат скутера. Ще те набият, ще пишат за теб по стените.

— Да бе! Скутерът и без това е счупен. По стените се съмнявам, че ще пишат, защото едва ли знаят азбуката. А ако се опитат да ме набият, татко ще ме защити.

— Разбира се, Баби — потвърди Клаудио и си представи счупения нос на Акадо. „Сигурно е било много болезнено…“

— Винаги съм насреща.



Баби отиде в кухнята, взе зелената ябълка и пак я изми. После я хвана за дръжката и започна да я върти. Едно завъртане — една буква. Откъсне ли се дръжката, това е буквата на човека, който си мисли за теб.

А… Б… В… Г… Д! Кой започваше с „Д“? Добре че не излезе „С“! Не че щеше да се притесни… Баби не беше страхлива. Мина покрай майка си и й се усмихна. Рафаела се гордееше с нея, приличаха си. Виж, Даниела беше точно като баща си! Макар че страхът й беше напълно обоснован.

Клаудио внимателно положи сивия си костюм на леглото.

— Скъпа, купи ли голяма кафеварка?

— Забравих.

„Но защо?! Нали й го написах! Знаех си, че ще стане така — за нея това е излишен разход! Затова си отбелязах в тефтерчето да отида за кафеварка… обаче съм забравил да го прочета.“ Избра си риза, приготви и любимата си вратовръзка. „Кой знае, може би поне тази вечер ще мога да си я сложа.“ Двамата излязоха, като заръчаха на децата да не отварят на никого. Веднага след това Баби изтича долу по пеньоар и скри ключа под изтривалката.

Къде ли беше сега Палина? Каза, че гонката ще е на „Олимпика“… Е, щом така иска…

Далиела клечеше в коридора, говореше по телефона с Андреа и рисуваше сърчица на един лист.

— Какво правиш сега? — любопитстваше той.

— Нищо.

— Е как нищо? Чувам някакъв шум.

— Пиша.

— Какво пишеш?

— Ами… нищо. Рисувам си.

— А, ясно. Значи аз ти говоря, а ти си рисуваш!

— Не бе, слушам те. Всичко разбрах.

— Тогава го повтори!

— В понеделник, сряда и петък си на фитнес. Във вторник и четвъртък — на английски.

— В колко часа?

Даниела се поколеба.

— В пет?

— В шест! Видя ли, че не ме слушаш!

— Слушам те. Преди това не можех да говоря, защото нашите тръгваха. Трябва да си измислим някаква парола за такива случаи.

— Името на школата ми по английски.

— И какво е то?

— Пак не си ме слушала! „Бритиш“!

— Да, „Бритиш“ е хубаво.

В този момент Баби мина по коридора и спря.

— Леле, Дани… как може непрекъснато да висиш на телефона?

— Бритиш! — изтърси сестра й.

Андреа се обърка.

— Какво става? Не можеш да говориш ли?

— Естествено! Иначе защо ще ти казвам „Бритиш“?!

— Аз откъде да знам, че е затова!

— Трябваше да се сетиш! Казах „Бритиш“!

— Помислих, че искаш да чуеш как звучи.

Диалогът им беше прекъснат от безизразния глас на госпожица Telecom:

— Внимание! Спешен градски разговор за номер…

Двамата замълчаха, изчакаха да чуят първата цифра.

— Три… две…

— За мен е! — оповести Даниела. — Сигурно е Джулия.

— Ще ми звъннеш ли после?

— „Бритиш“!

Андреа се засмя. Сега това значеше нещо като „обичам те“.

— И аз!

Затвориха. Баби погледна сестра си.

— Прекъснаха ни заради спешен градски разговор.

— И аз така си помислих. Щеше да е много странно, ако беше затворила само защото аз съм ти казала. Сигурно са мама и татко.

— Джулия е. Обаче после пак ще говоря с Андреа.

Останаха до телефона, готови да грабнат слушалката, сякаш бяха участнички в телевизионно предаване, в което трябва пръв да натиснеш бутона, за да дадеш верния отговор.

Телефонът звънна. Даниела се оказа по-бърза:

— Джулия! — Не позна. — А, извинете. Да, сега ви я давам. За теб е!

Баби дръпна слушалката от ръцете й.

— Да?

Беше майката на Палина. Естествено, търсеше дъщеря си.

— Ами… тя вече заспа. Да я събудя ли?

— Не, недей. Предай й, че съм я записала за утре сутринта, ще й правят пълна кръвна картина. Да не яде, като стане. Аз ще мина да я взема към седем и ще отиде направо за втория час.

