— Ей, гледай къде ходиш!

Тя се извини. Запита се какво изобщо прави тук. По едно време видя Глория Акадо — седеше на земята върху нечие джинсово яке. До нея беше приятелят й Дарио.

— Здрасти, Глория.

— О, Баби! Как си? Познаваш ли Дарио?

Поздравиха се с усмивка.

— Виж… съжалявам за това, което се случи с баща ти…

— На мен не ми дреме. Така му се пада. Все се меси, все той да каже последната дума! Най-после някой да го постави на място!

Дарио запали цигара.

— Права е, даже можеш да благодариш на Степ от мое име. Знаеш ли, че оня не ме пуска да влизам у тях? — Той подаде цигарата на Глория. — И аз бих му треснал една глава, ама представям си какво щеше да стане.

— А ти какво, ходиш ли вече със Степ? — поинтересува се Глория и засмука цигарата.

— Аз?! Да не съм луда! Хайде, тръгвам си, трябва да намеря Палина.

„Ама че идиоти!“ — Баби продължи да върви. По едно време видя Поло — беше приседнал на един мотор и си приказваше с някакво момиче, застанало между краката му. Синя шапка с надпис NY отпред, черна коса, събрана на конска опашка, яке с бели пластифицирани ръкави — изглеждаше като типична американка. Само двойният колан Camomilla и маратонките Superga подсказваха, че е местна.

— Ей, Баби, каква изненада! Радвам се, че дойде!

— Аз пък не се радвам и искам да се махна оттук колкото може по-скоро!

— И как се реши да наминеш, нали на „Олимпика“ се събираха само кретени?

— Точно така, и ти си една от тях! Обади се майка ти!

— Вярно ли?! Ти какво й каза?

— Че спиш.

— И върза ли се?

— Аха.

— Слава Богу!

— Утре сутринта ще мине да те вземе, защото трябва да ходите на изследвания. Ще пропуснеш първия час.

— Ура-а-а! Ама… утре първият час е религия, нали? Жалко! Не може ли да ме изследват в петък, когато имаме италиански?

— Ще дойде в седем, така че гледай да се върнеш навреме, разбра ли?

— В колко свършва гонката? — попита Палина, обръщайки се към Поло.

— Още два часа най-много и край. После ще отидем да мушнем по една пица.

Палина грейна възторжено:

— Баби, чу ли? Ела и ти с нас!

— Не мога, трябва да се прибирам.

— Стига де-е-е! Отпусни си душата!

— Защо не останеш, тъкмо и Степ е тук — подкрепи я Поло.

— Той ще се зарадва, като те види.

— Да, но аз няма да се зарадвам! Палина, тръгвам си. Гледай да дойдеш по-рано, че не искам да си имам разправии с майка ти.

— Хей, Поло! — Появи се някакъв дебелак с кубинки на краката.

Поло слезе от мотора и го прегърна сърдечно.

— Здрасти, Чичо, как си?

— Екстра, само малко ме понаболява главата.

— Чакай да те запозная… Това е Палина.

— Здрасти.

— А това е една нейна приятелка… — Поло се помъчи да си спомни името й.

— Баби.

Чичо подаде ръка, беше гореща и потна. „Да му се не види!“ — Баби се опита да се избърше в джинсите си, но Палина забеляза това и се разсмя.

— Какво става? — ухили се Чичо. — Защо се смеете? Казаха ли ти как се блъснах?

— Не.

— Тогава защо се смеете?

— Ами така, защото отдавна не сме се виждали и сега заради нея избягах от къщи. Вече трябва да се прибирам.

— Чакай, чакай да ти кажа как се блъснах…

Баби се примири:

— Добре, кажи ми как си се блъснал.

— Виждаш ли оная рулетка там? Е, точно в нея се блъснах. Бяхме аз, Поло и Сицилианеца.

Поло кимна. Радваше се, че е участвал в това епично събитие.

— И тримата бяхме с веспи, обаче с подсилени двигатели Primavera. Отпред бяха залети с разтопено олово, че иначе са много леки и като дадеш газ, се надигат. Идеята беше да спра последен, знаеш ли я тая игра?

— Не.