— Е, то и без това първият е религия…

Баби смяташе, че този предмет е абсолютно излишен за Палина, защото душата й отдавна е неспасяема.

— Моля те, Баби, не й давай да яде.

— Няма, не се притеснявайте.

Разговорът приключи и Даниела дотича, готова пак да се лепне за телефона.

— Тоя път ти се размина, а?

— А, размина се на Палина, аз какво общо имам…

Направи си чай от лайка и ето я на дивана. Включи телевизора. Даниела, естествено, веднага се обади на Паломби. Разказа му за Палина, за майка й, за блъфа на Баби и много други неща, които явно й бяха забавни. На екрана обаче вървеше нещо много по-драматично. Марлон Брандо. Трансформацията на един пропаднал боксьор. Любовта му към Еди, това никога неизпитвано чувство… Младият му приятел, който избива всичките си гълъби. Отец Бари и силата на религията, която го кара да продължи. И накрая последната сцена, когато Тери — окървавен и останал без сили — пристъпва, олюлява се и влиза в хангара пред тълпа от работници. Най-после свободни! Край на престъпния пристанищен синдикат! Музиката на Бърнстейн затихваше с финалните надписи. От коридора прииждаше веселият глас на Даниела. Любовни думи се смесваха със свеж момичешки смях. Баби изключи телевизора и се отправи към стаята си.

— Лека нощ, Дани.

Изми си зъбите, сложи на стола униформата си за следващия ден и се пъхна в леглото. Произнесе една бърза молитва, угаси лампата и се помъчи да заспи. „Ами ако утре Палина отиде директно на училище? Тя е способна на всичко! Ще прекара нощта при Поло, а майка й ще дойде да я търси тук! Да й се не види на тая Палина!“

Стана и пак се облече. Влезе при сестра си и взе сините й маратонки Superga.

— Отивам да кажа на Палина! — информира я пътьом.

— Отиваш в „Оранжерията“? Искам и аз!

— Каква оранжерия, отивам на „Олимпика“.

— Да де. Казва се „Оранжерията“.

— И защо?

— Заради цветята край пътя… дето ги оставят за умрелите.

Баби прокара длан по челото си:

— Само това оставаше… „Оранжерия“!

Грабна якето си и тръгна.

— Моля те, Баби, моля те, моля те, моля те, вземи ме и мен!

— Да не съм луда! Представям си — ти, аз и Палина, трите заедно обикаляме „Оранжерията“! Може да се включим и в гонката, а?

— Стига да си сложим колан и някой да ни избере! Хайде, вземи моя, давам ти го! Представяш ли си какво е да си camimilla!

Баби за миг си представи, че е Тери Малой — пропадналия боксьор, който се бори за правата на пристанищните работници. Ами нейното свещено право на сън? Тери поне го правеше за справедлива кауза — а тя за какво отиваше там? За да каже на Палина да се прибере преди седем? Да, тя отиваше там най-вече заради приятелката си. Или поне й се искаше да е така.

23.

От двете страни на широката улица имаше хора, които говореха помежду си. Няколко изрусени момчета с американски тениски пиеха бира. Малко по-нататък, до един фолксваген костенурка, друга групичка си подаваше джойнт. Дългокос младеж с щастливо отнесен поглед подгряваше нещо с малка запалка. Всички бяха дошли, за да гледат състезанието. Винаги те — неспособни зрители и в живота.

Баби се изкачи по наклона с веспата и като стигна горе, онемя от почуда. Гледката, която се разкриваше оттам, беше зашеметяваща. Мотори, прелитащи с рев. Подивели клаксони. Цветни фарове, осветяващи улицата като дискотека. От няколко джипа Patrol гърмеше рок. Обгърната от този замайващ вихър, Баби се спусна по нанадолнището със съвсем малко газ. Момичета, стегнати във впити дънки, танцуваха чувствено, завладели малкото пространство отпред. На всяка крачка музиката се сменяше: балади на Scorpions и веднага след това — последната песен на Фил Колинс. От един Golden Eagle се носеше неповторимият глас на Мадона. Пред него момиче с къса тениска и пола от стреч стоеше като залепнало за приятеля си. Той се усмихна, тя му отвърна и се повдигна на пръсти, за да го целуне. Езиците им се изстреляха в безумна игра.

Отляво мрежестата ограда беше пробита и пред дупката се бяха струпали момчета. Имаше и каравана, в която се продаваха сандвичи. Баби пристъпи натам. Един мотор 57 прелетя толкова близо до нея, че за малко да я събори. По-нататък я блъсна някакъв с черно кожено яке и обица на ухото. Изглежда много бързаше.