— Играе се така: тръгваме и който стигне най-близо до рулетката, печели. Който я докосне, отпада. И значи: Сига даде начало и всички хвръкнахме като ракети. Аз се залепих за мотора — нали така пада съпротивлението. Поло беше точно до мен и както винаги, плюеше като откачен. Той винаги плюе, за да изнерви противника.

Момичетата погледнаха Поло с погнуса. Той се усмихна и виновно разпери ръце.

— На мен обаче не ми пукаше, бях заложил петдесетачка и всички викаха: „Чи-чо… Чи-чо… Чи-чо…“ На последния завой рязко се наклоних. Поло намали, Сицилианеца също. Уплаши се, а?

Поло не отговори.

— Тогава излязох на права отсечка. Те ме настигнаха, бяха с по-бързи мотори. Монтирали си амбреажи с прави зъбци тия гадове, а на мен не ми казали! Бяхме на около шейсет метра от рулетката. Сицилианеца я стигна пръв и… като пружина: так! После Поло: так! Тогава изревах като луд. Продължих да карам и на двайсет метра от рулетката набих спирачка до дъно. Ударих я толкова силно, че тя се скъса. Скъсах стоманено въже, разбираш ли за какво става дума?! Нататък нищо не помня. Ама как само се тресна-а-ах…

— Вярно, много хубаво се тресна! — потвърди Поло.

— Хареса ли ти историята?

— Супер беше. — Баби не знаеше какво друго да каже.

— Трябва да се видя и с другите. Поло, ти ще участваш ли тая вечер?

— Не, а ти?

— Май и аз няма… — Чичо се отдалечи, като се олюляваше.

„Как ще участва, та той едва ходи!“ — Баби го погледна, после се обърна към Поло и Палина:

— Е, хубава история, няма що.

— Тоя е уникален! — оживи се Поло. — Едно време играеше ръгби, луд беше… Хвърляше се в мелето точно както се хвърли срещу рулетката. Чак профилът му се отпечата на нея! Като го отнасяха, казаха, че е умрял. А пък виж как се оправи. Черепна травма, три дни в кома… и отново е на крака.

— Ти чуваш ли се — „на крака“?! Виж го на какво прилича! Едва говори! Това са поражения на мозъка! Тоя няма да може да направи нищо повече през живота си! — Баби тръсна глава и си тръгна.

— Той и без това нищо не можеше да направи.

— Поло, не ми харесва като говориш така — сгълча го Палина.

— А на мен не ми харесва твоята приятелка! Да не съм я карал да идва тук?!

Баби забеляза една дървена табелка на земята. В центъра й имаше снимка, а до нея — кръг: половината черен, половината бял, с бяла точка върху черното и черна — върху бялото. Символът на живота… който едно непознато момче беше изгубило. Отдолу пишеше:

„Беше бърз и силен, но Бог не му даде реванш.

От приятелите“

„И това ми било приятели! По-добре да съм сама, отколкото да имам приятели, които ми помагат да умра.“ — Тя се обърна и понечи да си тръгне, но една силна ръка я спря.

— Ти май с всички се караш! Толкова ли не можеш да се разбираш с хората?

Беше Степ.

— Мога се да се разбирам с определен тип хора, но напоследък общувам все с идиоти, и то по вина на…

Погледна с намек Палина, която вдигна очи към небето и изсумтя:

— Върти, суче — все аз съм й крива!

— А, защото не дойдох тук да те предупредя, така ли?

— Как? Не си дошла заради мен? — възмути се Степ. Лицето му се приведе опасно близо и Баби се дръпна.

— Дори не знаех, че си тук.

— Знаела си, знаела си! Цялата се изчерви! Хич не те бива да лъжеш. Кажи си честно: не си се стърпяла и си дошла да ме видиш, нали?

Баби не отговори. Сърцето й биеше силно, не искаше да я слуша.

— Не разбирам защо се притесняваш толкова. Страх те е да го кажеш ли? — настояваше Степ.

— Мен да ме е страх? От кого бе, от тебе ли? Не ме е страх! И искаш ли да знаеш защо? Аз те издадох! Казах им кой наби господин Акадо! Хайде сега да видим дали ме е страх!

Поло не се сдържа:

— Ах ти, мръсна…

— Спокойно, Поло! — спря го Степ.

— Какво „спокойно“, тая ти разказа играта! След всичко, което стана, още една жалба и отиваш директно в панделата!

Баби остана изумена, това не го знаеше.

— Не се притеснявай, няма да отида в панделата. Най-много да ме съдят, но нищо няма да ми направят. Единственото, което има значение, е какво ще се каже на делото. А там нашата приятелка Баби ще ме защити.

— Много ли си сигурен? — наежи се тя.

— Абсолютно.

— И как ще ме накараш, ще ме набиеш ли?

— В никакъв случай. Просто ти ще се влюбиш в мен.

— Как може да си вярваш?!

Чу се дълго и решително изсвирване. Сигналът. Всички се обърнаха. Беше Сига — нисък мъж на около трийсет и пет, с черно кожено яке. Говореше се, че носи патлак. Сига вдигна ръце. Първа гонка с момичетата camomille.

Степ се обърна към Баби:

— Искаш ли да се возиш с мен?

— Ти наистина си куку.

— Страх те е значи.

— Не ме е страх!

— Тогава вземи колана на Палина.

— Не одобрявам тези ваши състезания и няма да участвам в тях.

Отнякъде се появи синият Boxer на Мадалена. Двете момичета се сразиха с леден поглед. Очите им си казаха хиляди неща.

— Готов ли си? — Мадалена повдигна якето си, показвайки двойния си предпазен колан.

— Разбира се, бейби! — отвърна Степ. — Ех, Баби, жалко за теб! Можеше да се позабавляваш! Страхът е лош съветник, пречи ти да изживееш най-хубавите моменти.

— Казах ти, че не ме е страх. Отивай да се състезаваш.

— Ама ще викаш ли за мен?

— Не, прибирам се вкъщи.

— Не можеш, след сигнала никой не може да мърда.

— Прав е — потвърди Палина и я хвана подръка. — Хайде, оставаш с мен. Ще гледаме само първата гонка и след това си тръгваме заедно.

Баби се съгласи.

— Браво! — зарадва се Степ. — Ето че все пак си дошла заради мен. — После с бързо движение издърпа шала, който тя носеше вместо колан. — Дай ми това.

Вдигна го нависоко. Сцената й напомни за Тери Малой и Баби замахна да го удари, но Степ улови ръката й във въздуха. Стискаше толкова силно, че очите й се наляха със сълзи. Болеше я, но от гордост не каза и дума.

— Повече да не правиш така! — каза той и я пусна.

Мадалена възседна мотора му на обратно, както изискваше правилникът. Разхлаби колана, откопча го и го прекара около кръста на Степ, после се изви назад и се закрепи за краката му. Вдигна глава — Баби беше там и я гледаше.

Моторът се изправи на едно колело, Мадалена затвори очи и се вкопчи в седалката. Степ отпусна кормилото и засили, за да стигне до средата на улицата. Вдигна дясната си ръка. На китката му се вееше шалът на Баби.

Неочаквано четири други мотоциклета се наредиха в редичка. Върху всеки от тях имаше по едно момиче, седнало на обратно. Тълпата ги гледаше развеселена. Някои ги сочеха, други им махаха, викаха ги по име… Но момичетата camomille не отговаряха. Две от тях се поздравиха. Бяха готови.

Мадалена се притисна силно към Степ — разбира се, не от страх. Той се обърна и й се ухили.

Сига събра залаганията. Двама мъже с ягуар дадоха най-много. Единият заложи за Степ, а другият — за моториста до него. Сига напъха парите в джоба на якето си, после вдигна ръка и захапа свирката.

Настъпи тишина. Момчетата бяха готови да потеглят. Момичетата зад тях замижаха — всички, освен Мадалена, която искаше да се наслади в пълна степен на този момент.

Сига рязко свали ръката си и изсвири. Моторите се изстреляха напред, почти веднага се изправиха на едно колело. Момичетата се притискаха силно към своите герои и гледаха как улицата лети под тях, твърда и страшна. Сто, сто и двайсет, сто и петдесет… Първият отляво поднесе, предното колело опря в асфалта със силен удар, цялата тежест се стовари върху амортисьорите и кормилото потрепери. Вторият даде газ и изправи мотора почти вертикално, момичето отзад изкрещя и този мощен звяр Boll D’Or, който тежеше почти триста кила, се спусна нежно, наведе муцуната си и докосна земята като малък самолет без крила.